Новата книга на Галин Никифоров „Тяло под роклята” беше представена в Добрич в Огледална зала „Нели Божкова” на 7 ноември. Представянето направи литературният критик Драгомил Георгиев. „Авторът на „Лисицата“, нашият съгражданин от Добрич, който е сред водещите майстори на съвременния български роман, и в новия роман - „Тяло под роклята”, остава верен на естетическите си трайни пристрастия. Изборът на писателя е към осъзнаването на същността, болките и трагизма да си различен, тоест да носиш кръста, съдбата си и да имаш куража да се изправиш срещу възможното, общото. Това го могат изключителните, силните натури, които не търсят оправданията, а смело крачат през времето, пространството и епохата си. Такъв е новият герой на романиста – Борис. Творбата е богата на културни пластове, на различните методи и форми на разказване, което прави текста, насочен към подготвения читател“, заяви в студиото на Медийна група „Добруджа“ Георгиев.
Писателят Галин Никифоров е възпитаник на ПМГ „Иван Вазов“ и живее в родния си град Добрич. Автор е на шест романа, за които е бил многократно номиниран на различни конкурси. Удостояван е с големи литературни награди. През 2011 г. за романа "Лятото на неудачниците" е отличен с наградата "Български роман на годината". През същата година печели и наградата "Елиас Канети" с друг свой роман - "Къщата на клоуните". По новелата му „Нощта на мечтите“ е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.
В края на септември тази година "Сиела" издаде "Тяло под роклята" - мащабен и неочакван роман за изкуплението. Книгата напълно ще промени представата Ви за социалните, езиковите и общочовешките граници, за лимитите, които човешкият дух може да надскочи в стремежа си към доброто .„Тяло под роклята“ е провокативен, оголващ човешката психика до най-елементарните частици и същевременно жесток и мълчалив роман.
- Г-н Георгиев, какво какво представлява романът „Тяло под роклята“?
Аз обичам да чета текстовете на Галин Никифоров. През годините станахме и добри приятели, защото онова, което той предлага, е експериментално четиво. То е за студиен тип читатели, не е за масовия читател. А причината е в това, че самият той е интелектуалец и предпочитанията му са към такъв тип герои. Това е седми роман и има нещо символно, свързано с числото 7, като нумерология. Този роман за мен е най-силният от всички романи досега. С всяка книга нещата стават още по-извисени. Много са измеренията, ще се спра само на две. Първото измерение е самият Галин Никифоров. Той е от големите изключения в България, защото са малко тези писатели, тези творци от всички области, които остават верни на своя роден край, на родния град. Обикновено всеки бърза веднага да се позиционира в столицата, защото там дават повече възможности. Напротив, Галин дава атмосферата, дава средата, дава аромата на нашия град. Това е много голямо достойнство. Ние имаме традиция. Няколко големи имена в областта на изкуството останаха верни на града и вместо да се впишат в столицата, остават трайно вградени в родния си град.
- Г-н Никифоров, колко време работихте върху книгата? Спомням си, писахте „Лисицата“ четири години…
По „Тяло под роклята“ работих три години и половина. При мен нещата, за съжаление, стоят така, че между три и шест години работя върху всеки роман. Само „Лятото на неудачниците“ стана по друг начин. Оглеждането на една тема, проучването на всички аспекти, дългото живеене с тези герои, които си създал, изискват време. Изискват да проникнеш в собствената си история, в живота на героите си, за да можеш по-добре да ги движиш по дъската, както се казва на шахматен език. Така историята става добра и внушителна. Самото редактиране отнема година, година и половина, което е задължително за един съвременен роман.
- Свикнахте ли с определенията голям и водещ майстор на романи? Почувствах се горда, когато неотдавна писатели от ПЕН клуба, казаха: сред нас е големият Галин Никифоров…
Изкуството е най-неподходящото място, където трябва да има някакво съревнование, да се гледа кой е голям и кой малък. Всеки човек, който се занимава с изкуство, заслужава уважение. Никога не съм писал книгите си, за да бъда голям или малък писател. Пиша, защото изпитвам страст към четенето, към литературата и към писането изобщо. Разбира се, четенето е много по-приятно от писането. Оказва се, с годините то става още по-трудно. Това е най-важното - да следваш сърцето си и собствената си страст. Колкото можеш, да останеш социално същество, все пак всички сме ситуирани в едно общество. Трябва да се грижим за семействата си, да се развиваме като личности, като човешки същества. Никога не съм се интересувал от последствията за това, което правя. Коко Азарян беше казал: “Човек не бива да се интересува от последствията на собственото си изкуство.“ И е точно така. Правиш нещо, защото искаш да го правиш. Всичко друго е следствие, а не цел.
- Това, че избирате Добрич за база, затруднява ли Ви? По-лесно ли щеше да бъде да пишете в София, примерно?
За мен изкуството, литература - това е една стая, един компютър и един човек с въображение. Къде ще е тази стая, няма никакво значение. Стига да е на място, където този човек се чувства комфортно. Най-комфортното място е мястото, където човек се е родил. Както аз съм се родил в Добрич или Толбухин, както се казваше тогава. Тук са всички неща, ценни в живота ми - миналото ми, спомени, приятели и семейство. И така, както индийците казват, щастлив е онзи човек, който е починал в къщата, в която се е родил. При съвременните условия мога да кажа, че щастлив е този, който е починал в града, в който се е родил. Тук се чувствам много добре и спокойствието е най-важното за един творец - сред свои хора, на познати места. Извън Добрич никога не съм се чувствал така на място. И с годините това усещане става все по–силно, колкото и да е странно. Когато бях по-млад, имах желание да пътувам из Европа, да видя свят. Но това вече изчезна, остана желанието да пътувам из България. Всичко ценно в живота ми е тук - в Добрич.
- Кое е второто измерение, г-н Георгиев?
Второто измерение е свързано с нещо автобиографично. Самата негова зодия е Близнаци. И съм убеден, че много автобиографично има по отношение избора на двамата главни герои, които са близнаци. Това е великолепно попадение, което ти дава възможност всичко онова, което си преживял, видял, усетил, преценил, натрупал като чувства и емоции, можеш да го вградиш, да го напишеш в твоя текст. Оттук продължавам към неговото пристрастие към особени герои. Това са не онези средно статистически участници в изборния процес, а тези, които природата по някакъв начин е отбелязала. Той има пристрастие често пъти към герои, които имат физически недостатъци, недъзи, болки, страдания, тежки заболявания. Това е голямата тема за особения, за различния човек. Той подбира герои, които са близнаци, а и не много характерното - да са брат и сестра. И оттук насетне следва едно философско мислене.
- Кой е Борис, героят Ви, г-н Никифоров?
Първо да кажа, че за мен тези герои не са по-различни от други и от човешките същества, които срещаме всеки ден. Винаги съм се стремил към това книгата да бъде минимум интересна. Това се определя до голяма степен и от самите герои. Винаги съм бил по-далеч от най-разпространените книги, тези от т.н. критически реализъм. Търсил съм нещо по-различно. Нещо, което на мен да ми хареса. Моята тема, моето писане е изместено към вътрешния свят на човека. В този смисъл се получават малко по-ексцентрични герои, по-странни, но пък те носят със себе си една форма на литературност, която на мен ми допада, да я има като атмосфера, да се импрегнира в самата книга. Кой е Борис? Това е човешко същество - единият от близнаците с имена Борис и Бориса. Същество, което трябва да мине през ада на собственото си съществуване, защото още от дете е поставено в условията, в които да допусне най-ужасните човешки грехове. След това намира сили по свой начин, верен на природата си, да преодолее всичко и да остане верен на хората, които обича. Успява да ги запази по странен и ексцентричен начин, който в съвремието не е чак толкова особен. Не е нещо, което да не се среща никъде. Все повече се говори за половите ориентации, за различните полове, за трети пол, за проблеми, които се появяват в цял свят и започва открито да се говори. Литературата ми дава възможност да се докосвам до неща, които ме вълнуват - не конкретно в България, а изобщо в света. Винаги съм смятал, че е по-добре литературата да се разглежда като космополитно явление, не просто като конкретно явление, което да говори само за проблемите на едно малко общество, да речем.
- Кой е първият Ви цензор, на кого първо давате да чете странички?
Винаги давам на съпругата си. Тя е човекът, който се произнася обикновено за почти всичките ми романи. С нея сме вече тридесет години, много добре си живеем, добре се чувстваме един с друг. Тя ме е приела като писател, подкрепя ме. Защото в съвременния свят не е лесно да си човек на изкуството. Дори и да не се занимаваш с изкуство в България, е трудничко да се живее. Когато се занимаваш с изкуство, тази трудност се утроява.
С нея сме един много добър екип, семейство, в което държим един на друг и си помагаме. Тя е човекът, който ми казва какво мисли за книгите.
- Разшифровайте ми заглавието, г-н Никифоров…
Има едно неписано правило при нас – писателите. Първо - трябва да е хубаво. След това, ако отговаря на същността на книгата, ще е много добре. В случая е нещо междинно. Усетих, че това заглавие покрива историята. Тя е сложна, но инстинктът ми подсказа, че това е заглавието, което я покрива. При мен има едно такова усещане, че никога не съм се интересувал какво става с книгите ми. Не се интересувам и от човешкото тяло, интересува ме какво става с човешката душа. Човешкото тяло е на нивото на едно животно - иска да яде, да спи и още няколко неща да прави, характерни за животните. Докато човешката душа е тази, която ни прави човеци и различни.
Писателят Галин Никифоров е възпитаник на ПМГ „Иван Вазов“ и живее в родния си град Добрич. Автор е на шест романа, за които е бил многократно номиниран на различни конкурси. Удостояван е с големи литературни награди. През 2011 г. за романа "Лятото на неудачниците" е отличен с наградата "Български роман на годината". През същата година печели и наградата "Елиас Канети" с друг свой роман - "Къщата на клоуните". По новелата му „Нощта на мечтите“ е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.
В края на септември тази година "Сиела" издаде "Тяло под роклята" - мащабен и неочакван роман за изкуплението. Книгата напълно ще промени представата Ви за социалните, езиковите и общочовешките граници, за лимитите, които човешкият дух може да надскочи в стремежа си към доброто .„Тяло под роклята“ е провокативен, оголващ човешката психика до най-елементарните частици и същевременно жесток и мълчалив роман.
- Г-н Георгиев, какво какво представлява романът „Тяло под роклята“?
Аз обичам да чета текстовете на Галин Никифоров. През годините станахме и добри приятели, защото онова, което той предлага, е експериментално четиво. То е за студиен тип читатели, не е за масовия читател. А причината е в това, че самият той е интелектуалец и предпочитанията му са към такъв тип герои. Това е седми роман и има нещо символно, свързано с числото 7, като нумерология. Този роман за мен е най-силният от всички романи досега. С всяка книга нещата стават още по-извисени. Много са измеренията, ще се спра само на две. Първото измерение е самият Галин Никифоров. Той е от големите изключения в България, защото са малко тези писатели, тези творци от всички области, които остават верни на своя роден край, на родния град. Обикновено всеки бърза веднага да се позиционира в столицата, защото там дават повече възможности. Напротив, Галин дава атмосферата, дава средата, дава аромата на нашия град. Това е много голямо достойнство. Ние имаме традиция. Няколко големи имена в областта на изкуството останаха верни на града и вместо да се впишат в столицата, остават трайно вградени в родния си град.
- Г-н Никифоров, колко време работихте върху книгата? Спомням си, писахте „Лисицата“ четири години…
По „Тяло под роклята“ работих три години и половина. При мен нещата, за съжаление, стоят така, че между три и шест години работя върху всеки роман. Само „Лятото на неудачниците“ стана по друг начин. Оглеждането на една тема, проучването на всички аспекти, дългото живеене с тези герои, които си създал, изискват време. Изискват да проникнеш в собствената си история, в живота на героите си, за да можеш по-добре да ги движиш по дъската, както се казва на шахматен език. Така историята става добра и внушителна. Самото редактиране отнема година, година и половина, което е задължително за един съвременен роман.
- Свикнахте ли с определенията голям и водещ майстор на романи? Почувствах се горда, когато неотдавна писатели от ПЕН клуба, казаха: сред нас е големият Галин Никифоров…
Изкуството е най-неподходящото място, където трябва да има някакво съревнование, да се гледа кой е голям и кой малък. Всеки човек, който се занимава с изкуство, заслужава уважение. Никога не съм писал книгите си, за да бъда голям или малък писател. Пиша, защото изпитвам страст към четенето, към литературата и към писането изобщо. Разбира се, четенето е много по-приятно от писането. Оказва се, с годините то става още по-трудно. Това е най-важното - да следваш сърцето си и собствената си страст. Колкото можеш, да останеш социално същество, все пак всички сме ситуирани в едно общество. Трябва да се грижим за семействата си, да се развиваме като личности, като човешки същества. Никога не съм се интересувал от последствията за това, което правя. Коко Азарян беше казал: “Човек не бива да се интересува от последствията на собственото си изкуство.“ И е точно така. Правиш нещо, защото искаш да го правиш. Всичко друго е следствие, а не цел.
- Това, че избирате Добрич за база, затруднява ли Ви? По-лесно ли щеше да бъде да пишете в София, примерно?
За мен изкуството, литература - това е една стая, един компютър и един човек с въображение. Къде ще е тази стая, няма никакво значение. Стига да е на място, където този човек се чувства комфортно. Най-комфортното място е мястото, където човек се е родил. Както аз съм се родил в Добрич или Толбухин, както се казваше тогава. Тук са всички неща, ценни в живота ми - миналото ми, спомени, приятели и семейство. И така, както индийците казват, щастлив е онзи човек, който е починал в къщата, в която се е родил. При съвременните условия мога да кажа, че щастлив е този, който е починал в града, в който се е родил. Тук се чувствам много добре и спокойствието е най-важното за един творец - сред свои хора, на познати места. Извън Добрич никога не съм се чувствал така на място. И с годините това усещане става все по–силно, колкото и да е странно. Когато бях по-млад, имах желание да пътувам из Европа, да видя свят. Но това вече изчезна, остана желанието да пътувам из България. Всичко ценно в живота ми е тук - в Добрич.
- Кое е второто измерение, г-н Георгиев?
Второто измерение е свързано с нещо автобиографично. Самата негова зодия е Близнаци. И съм убеден, че много автобиографично има по отношение избора на двамата главни герои, които са близнаци. Това е великолепно попадение, което ти дава възможност всичко онова, което си преживял, видял, усетил, преценил, натрупал като чувства и емоции, можеш да го вградиш, да го напишеш в твоя текст. Оттук продължавам към неговото пристрастие към особени герои. Това са не онези средно статистически участници в изборния процес, а тези, които природата по някакъв начин е отбелязала. Той има пристрастие често пъти към герои, които имат физически недостатъци, недъзи, болки, страдания, тежки заболявания. Това е голямата тема за особения, за различния човек. Той подбира герои, които са близнаци, а и не много характерното - да са брат и сестра. И оттук насетне следва едно философско мислене.
- Кой е Борис, героят Ви, г-н Никифоров?
Първо да кажа, че за мен тези герои не са по-различни от други и от човешките същества, които срещаме всеки ден. Винаги съм се стремил към това книгата да бъде минимум интересна. Това се определя до голяма степен и от самите герои. Винаги съм бил по-далеч от най-разпространените книги, тези от т.н. критически реализъм. Търсил съм нещо по-различно. Нещо, което на мен да ми хареса. Моята тема, моето писане е изместено към вътрешния свят на човека. В този смисъл се получават малко по-ексцентрични герои, по-странни, но пък те носят със себе си една форма на литературност, която на мен ми допада, да я има като атмосфера, да се импрегнира в самата книга. Кой е Борис? Това е човешко същество - единият от близнаците с имена Борис и Бориса. Същество, което трябва да мине през ада на собственото си съществуване, защото още от дете е поставено в условията, в които да допусне най-ужасните човешки грехове. След това намира сили по свой начин, верен на природата си, да преодолее всичко и да остане верен на хората, които обича. Успява да ги запази по странен и ексцентричен начин, който в съвремието не е чак толкова особен. Не е нещо, което да не се среща никъде. Все повече се говори за половите ориентации, за различните полове, за трети пол, за проблеми, които се появяват в цял свят и започва открито да се говори. Литературата ми дава възможност да се докосвам до неща, които ме вълнуват - не конкретно в България, а изобщо в света. Винаги съм смятал, че е по-добре литературата да се разглежда като космополитно явление, не просто като конкретно явление, което да говори само за проблемите на едно малко общество, да речем.
- Кой е първият Ви цензор, на кого първо давате да чете странички?
Винаги давам на съпругата си. Тя е човекът, който се произнася обикновено за почти всичките ми романи. С нея сме вече тридесет години, много добре си живеем, добре се чувстваме един с друг. Тя ме е приела като писател, подкрепя ме. Защото в съвременния свят не е лесно да си човек на изкуството. Дори и да не се занимаваш с изкуство в България, е трудничко да се живее. Когато се занимаваш с изкуство, тази трудност се утроява.
С нея сме един много добър екип, семейство, в което държим един на друг и си помагаме. Тя е човекът, който ми казва какво мисли за книгите.
- Разшифровайте ми заглавието, г-н Никифоров…
Има едно неписано правило при нас – писателите. Първо - трябва да е хубаво. След това, ако отговаря на същността на книгата, ще е много добре. В случая е нещо междинно. Усетих, че това заглавие покрива историята. Тя е сложна, но инстинктът ми подсказа, че това е заглавието, което я покрива. При мен има едно такова усещане, че никога не съм се интересувал какво става с книгите ми. Не се интересувам и от човешкото тяло, интересува ме какво става с човешката душа. Човешкото тяло е на нивото на едно животно - иска да яде, да спи и още няколко неща да прави, характерни за животните. Докато човешката душа е тази, която ни прави човеци и различни.
Коментирайте
1 USD = 1.83594 BGN
1 GBP = 2.28431 BGN
1 CHF = 2.02049 BGN
