Монолог на една актриса след 60 години на сцената

Ема Георгиева: Не бях на честването на 90-ата годишнина на ДТ “Йордан Йовков“ и много зрители ме питаха: „Защо?“.  Вината не е моя. Най-важното е, че ДТ “Йордан Йовков“ е моят живот, моята мечта, моята голяма любов. Аз съм дошла в този театър на 19 години и съм останала цели 60 години. Тези факти говорят достатъчно. Не мога да не се гордея, че когато за първи път дойдох, като младо момиче, ме срещна великолепният Атанас Попов. Той е заслужил артист, лауреат на Димитровска награда и създател на този театър. Не мога да не се гордея, че до този театър са се докосвали колоси на българския театър като Никола Попов - народен артист, Цено Кандов, толкова съзвездия от талантливи  актьори играеха и аз съм си партнирала с тях. Някои от тях станаха софийски актьори, станаха звезди. Някои като Антония Малинова, моя лична приятелка, играят на чужди сцени на чужд език и печели аплодисментите на френските зрители. Има една плеяда актьори, които не са вече между нас. Те са обречени на незабрава. Всички трябва да го разберат. Какво е този театър без тези, които вградиха костите си в неговите темели? Какво е този театър без спомените за тях?
Аз съм избрала да спомена само трима от тях. Великолепният Николай  Новаков, чието излъчване беше толкова чисто, той правеше великолепен хумор, как да забравя партнирането си с него в „Щедра вечер“ на Блажек, постановка на проф. Надежда Сейкова. А незабравимата Галина Ненова…Нейните съвети вървят успоредно с мен и до ден днешен. Никога няма да забравя нейните мъдри и практически съвети. Тя беше човек на практическа сцена, а не да развива теории и без да се чуди какво да играе и какво не. Без излишна скромност си позволявам да спомена големият актьор Калчо Георгиев, носител, заедно с Галина, на награди от национални прегледи. Двамата бяха наградени на Йовковиада, бяха на гастрол в Чехия с Масларски. Мисля, че хората още ги помнят, мисля, че са обречени на незабрава. А същността на актьорската игра не е нито в сградата, нито в щата, който се мени непрекъснато, нито в ръководството, което също се мени непрекъснато. Същността  е онази магическа връзка между актьора и сцената, актьора и спектакъла, на актьора и съдействието му с режисьора, с партньорите и оценката на критиката и разбира се оценката на зрителите. За мен това винаги е било най-важното.
Аз ще играя до края на живота си, до последен дъх ще играя! Театърът е сцена широка. Може да бъде голямата сцена на театъра, малката, дискотечния подиум, слогът на добруджанската нива, и там сме играли. В момента играя в клубен театър, едно социално мероприятие на двама актьори, наше лично. С камерното представление „Среща“, което получи от публиката своето голямо „да“. Театърът живее в нас, ние живеем в театъра и затова театърът е вечен и ще пребъде!
 

Коментирайте