Адела Пеева: Американски професор ми разкри подвига на Списаревски

Искам зрителите на филма да тръгнат с мен, да почувстват как летецът-изтребител се възприема от хората в цяла България – тези, които го знаят и тези, които случайно са чули за него. Какво представлява той за тях и за техния живот към днешна дата, защо им е необходим. Това всъщност е „В търсене на Списаревски". Да разберем какво кара този млад човек, живял само 27 години, да извърши този акт, от който явно хората имат нужда и тогава по време на бомбардировките 20 декември 1943 година, когато той е загинал, хората са слагали лика му като икона в домовете си. Сега, когато няма война, но има други проблеми и други неща, които ни вълнуват и ни притесняват, какво е за тях Списаревски днес.

Естествено, щом търсим Списаревски, няма начин да не припомним кого търсим в края на краищата. Търсим по някакъв начин недостижимата истина за него, защото има различни гледни точки. Това е акцентирано във филма, че всеки има свой прочит на този герой – прочит, който на него му е необходим, т.е. тълкуване, което към днешна дата запълва някаква празнина в живота му, някаква мечта, жажда за някакъв полет, който е извършил. Тогава този полет е бил реален, а в наше време той е символичен, като едно въжделение.

И да и не, защото има хора, които са много добре запознати с неговата биография. Той дори има почитатели, но има и хора, които са чували съвсем бегло за него. При всяко положение филмът ще възкреси спомена, ще даде заслуженото на този човек и ще го популяризира.

И за мен беше изненада. Представяте ли си, отивам в Ню Йорк за представяне на един от филмите ми, срещнах се с един симпатичен професор, който се занимава с българо-американски отношения и той ми казва: „Вие имате първият камикадзе", а аз не знаех. Въпреки че много от много неща се интересувам, но това не го знам. Това се случи преди 4 години.

Тогава се зароди едно голямо любопитство у мен като човек и като документалист. Ние, когато чуем нещо интересно и ни заинтригува, ставаме като „опъната струна". Започваме да питаме къде какво има. Тогава може би мина през главата ми да направя филм. След това, когато работех върху филма „Кметът" за инж. Иван Иванов (най-дълго управлявалият кмет на София), пак попаднах на името на Димитър Списаревски – ставаше въпрос за бомбардировките, които се случват по време на управлението на Иванов. Тогава малко по-подробно се запознах с неговата история и нещата явно вече бяха предопределени.

Може би не трудно, но беше много времеемко, планирано и последователно. Аз тръгнах от историческите факти. Той е живял кратко. В живота му няма някакви сложни неща, освен този подвиг, който е направил. Тръгнах от форумите. Исках да се запозная с хора, които знаят за него, за да видя как те възприемат този човек, защото нищо не става без хора. Просто да кажеш, че този човек е герой и да покажеш няколко снимки, не е достатъчно, но когато видиш, че има отзвук у хора, които днес живеят и се борят с проблемите си, това дава една плътност на героя и го прави жив. Успях да се свържа с тези хора и ходих при тях. Те са от цялата страна – от Шумен, от Добрич. Разбира се Добрич беше в първоначалния ми план, защото там се е родил. След това търсих документи, намерих и такива от Америка. Проверих архивите за Втората световна война. Намерих и немски архиви, защото той е учил в Германия. Установих контакти там и отидох с екип. Някои от кадрите съм използвал от филма „Кметът", защото той също е учил в Германия. Срещнах се с останалите негови живи племенници. Намерих и хора, които са го познавали лично, които сега са над 90-годишни. Те придадоха един чар на цялата история, защото те са го познавали преди да стане герой, те са го познавали като човек и като добър приятел, млад красив, весел човек и това вече направи нещата истински. Това са Мария Илиева – съпругата на летеца Богдан Илиев, който е бил съвипускник и приятел на Списаревски и ординарецът му – бай Стоян, който е на 92 години. И двамата бяха на премиерата на филма и бяха посрещнати много топло и сърдечно от зрителите. Премиерата беше един малък празник. Хората аплодираха много тези хора, които са се докосвали лично до Списаревски и знаят за него много неща, не само теоретичното – той е герой. Да, той е герой, има много герои, но той е по-специален и точно те направиха този щрих в образа на Списаревски, че той все пак е бил истински човек.

Може би ще звучи малко скверно, но ще го видят такъв, какъвто аз го виждам, а аз го виждам благодарение на това, което хората са ми казали за него. Хората, с които говорих, го определят като герой. Да това е така и това не се коментира, но повечето от тях, особено тези, които са го виждали, казваха: „Той беше много хубав мъж". Той беше много чаровен, беше обичан. „Обичахме го всички". Така казваше Мария Илиева, съпруга на неговия приятел. Това е посланието – всички много са го обичали и които и сега продължават да го обичат – не защото е герой, а защото героят е такъв какъвто е той – хубав, усмихнат, отзивчив и романтичен. Всъщност Димитър Списаревски е вече мит. Митологията около него е направила един романтичен герой, а той е такъв – романтичен човек.

Коментирайте