Борис Луканов: Живеем в жестоко време, все по-малко са хората като Серафим

За голямо съжаление, и аз не разбирам защо имаше толкова кратък живот. Много се зарадвах на поканата на директора Иван Мандев и предложението на Павел Павлов. Той е един от режисьорите в българския театър, които направиха най-много неща по Йовков, при това ги направи добре. Постановката, която направи в добричкия театър, ме зарадва по много поводи. Преди години аз започнах театралния си път, театралната кариера в театъра в Толбухин. Сезон 1960/1961 година дойдох и започнах в Добрич, може би ще завърша така театралния си път – пак в Добрич. Много приятен беше престоят ми.

Мислите ли? Аз не съм убеден, че много Серафимовци се раждат. Става дума не за скъсаните дрехи, които много хора вече носят. Говоря за духа, за този човек, който е най близо до Бога, който разговаря с Бога. В този смисъл мисля, че времето ни е по-жестоко и не мога да се съглася, че повече Серафимовци се раждат. Напротив, все по-малко духовни люде ни заобикалят. Появиха се хора, които са подчинени на капитала, на парата и има нещо много жалко в това.

Сложно е това. Наистина съм играл толкова министри, царе, министър председатели. Бил съм Стефан Стамболов, бил съм и Богдан Филов и Александър Цанков, Васил Коларов, Георги Димитров и колко още... Много е трудно да ги определя. Не виждам в нашето време подходящ. Виждам само необходимостта от хора, които трябва да се отдадат на България. Да забравят личните си партийни страсти и стремежи и да помислят за България. Малко мислим за България. Не мога да кажа точно какъв герой, но трябва да носи повече душевност, повече култура. Не виждам такъв сред нашите. Повече интелигентност, повече душа, Йовкови герои трябват.

В момента не, почивам си. В очакване съм обаче, аз съм на толкова години, хората са ме забравили, някои сигурно се чудят, че още съществувам. Трябва да кажа откровено, че ми се играе и съм в очакване Иван Мандев да се сети, че още съществувам. С удоволствие бих дошъл отново в този град. С прекрасни впечатления съм от театъра. Не само от идването преди толкова години, а и преди четири. Няма да забравя хората, с които се срещнах и ми се ще да ги спомена. Имах една много конкретна връзка с актрисата Ема Георгиева и Жоро Калчев – съпругата и сина на Калчо Георгиев, който ме посрещна през 1960 година в добричкия театър и така да се каже израснах под неговото крило. С всички други и Бубата /Любов Николова/, младите Таня и Бистра, Краси Демиров, Валери Марков, с който много добре се познаваме, и близкият до сърцето ми Рафето /Валентин Андреев/, да е жив и здрав.
Казвал ми е, че когато е правил аудио записа на Йовковия Серафим, е мислил за мен, мои думи е ползвал. Близки сме сърдечно с това момче на повече от 60 години.

Разбира се. Много си харесвам тази роля. Харесвам разказите на Йовков от едно време. Пък и в Академията дипломната ми работа беше по Йовков. Играх Андрея в „Боряна"

Аз в сериала съм от хората, които са от наше време, а не от хората, които са от Първата световна война. Мисля, че силата на сценария е в това, че във всички от героите има по нещо от Йовков, от неговия дух. Носят по нещо от онова време и това е силата на сценария. Трябва да се поздрави сценаристът Димитър Стоянович.Това е филмът не на Станимир, той е на всички ни под режисурата на Станимир Трифонов. Не съм гледал филма до края, надявам се да е добър. Трифонов, след като направи сериал по романа на Ивайло Петров, имаме основание да очакваме и да се радваме на един много добър филм .

Не мога да направя разликата в обучението. По това, че излизат много добри млади артисти без да имат толкова силни имена като нашите професори Сърчаджиев, като Боян Дановски, Георги Стаматов. Това бяха много силни имена в българския театър, но си мисля, че Академията продължава достойно да изкарва своите студенти. Появяват се много талантливи млади актьори. Предполагам, че има разлика. Те са много по-подготвени за всичко. Ние се готвехме за драматични артисти и бяхме само това. Сега завършват и могат да бъдат и телевизионни водещи, могат да участват във всякакви и в танцувални дори представления, залагат и на физическата си подготовка. Ако обръщаха по-голямо внимание на словото, бих бил по-доволен от младите артисти.
Бих се радвал да дойда отново в Добрич. Много съм свързан с Добруджа. Моята голяма любов, с която съм заедно 60 години, е добруджанка. Става въпрос за жена ми, която е родена в едно забравено добруджанско село Калайджи дере, сега Твърдица, някъде на девет километра от Шабла. Там се е намирал техният чифлик, в който е родена и цялото и детство е минало в Добруджа, а после са живели във Варна. И заради това ми е скъпа Добруджа.

Коментирайте