Историкът Радослав Симеонов за военните паметници, за митовете в историята, за Левски и Русия, за музея и директорите в интервю за Медийна група „Добруджа”
- Г-н Симеонов, продължавате с инициативите за изграждане на паметници, свързани с войнската слава...
Мисля, че 2016 година даде изключително добра инерция на признателността на поколенията към паметта на героите. Това ме прави изключително щастлив и удовлетворен. За тези, които внимателно са следили събитийността на 7 септември миналата година, тъй като все пак акцентът беше издигането на паметника на генерал Иван Колев, искам да се знае, че Националният инициативен комитет за честване на 100 години от Първата световна война отпусна 2 хиляди лева за началото на изграждане на паметник и в село Козлодуйци. Първоначалната идея беше да бъде построен в памет на героите от 36-и пехотен Козлодуйски полк, по инициатива на Съюза на офицерите и сержантите от запаса. Днес можем спокойно да кажем, че този паметник ще го бъде. На 10 февруари се проведе второ заседание на инициативния комитет и вече отпаднаха почти всички въпросителни. Не мога да не спомена и името на архитекта на паметника - урбаниста Владимир Петров. Той прави също дарение, както и Тони Йорданов. Целият проект е уникален. Аз мисля, че той би бил украшение за всеки един европейски град. Ще имаме в Добруджа уникален и символичен паметник на жертвите от Добричката епопея. Там са загинали около 620 души от Шеста Бдинска дивизия, освен 35-и и 36-и полк, Шеста пионерна дружина, Втори артилерийски полк. Изключителна благодарност и на кмета на Община Добричка инж.Тошко Петков. Като домакин, той пое голяма част от нещата, които трябва да бъдат направени и оказа сериозна помощ в организационно отношение. С огромно облекчение го казвам. Радвам се, че паметникът ще го има. Лентата ще бъде прерязана на 7 септември, когато се отбелязва 101-та годишнина от Добричката епопея и 100-годишнината от откриването на паметника в село Росеново. Той е един от първите военни паметници, издигнати в Добруджа веднага след боевете. Той дълго време беше анонимен, стоеше в неизвестност и почти целият - той е три метра висок, беше обрасъл в храсти. Едва стигнах до него, беше като в джунгла. Благодарение на много българи, този паметник излезе от анонимност. Сега е много посещаван и за панихиди.
- Вие – историците, не спирате да работите, въпреки че вече нямате директор. Костадин Костадинов беше освободен на 2 февруари. На пресконференция Костадинов каза, че само двама души не са подписали писмо в негова защита. Вие сред кои сте?
Не съм подписал такова нещо, вярно е. Аз съм от хората, които имат свое мнение по въпроса и продължавам да го отстоявам и сега. Нямах намерение да коментирам случилото се през последните дни. Но някои обстоятелства ме принудиха да взема отношение. Защото е редно, когато се дава трибуна на всякакви случайни хора да говорят и коментират, първо да се питат служителите в музея. Не споделям изказаните от бившия директор мнения и становища в даденото от него интервю пред медиите. Не мисля, че спрямо него е бил оказван какъвто и да е било натиск от страна на кмета на град Добрич. Аз съм бил свидетел не само на един такъв случай на, бих казал, „наложително вмешателство” в работата на предишния директор. Но тогава с действията си или по-точно с бездействията си, той бе на път да компрометира тържествата по случай 100-годишнината от Добричката епопея. Г-н Костадинов отказа да извърши спешен ремонт на параклиса на Военното гробище, който изглеждаше ужасяващо. И единствено намесата на г-жа Баева и г-н Йорданов даде възможност да посрещнем спокойно гостите на град Добрич и музея по време на тържествата. Ако това е груба намеса, както твърди той, аз съм за точно такива намеси на местната власт и пожелавам да има по-често такива. Едновременно с това, той отказа финансирането на книгата „Те загинаха за Добруджа”, която бе един десетгодишен проект на музеите в Добрич и Тутракан, въпреки че знаеше за предстоящото му отпечатване и бе обещал съдействие.
Само с едно съм съгласен с казаното от бившия директор - няма незаменими хора. Което е правено в музея преди неговото управление, ще се прави и след него. Думата дерибейство, която е употребена във Фейсбук, може да бъде тълкувана по най-различни начини. Вероятно тя е употребена, за да покаже, че има действия, които не са били съвсем съобразени с интересите на музея като институция. Според мен, предишният директор отдаваше повече приоритет на политическите си изяви, а не толкова на чисто музейните. В страната обаче името му стана популярно благодарение на факта, че той бе директор на Регионалния исторически музей. И, до известна степен, това обстоятелство легитимираше множеството му публични изяви.
- Сега има ли разногласия в музея? Каква е атмосферата?
Не мога да коментирам мнението на всички колеги. Но не смятам, че има такова нещо, което може да бъде определено като брожение или като недоволство. Музеят продължава да работи и това е най-добрият атестат, че в тази институция има читави хора, които могат при всякакви обстоятелства да продължат дейността си. И да докажат, че музеят не е единствено само неговият директор, който и да е той.
Много е неприятно, когато видиш във Фейсбук пространството как съпартийците на бившия директор и негови екзалтирани фенове квалифицират музейните работници в Добрич като „смет”. Според тях, най-качественият човек в музея напуснал „селото” Добрич, а тук останала само „сметта”. Когато Добрич е определян като „град на пъпеши и тикви”, аз не мога да премълча тези откровени обиди. Тези хора трябва много добре да знаят, че емблемата на нашия град е сноп житни класове. И, че благодарение на труда на добруджанци излиза хлябът. Грях е да обиждаш хляба и тези, които го произвеждат.
- Още една болезнена тема. Един Ваш колега разбива мита, че българите са предали своя Апостол. Янко Гочев представи в София "Убийството на Васил Левски. Виновниците". В нея той пише за мълчаливото съгласие на Русия за обесването на Левски. Каква е истината?
Подхващаме голяма тема, навлизайки в дебрите на епохата от Българското Възраждане, когато политиката на Русия спрямо нас не е еднозначна. Наивно би било да възприемаме Русия само като покровител на българите. Русия е имала като империя своите интереси. Те са налагали често пъти тя да влиза в противоборство и противодействие на нашето национално освободително движение и нашето църковно движение. Има много наши революционери и възрожденци като Раковски, които по никакъв начин не щадят Русия и я критикуват за нейната убийствена политика по преселването на българите в Южна Русия, така наречените бесарабски българи. Раковски подлага на унищожителна критика Русия по отношение политиката и по Българския църковен въпрос. Реално се оказва, че Русия е против нас. И аз не виждам какво толкова чудно има, че руски дипломати са били в основата на даването на благословия за изпълнението на присъдата на Левски. На мен лично това не ми звучи като сензация. Това е съвсем логично и нормално като събитие, когато се познава обстановката и конюнктурата, и времето, в което се развива Българското национално - освободително движение. Нека Ви напомня: да не би да бяха поласкани някои хора, че първата освободителна битка е била тук - край Добрич, между българи и руси в нашата история. Но хората свикнаха с това. Дълги години за това не се говореше. Това беше една медийна яма, медийно табу, за което обикновеният българин нямаше никакво касателство. Дори аз като млад студент, завършил Великотърновския университет, не знаех, че е имало такава битка.
- Васил Левски е съден за криминални деяния, а не за революционната си дейност. Защо?
Защото турският съд все пак трябва да докаже вината на Левски. А много по-лесно е да се докаже едно криминално престъпление, отколкото това, за което го съдят. Знаете - Левски не прави абсолютно никакви разкрития. Той казва: „Да. Аз съм, аз направих всичко.” И не дава никаква информация. Турският съд няма основания, на които да го осъди на базата на някаква политическа организация. Разкритията са само на Димитър Общи, които остават недоказани. Историята се пише с документи. Когато доказваме нещо, ние казваме: Негово величество документа. Когато има документ, всички трябва да замълчат. Янко Гочев показва документи.
- Донесъл сте ни нова книга. Не е представен този сборник от документи „Първата световна война и България през 1916 година”, нали?
Няма как да е представен. Сега излезе от печат, още мирише на печатарско мастило. Това е сборник с доклади от Първата световна война и България през 1916 г., който включва всички трудове, представени по време на проведената миналата година национална конференция. Ще говорим за него при следващата ни среща.
- Г-н Симеонов, продължавате с инициативите за изграждане на паметници, свързани с войнската слава...
Мисля, че 2016 година даде изключително добра инерция на признателността на поколенията към паметта на героите. Това ме прави изключително щастлив и удовлетворен. За тези, които внимателно са следили събитийността на 7 септември миналата година, тъй като все пак акцентът беше издигането на паметника на генерал Иван Колев, искам да се знае, че Националният инициативен комитет за честване на 100 години от Първата световна война отпусна 2 хиляди лева за началото на изграждане на паметник и в село Козлодуйци. Първоначалната идея беше да бъде построен в памет на героите от 36-и пехотен Козлодуйски полк, по инициатива на Съюза на офицерите и сержантите от запаса. Днес можем спокойно да кажем, че този паметник ще го бъде. На 10 февруари се проведе второ заседание на инициативния комитет и вече отпаднаха почти всички въпросителни. Не мога да не спомена и името на архитекта на паметника - урбаниста Владимир Петров. Той прави също дарение, както и Тони Йорданов. Целият проект е уникален. Аз мисля, че той би бил украшение за всеки един европейски град. Ще имаме в Добруджа уникален и символичен паметник на жертвите от Добричката епопея. Там са загинали около 620 души от Шеста Бдинска дивизия, освен 35-и и 36-и полк, Шеста пионерна дружина, Втори артилерийски полк. Изключителна благодарност и на кмета на Община Добричка инж.Тошко Петков. Като домакин, той пое голяма част от нещата, които трябва да бъдат направени и оказа сериозна помощ в организационно отношение. С огромно облекчение го казвам. Радвам се, че паметникът ще го има. Лентата ще бъде прерязана на 7 септември, когато се отбелязва 101-та годишнина от Добричката епопея и 100-годишнината от откриването на паметника в село Росеново. Той е един от първите военни паметници, издигнати в Добруджа веднага след боевете. Той дълго време беше анонимен, стоеше в неизвестност и почти целият - той е три метра висок, беше обрасъл в храсти. Едва стигнах до него, беше като в джунгла. Благодарение на много българи, този паметник излезе от анонимност. Сега е много посещаван и за панихиди.
- Вие – историците, не спирате да работите, въпреки че вече нямате директор. Костадин Костадинов беше освободен на 2 февруари. На пресконференция Костадинов каза, че само двама души не са подписали писмо в негова защита. Вие сред кои сте?
Не съм подписал такова нещо, вярно е. Аз съм от хората, които имат свое мнение по въпроса и продължавам да го отстоявам и сега. Нямах намерение да коментирам случилото се през последните дни. Но някои обстоятелства ме принудиха да взема отношение. Защото е редно, когато се дава трибуна на всякакви случайни хора да говорят и коментират, първо да се питат служителите в музея. Не споделям изказаните от бившия директор мнения и становища в даденото от него интервю пред медиите. Не мисля, че спрямо него е бил оказван какъвто и да е било натиск от страна на кмета на град Добрич. Аз съм бил свидетел не само на един такъв случай на, бих казал, „наложително вмешателство” в работата на предишния директор. Но тогава с действията си или по-точно с бездействията си, той бе на път да компрометира тържествата по случай 100-годишнината от Добричката епопея. Г-н Костадинов отказа да извърши спешен ремонт на параклиса на Военното гробище, който изглеждаше ужасяващо. И единствено намесата на г-жа Баева и г-н Йорданов даде възможност да посрещнем спокойно гостите на град Добрич и музея по време на тържествата. Ако това е груба намеса, както твърди той, аз съм за точно такива намеси на местната власт и пожелавам да има по-често такива. Едновременно с това, той отказа финансирането на книгата „Те загинаха за Добруджа”, която бе един десетгодишен проект на музеите в Добрич и Тутракан, въпреки че знаеше за предстоящото му отпечатване и бе обещал съдействие.
Само с едно съм съгласен с казаното от бившия директор - няма незаменими хора. Което е правено в музея преди неговото управление, ще се прави и след него. Думата дерибейство, която е употребена във Фейсбук, може да бъде тълкувана по най-различни начини. Вероятно тя е употребена, за да покаже, че има действия, които не са били съвсем съобразени с интересите на музея като институция. Според мен, предишният директор отдаваше повече приоритет на политическите си изяви, а не толкова на чисто музейните. В страната обаче името му стана популярно благодарение на факта, че той бе директор на Регионалния исторически музей. И, до известна степен, това обстоятелство легитимираше множеството му публични изяви.
- Сега има ли разногласия в музея? Каква е атмосферата?
Не мога да коментирам мнението на всички колеги. Но не смятам, че има такова нещо, което може да бъде определено като брожение или като недоволство. Музеят продължава да работи и това е най-добрият атестат, че в тази институция има читави хора, които могат при всякакви обстоятелства да продължат дейността си. И да докажат, че музеят не е единствено само неговият директор, който и да е той.
Много е неприятно, когато видиш във Фейсбук пространството как съпартийците на бившия директор и негови екзалтирани фенове квалифицират музейните работници в Добрич като „смет”. Според тях, най-качественият човек в музея напуснал „селото” Добрич, а тук останала само „сметта”. Когато Добрич е определян като „град на пъпеши и тикви”, аз не мога да премълча тези откровени обиди. Тези хора трябва много добре да знаят, че емблемата на нашия град е сноп житни класове. И, че благодарение на труда на добруджанци излиза хлябът. Грях е да обиждаш хляба и тези, които го произвеждат.
- Още една болезнена тема. Един Ваш колега разбива мита, че българите са предали своя Апостол. Янко Гочев представи в София "Убийството на Васил Левски. Виновниците". В нея той пише за мълчаливото съгласие на Русия за обесването на Левски. Каква е истината?
Подхващаме голяма тема, навлизайки в дебрите на епохата от Българското Възраждане, когато политиката на Русия спрямо нас не е еднозначна. Наивно би било да възприемаме Русия само като покровител на българите. Русия е имала като империя своите интереси. Те са налагали често пъти тя да влиза в противоборство и противодействие на нашето национално освободително движение и нашето църковно движение. Има много наши революционери и възрожденци като Раковски, които по никакъв начин не щадят Русия и я критикуват за нейната убийствена политика по преселването на българите в Южна Русия, така наречените бесарабски българи. Раковски подлага на унищожителна критика Русия по отношение политиката и по Българския църковен въпрос. Реално се оказва, че Русия е против нас. И аз не виждам какво толкова чудно има, че руски дипломати са били в основата на даването на благословия за изпълнението на присъдата на Левски. На мен лично това не ми звучи като сензация. Това е съвсем логично и нормално като събитие, когато се познава обстановката и конюнктурата, и времето, в което се развива Българското национално - освободително движение. Нека Ви напомня: да не би да бяха поласкани някои хора, че първата освободителна битка е била тук - край Добрич, между българи и руси в нашата история. Но хората свикнаха с това. Дълги години за това не се говореше. Това беше една медийна яма, медийно табу, за което обикновеният българин нямаше никакво касателство. Дори аз като млад студент, завършил Великотърновския университет, не знаех, че е имало такава битка.
- Васил Левски е съден за криминални деяния, а не за революционната си дейност. Защо?
Защото турският съд все пак трябва да докаже вината на Левски. А много по-лесно е да се докаже едно криминално престъпление, отколкото това, за което го съдят. Знаете - Левски не прави абсолютно никакви разкрития. Той казва: „Да. Аз съм, аз направих всичко.” И не дава никаква информация. Турският съд няма основания, на които да го осъди на базата на някаква политическа организация. Разкритията са само на Димитър Общи, които остават недоказани. Историята се пише с документи. Когато доказваме нещо, ние казваме: Негово величество документа. Когато има документ, всички трябва да замълчат. Янко Гочев показва документи.
- Донесъл сте ни нова книга. Не е представен този сборник от документи „Първата световна война и България през 1916 година”, нали?
Няма как да е представен. Сега излезе от печат, още мирише на печатарско мастило. Това е сборник с доклади от Първата световна война и България през 1916 г., който включва всички трудове, представени по време на проведената миналата година национална конференция. Ще говорим за него при следващата ни среща.
Коментирайте
1 USD = 1.83027 BGN
1 GBP = 2.27568 BGN
1 CHF = 2.00105 BGN
