Сдружението на писателите в Добрич навърши 40 години. Според председателя на сдружението Сашо Серафимов това са „ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ В СТАРОТО И НОВОТО ВРЕМЕ“. Една забавна история за литературния живот на Добрич, докарана с каруцата на Сали Яшар, нарисувана от Красимир Бачков, беше формалният повод да се съберат хората на перото в петък в Литературен музей „Йордан Йовков“ – Добрич.
- Г-н Серафимов, поетично или прозаично преживяхте тези 40 години?
Както във всяко семейство – има и много поезия, и много проза. Тези 40 години са един малък отрязък от голямата литературна история на Добруджа и на България, защото преди 40 години, когато 18 писатели идват от София да правят сдружение, това става под ръководството на партията. Това е нормално, тогава така е било. Решават да основат дружество, защото тук има достатъчно млади таланти. Първи членове на сдружението стават Иван Трухчев и Драгни Драгнев. Първи председател на сдружението става Петър Славински. Той е един много любящ, много внимателен човек към нас младите. Помагаше ни много в началото, опитваше да изпраща наши разкази, стихове, наши творби в издателства и в списания и го правеше. Почетен председател тогава стана Дора Габе. Историята обаче не започва от 3 юли 1979 година, когато е първото събрание на Сдружението. Ако си спомним прекрасния Йордан Дачев, който написа чудесни статии за Любен Станчев, за Христо Капитанов за Яни Калиакренски, за Дядо Павел Атанасов, а преди това Севда Костова и Йордан Йовков, който основа литературен център в Добруджа, това което имахме като наследство и което направихме, заслужава да бъдем достойни техни наследници. След Петър Славински председател стана Ивайло Петров – човекът, който не искаше да става председател. С него имахме толкова прекрасни срещи. Разказваше ни какво се случва там горе, по високите етажи на властта. Казваше, че строят, който тогава живеехме, не е вечен. Държеше се много дружески с нас. След него Сдружението ръководеше Елка Няголова. От 1997 година председателството поех аз. Ние живяхме и в старото, и в новото време.
- Какво направихте през това време?
Три са основните акценти, но най-вече издадохме много книги. Не мога да ги изброя. Създаде се атмосфера, в която добрите автори написаха чудесни книги. Сдружението наброява около двадесетина автори. Много от колегите ни, сред които Рада Въртунинска и Красимир Бачков, Елка Няголова и Камелия Кондова, Петранка Божкова, имат национални и международни награди. Страхувам се да не пропусна някого. Опитваме се сега да съберем пъзела на 40-годишната история. Всеки разказва какво е правил, с кого се е срещал. Имаме много автори които са „горе“. За тях си спомняме с тъга и се гордеем с имената им. Това са Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Ангел Веселинов, Петър Бонев, Генчо Златев, Ивайло Петров. В поемата си „Бохемски вечери“ Генчо Златев разказва в стихове за тези вечери, в които се събирахме. Те физически няма да присъстват, но духовно ще са с нас. Така правим духовното тяло на литературна Добруджа през последните 40 години.
- За Съюза на българските писатели се говореше, че са казионна организация, конюнктурна… Може ли да се каже това за вашето Сдружение?
Не мога да отговоря точно. Ние от 1997 година сме самостоятелно сдружение, не сме към СБП. Ръководим се от най-демократични принципи, уважаваме се един друг. Общо 21 години издаваме вестник и после списание „Антимовски хан“. Това не се прави лесно, след като всички средства са от спонсори. Много малко е участието на общините, като изключим Шабла и Каварна, които дават средства. Генерал Тошево има известно участие, но Балчик спряха да ни подпомагат. Добрич почти не ни финансира, община Добричка го прави като се абонира за списанието, за което сме благодарни. В България има много малко – 5-6 списания литературни и едното е в Добрич.
- Чувствате ли се почетени от аудиторията?
Не можем да се оплачем от липса на хора, които четат и уважават нашето творчество. Ние сме правили много срещи с известни автори. Георги Константинов, Валери Станков, Иван Динков. За мен това беше една академия. Срещите с Антон Дончев, Виолета Христова, Николай Милчев, Светозар Игов и Марин Георгиев, които бяха членове на Сдружението ни. Те сами пожелаха, отказвайки се от други членства. Привлекли сме ги с нещо, може би с ентусиазма, с който сме работили.
- Може ли да се каже, че Дом-паметник „Йордан Йовков“ е и ваш дом, имате ли нужда от друг покрив?
Толкова добре работим с д-р Кремена Митева и Магдалена Трифонова, те действително са били наш дом. Заедно правим срещата, те са автори на списанието, свързани са с литературната история и духовността на нашия град. Адмирации и уважение към тях. Писателските съсловия се появяват и изчезват, както всяко нещо на този свят. Дали са много, или малко, е без значение, защото това, което са направили авторите събрани заедно и са показали на обществото, всъщност това е, което ще остане. Дали след нас ще има други, изпитвам огромни съмнения, защото всички млади автори, след като завършат гимназия, заминават или в София, или в чужбина. Всеки тежи на мястото си и създава нещо, пък да става каквото ще. Думите, казани с обич, винаги звучат много по-силно, отколкото написаното и прочетеното.
- Г-н Серафимов, поетично или прозаично преживяхте тези 40 години?
Както във всяко семейство – има и много поезия, и много проза. Тези 40 години са един малък отрязък от голямата литературна история на Добруджа и на България, защото преди 40 години, когато 18 писатели идват от София да правят сдружение, това става под ръководството на партията. Това е нормално, тогава така е било. Решават да основат дружество, защото тук има достатъчно млади таланти. Първи членове на сдружението стават Иван Трухчев и Драгни Драгнев. Първи председател на сдружението става Петър Славински. Той е един много любящ, много внимателен човек към нас младите. Помагаше ни много в началото, опитваше да изпраща наши разкази, стихове, наши творби в издателства и в списания и го правеше. Почетен председател тогава стана Дора Габе. Историята обаче не започва от 3 юли 1979 година, когато е първото събрание на Сдружението. Ако си спомним прекрасния Йордан Дачев, който написа чудесни статии за Любен Станчев, за Христо Капитанов за Яни Калиакренски, за Дядо Павел Атанасов, а преди това Севда Костова и Йордан Йовков, който основа литературен център в Добруджа, това което имахме като наследство и което направихме, заслужава да бъдем достойни техни наследници. След Петър Славински председател стана Ивайло Петров – човекът, който не искаше да става председател. С него имахме толкова прекрасни срещи. Разказваше ни какво се случва там горе, по високите етажи на властта. Казваше, че строят, който тогава живеехме, не е вечен. Държеше се много дружески с нас. След него Сдружението ръководеше Елка Няголова. От 1997 година председателството поех аз. Ние живяхме и в старото, и в новото време.
- Какво направихте през това време?
Три са основните акценти, но най-вече издадохме много книги. Не мога да ги изброя. Създаде се атмосфера, в която добрите автори написаха чудесни книги. Сдружението наброява около двадесетина автори. Много от колегите ни, сред които Рада Въртунинска и Красимир Бачков, Елка Няголова и Камелия Кондова, Петранка Божкова, имат национални и международни награди. Страхувам се да не пропусна някого. Опитваме се сега да съберем пъзела на 40-годишната история. Всеки разказва какво е правил, с кого се е срещал. Имаме много автори които са „горе“. За тях си спомняме с тъга и се гордеем с имената им. Това са Йордан Кръчмаров, Георги Давидов, Ангел Веселинов, Петър Бонев, Генчо Златев, Ивайло Петров. В поемата си „Бохемски вечери“ Генчо Златев разказва в стихове за тези вечери, в които се събирахме. Те физически няма да присъстват, но духовно ще са с нас. Така правим духовното тяло на литературна Добруджа през последните 40 години.
- За Съюза на българските писатели се говореше, че са казионна организация, конюнктурна… Може ли да се каже това за вашето Сдружение?
Не мога да отговоря точно. Ние от 1997 година сме самостоятелно сдружение, не сме към СБП. Ръководим се от най-демократични принципи, уважаваме се един друг. Общо 21 години издаваме вестник и после списание „Антимовски хан“. Това не се прави лесно, след като всички средства са от спонсори. Много малко е участието на общините, като изключим Шабла и Каварна, които дават средства. Генерал Тошево има известно участие, но Балчик спряха да ни подпомагат. Добрич почти не ни финансира, община Добричка го прави като се абонира за списанието, за което сме благодарни. В България има много малко – 5-6 списания литературни и едното е в Добрич.
- Чувствате ли се почетени от аудиторията?
Не можем да се оплачем от липса на хора, които четат и уважават нашето творчество. Ние сме правили много срещи с известни автори. Георги Константинов, Валери Станков, Иван Динков. За мен това беше една академия. Срещите с Антон Дончев, Виолета Христова, Николай Милчев, Светозар Игов и Марин Георгиев, които бяха членове на Сдружението ни. Те сами пожелаха, отказвайки се от други членства. Привлекли сме ги с нещо, може би с ентусиазма, с който сме работили.
- Може ли да се каже, че Дом-паметник „Йордан Йовков“ е и ваш дом, имате ли нужда от друг покрив?
Толкова добре работим с д-р Кремена Митева и Магдалена Трифонова, те действително са били наш дом. Заедно правим срещата, те са автори на списанието, свързани са с литературната история и духовността на нашия град. Адмирации и уважение към тях. Писателските съсловия се появяват и изчезват, както всяко нещо на този свят. Дали са много, или малко, е без значение, защото това, което са направили авторите събрани заедно и са показали на обществото, всъщност това е, което ще остане. Дали след нас ще има други, изпитвам огромни съмнения, защото всички млади автори, след като завършат гимназия, заминават или в София, или в чужбина. Всеки тежи на мястото си и създава нещо, пък да става каквото ще. Думите, казани с обич, винаги звучат много по-силно, отколкото написаното и прочетеното.
Коментирайте
1 USD = 1.82447 BGN
1 GBP = 2.28285 BGN
1 CHF = 1.99738 BGN
