Алекси Алексиев: Хората се умориха да мислят за оцеляването си, затова липсва доброто

Четири мандата бях кмет на село Красен, от 1979 до 1988 година. Идеята за изграждане на такъв паметник се породи у мен още по онова време, но поради различни причини, сред които и финансови, тя не се осъществи. В рамките на демократичната история на региона бях общински съветник през последните два мандата в общинският съвет на Генерал Тошево. По време на единия от мандатите, във време, когато се говореше да работим без възнаграждение, в общинския съвет приехме предложение да не получаваме заплати за работата си като общински съветници. Аз се съгласих на това, но по-късно се оказа, че съм пропуснал момента, в който на следващо заседание решението е било отменено. И така, две години по-късно, на едно събиране във връзка с благоустрояването на село Красен, разбрах, че онова решение е било отменено скоро след приемането му, но аз не съм научил за този факт. Така или иначе, никога не бях разчитал на тези средства, затова и реших да реализирам мечтата си и сумата да бъде използвана за построяването на паметника.
В желанието си да увековеча паметта на тези добруджанци съм воден и от личен мотив. Сред жертвите са моят дядо и неговият дядо – прапрадядо ми. Дядо ми е успял да се върне през 1918 година, но неговият дядо умира. Той е човекът, който много ми е разказвал за преживените мъки и изтезания по време тези събития в Молдова. Мястото, на което изградихме паметника, е общинско, затова и решихме съвместно да положим усилия, да отдадем необходимата почит към всички невинни жертви на войната. Много се радвам, че на откриването на монумента дойдоха толкова хора. Моделът на паметника също е по моя идея. Имам възможност да пътувам и да виждам различни примери и по този начин успях да избера нещо, което ми допадна. Идеята бе реализирана от арх. Пламен Петров.

Защото аз съм роден тук и съм израснал в беднотия. Моят баща си отиде много млад от този свят, а парите никога не са ни достигали. Сега имам пари. Имам достатъчно, за да живея. След като мога да помагам, защо да не го правя. Аз съм от хората, които не се блазнят от славата. Помагам на бедни, болни, гладни.

Времето, в което живеем, е тежко. Не е нормално хората да умират от глад, да мизерстват. Хората са уморени да мислят за оцеляването си, за елементарния си бит. Оцеляват трудно. Озверяват.

Ситуацията, в която е изпаднала страната ни, ме кара да мисля по друг начин. В момента държавата я няма. Не ми харесват и стачките, които са организирани от тези, които имат много пари. Живеем във време на конфронтации. Стачката стана професия. За това и много хора не отиват да гласуват. Няма смисъл. Анархията е голяма, тя се създава от около 20 хиляди души в София. Вижте какви пътища имаме! Болницата в Генерал Тошево беше закрита. Софиянци са тези, които засичат за колко минути пристига линейката на Спешна помощ, а ние какво да правим? Как да засичаме за колко минути пристига линейката при нас, когато се намираме на 70 километра от града? Нима на един столичанин майката или детето са по-мили отколкото нашите? Какво се случи в държавата? Оказва се, че една власт, която никой не харесваше, асфалтира цялата държава, всички пътища. Вече 23 години живеем в демокрация, но ако решат да варосат пътищата на Тодор Живков, няма да намерят пари и за вар. До там сме я докарали. Много са обещанията по време на избори, но когато си изберем депутатите, те ни забравят. Не се сещат да дойдат и да видят как живеем и от какво имаме нужда. Трябва да се пита и да се отговаря на този народ. Как се купува завод за 1 лев и след година се продава за милиони. Нека Иван Костов обясни как се случва това, как става? Трябва да се пита и да се настоява за отговори. Нашият милиционер, от онова време, който е обикновен селски милиционер, за три дни щеше да разбере, как се случи всичко около ситуацията с бюлетините. А сега, на какво сме свидетели? Мъчно ми е за всичко, което се случва у нас.

Аз претендирам, че по времето на комунистическия режим бях един от много добрите работници, но въпреки това не успях да отида на екскурзия до бившия СССР. И тогава пътуваха хора, които нямаха много заслуги. За това и се зарадвах на падането на комунистическия режим. Сега мога да пътувам, но знам, че винаги ще живея тук, в село Красен. Кой съм аз, ако отида да живея в Лондон или Париж? Имам жилище в Добрич, но предпочитам Красен. Аз се чувствам най-добре в Красен. Тук е моето място, тук са моите корени и за това ще остана да живея тук. Да, Париж е красив град с история, която е фабрика за пари. Едно от местата, които най-силно ме е впечатлило е Сан Марино.

Реколтата ще бъде различна в различните райони. Липсата на дъжд през лятото, се оказва доста неблагоприятен фактор за крайния резултат от добиви. В сравнение с реколтите от последните 5 години, тази година зърното е далеч под тяхното ниво. Цената също е паднала. Зърното се търгува за суми, които са с около 50% по-ниски в сравнение с миналата година. И това, на фона на цени по световните пазари около 350-380 лева за тон. Цената на българския пазар е 250 лева. Подобна е ситуацията и при слънчогледа. Докато на световните пазари маслодайната култура върви на нива от 600 лева за тон, то у нас сумата е доста под тези равнища – предлага се на цена от 480 до 500 лв./тон. Според мен цените на зърнените култури се свалят тенденциозно.

Коментирайте