Добруджанци шиеха знамена скришом от румънската власт

 

На снимката съм с доктор Стефан Клечков, който дойде с една комисия през септември, за да приеме властта от румънските власти и ген. Жилков – негов приятел, предполагам*. Аз съм на около десет години, малко преди да навърша десет. Сега пък съм малко преди да навърша 84 години, но не обичам да ме питат за това, много станаха годините.

Много неща си спомням. Най-вече подготовката за пристигането на войските, които освобождават Добрич. Спомням си как усилено вкъщи се шиеха знамена, голямо знаме за къщата, малки – за други места. Майка ми, леля ми усилено работеха, а прозорците затъмняваха, за да не видят румънските власти, че се прави нещо. В деня, в който пристигнаха българските войски, майка ми беше много дейна общественичка, защото беше в Комитета по посрещане на официалните власти и на войските. Аз съм предоставила снимки на г-н Живко Марков и на музея. Сред тях има няколко дами, между които и майка ми с народна носия, а д-р Янакиев с една табла, на която имаше пита с хляб и сол, както се посрещат скъпи гости. Това бяха избрани дами от Добрич, които да посрещат.
Аз не си спомням конкретно, защо съм застанала до д-р Клечков. Той беше настанен у нас по молба на общината. В Добрич тогава нямаше свестен хотел и живя при нас два месеца. Не беше женен, но имаше една любов към децата. Когато обикаляше, в качеството си на областен управител цялата околия, ме вземаше със себе си. Колата му стоеше в двора. Водил ме е къде ли не – на границата на Баладжа, сега Стожер, имам снимка там с войника, който пазеше границата. На Калиакра ме е водил, във Варна при негова близка. Обикаляхме до късно вечер дори заспивах в неговата кола.

Животът ми след като завърших гимназия, по настояване на баща ми, който държеше вкъщи да има лекар, ме насочи и кандидатствах химия и фармация, но не ме приеха. За него беше несериозно да уча музика. Аз бях най-добрата ученичка на г-жа Душек, която преподаваше тук пияно. Участвах във всички музикални прояви. Акомпанирах на хор „Добруджански звуци", на гимназиалния хор. С Теменуга Янкова и Дора Рибарова, които пееха в дует, съм акомпанирала. В Симфоничния оркестър изпълнявах партия на арфа. Нямаше арфист тогава. Имах известен опит и казах на татко, че само в музикална академия ще ме приемат с моя буржоазен произход, никъде другаде. Тогава той разреши и отидох в София на подготовка два месеца. Изкарах шестици по всичко, имах препоръчително писмо до проф. Панка Перешек, една от най добрите педагожки тогава, и останах при нея. Заедно с Мария Бохачек, народна артистка сега от варненската опера, отиваме, около девети септември тогава излязоха резултатите, и не сме приети. По всичко имаме шестици, всички изпити сме изкарали, а не сме приети. И се чудим, защо е така. Отиваме при Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов. Тогава нямаше Министерство на културата, а Комитет за изкуство и култура, и той завеждаше висшето образование. Той ни прие много любезно и каза: „момичета не са Ви приели, защото нямате ОФ-бележки. Идете по родните си места да ви дадат". Мария Бохачек беше от Оряхово, аз си дойдох тук. Майка ми ходи в ОФ в градски комитет и успяха да ми дадат бележка. И така, двайсет дни след другите ни приеха. Мария стана много известна. Имаше още много известни имена на музиканти и певци от нашия клас. Така завърших и си останах в Пловдив.

Добрич си остава моя роден град и не мога без да се завръщам. В Пловдив останах сама, дъщерите ми живеят в София и сега се преместих при тях. Не можех да се прибирам в Добрич преди, защото бяха ни отнели по Закона за едрата градска собственост втория етаж от къщата на ул. „Страцин". Брат ми живееше на първия етаж. През 1999 година след нескончаеми дела успяхме да си върнем имота от персоната, която ни го беше отнела. Направихме ремонт и сега мога да си идвам. От 2002 година живея в София. Но това не е градът, който си спомням от студентските си години. И Добрич не е същият, но е много за предпочитане пред София, особено през лятото. Няма я тази лудница с коли и хора. Въздухът е чист. Небето е толкова синьо, колкото в София никога не може да бъде. Градската градина е разкошна. Все едно попадаш в градина от царски дворец. И този розариум, който са направили, е истинско чудо.

* Д-р Стефан Клечков e комисар на администрацията по-време на освобождението от румънска окупация. Генерал-лейтенант Атанас Жилков е съпредседател на смесената българо-румънска комисия по предаването на Южна Добруджа на Княжество България

Коментирайте