Сашо Серафимов е роден на 30.08.1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет, специалност "Социални дейности". Секретар е на Народно читалище "Йордан Йовков" в продължение на 20 години. Издал е стихосбирките "Девненско ято" (в съавторство; 1979), "Дума свободна" (1990), "Дарителят на сънища" (1994), "Врата на хоризонта" (1998), "Синият поглед на дървото" (2004) и книгата за деца "Объркани приказки" (1995). На Международния фестивал на куклените театри „Златен делфин” пиесата му „Шивачът на приказки” е удостоена с трета награда. В момента е експерт в Художествената галерия в Добрич. Ротарианец и председател на Дружеството на писателите в Добрич. Получава наградата „Дамян Дамянов” в петото издание на националния конкурс за поезия, удостоен от Община Сливен, която организира конкурса в партньорство с ИК”Жажда”. Сашо Серафимов е отличен за книгата си „Старците умират в края на света”. Създател и главен редактор на литературното издание „Антимовски хан”. Негови творби са преведени на френски, украински, словашки, немски, турски и румънски езици.
- В навечерието на Деня на поезията - 1 октомври, разговаряме с поета, писателя Сашо Серафимов. Кога прописа?
Спомням си, че в училище „Отец Паисий” бях в четвърти клас, когато казаха, че ще правят някакъв конкурс за стихотворение. И тогава написах едно четиристишие. Не спечелих никаква награда. Но се впечатлих много от това, че и обикновените хора могат да пишат стихотворения. Тогава ние изучавахме авторите от читанките. Като ги видиш, изпитваш някакво преклонение - сякаш са някакви извънземни автори. После в техникума пишех стихове. Но късно започнах да публикувам, защото бях много затворен. Може би повлия и приятелството ми с Драгни Драгнев, Данчо Кръчмаров, Елка Няголова, Петранка Божкова, когато се възстанови дружеството, а после и Сдружението на писателите, и вървяхме ръка за ръка с приятелите. Имахме една много хубава творческа среда. Сега много хора си заминаха….
- Кое е това, което те кара да посегнеш към листа?
Не знам кое точно ме кара. Когато ми дойде и го правя. Когато сядам да мисля, за да напиша стихотворение, обикновено излиза прозаичен текст. Когато седна, без да имам някакви сериозни желания да свърша нещо, тогава, може би, излизат стихотворенията.
- Спомена, че много хора си заминаха и се сещам за едно твое стихотворение - „Всеки ден с нещо се сбогуваме”, посветено на Иван Ставрев. Ти, какво искаш да имат от тебе близки и приятели?
Ами, аз искам да са здрави моите деца, жена ми… Но това е желание, което рано или късно свършва по друг начин. Разбира се, когато човек го похвалят, кажат, че нещата му са талантливи, той изпитва възхищение към себе си… Радва се… Но има мигове, когато е най-смотаният човек на земята и не вярва в себе си. Тази амплитуда от красивото до страха, че си бездарен, може би, е голямата красота на живота на един, който се опитва да пише, да рисува…
- Не си човек, който се тупа в гърдите. Но една награда на името на Дамян Дамянов е нещо много голямо. За теб какво е това признание?
Когато ми казаха, че я получавам няколко дни бях много щастлив. Още не беше изгоряла тази енергия от книгата ми „Старците умират в края на света” в мене. Много я харесвах и я живях тази книга. Затова бях щастлив и тържеството по връчването беше много мило, приятно, хубаво.
- Сравняваш ли се с Дамянов?
Не! Той е автор, който е страшно харесван. Има повече стихотворения в лириката, в любовната поезия има създадени творби. Аз по-различно пиша, по-различно мисля. Щастлив съм, че тия, които са ме определили за наградата, са открили някакво съпоставяне. Иначе човек се сравнява с образците, които го впечатляват най-много.
- Какви са хората, които имат нужда от поезия? Имат нужда да четат, да пишат?
Всеки има нужда от поезия, всеки има нужда от музика. Колкото и да е неразработена една душа към изкуството, тя винаги се впечатлява от неочакваните и красиви неща. Но всеки има различно ниво възхищение и разбиране, да речем, на музиката. Има хора, които обичат класика, други ъндърграунд музика и друга - ширеща се сега, която най-много печели в България. Различно е.
- Имаш трета награда от Международния фестивал на куклените театри „Златен делфин” за пиесата „Шивачът на приказки”. Кое те накара да пишеш за деца?
Беше доста отдавна. Спомням си, когато живеехме в къща и имах отделен сутерен, един ден ми влезе в главата една приказка и започнах да я пиша. После дойде шивачът и се включи в играта. Започна сам да шие приказка и нещата се навързаха. Стана една дълга приказка. Лео Капон страшно я хареса и реши, че може да стане на пиеса. Аз не съм добър драматург, доста трудно направих от приказката пиеса. Но имаше доста визуални пространства, където да се разиграе целият сюжет и стана доста добра пиеса. Доколкото си спомням, постановката спечели „Златен делфин”, а актьори от куклен театър „Дора Габе” спечелиха награди.
- Кога един автор започва да се възприема сериозно? Кога започва да си вярва и се счита за успял?
Вземеш ли се на сериозно, значи работата става доста несериозна. Имало е периоди, когато повечето от хората, които пишат, започват да си вярват и мислят, че кой знае какво са направили. Докато в един момент разбират, че не можеш да обещаваш, че ще пишеш по-добре. Чувал съм някои, като получат награди и казват: аз сега ще напиша още по-добре нещата. Това е абсурд. Човек не знае какво точно ще направи. Колкото го мислиш, толкова по-сложно става.
- Какво искаш да има в бурканчето ти с мед?
А това е едно мое стихотворение, ами да има мед. Животът е да имаш добри приятели, да имаш благодарни деца. Да има хармония между теб и тях, между теб и хората наоколо. Радост да има и драма, разбира се. Ако няма драма, няма как да усетиш радостта от преодоляването на много трудни неща. Моите колеги трябва да намерят сили да създават. Ние на 7 октомври ще посрещнем един автор - Лъчезар Лозанов. Страхувам се, че е модерен автор и няма да бъде добре приет. Абстрактен, със сюрреалистично чувство за възпроизвеждане на поетичното. В поезията и всяко друго изкуство има модерни неща, има и традиционни.
- Поезията материал за празника ли е, или плява за делника? Ти гордееш ли се с поетичните си книги?
Поезията е пир за душата. Дали в празник, или в делник ще го ползваш, зависи как си настроен. Що се отнася до гордеенето. Баща ми беше обущар, правеше ръчно обувки. Като направи някакви обувки и когато ги харесат, беше щастлив. Търсеше начин да станат добри. По същия начин съм аз с книгите. Старая се и от никоя от тях не бих се отрекъл. Така съм мислил, така съм го написал. Може да се отнасям с насмешка към някои неща, но тогава така съм мислил.
- Дълги години беше секретар на НЧ „Йордан Йовков”- около 20. Какво е положението там сега, гледайки отвън и познавайки нещата отвътре?
Аз наскоро прочетох във вестниците за това, което се случва в читалището. Моят отговор е: Докато обществото не започне само да се интересува от читалището, което е изградено от него, то там могат да се извършат всякакви неща. Тъй като вече има и много създадени частни школи, занимаващи се със същите дейности, с които се занимава читалището, може би, много трябва да се мисли върху това, какво да представлява читалището, неговата сграда и това, което се върши вътре. Трябва да има по-голям контрол от обществото.
- Как си представяш една читалищна приказка?
Съвременната читалищна приказка в България е доста посредствена. Не мога да си я представя в един добър вариант.
- Трябва да си признаем и двамата, че творческият ни път започва от читалище „Йордан Йовков”. На хора като нас им е много мъчно, когато там се случват нечисти неща. Как да повлияем ние – свързаните, по някакъв начин? Толкова читатели са минали, толкова деца, толкова школи. Можем ли по някакъв начин да повлияем?
Това може да се случи само във времето, когато нашите ангажименти към близките и малкото добричко общество, в което живеем. Защото, ако ние самите не контролираме себе си и не контролираме останалите чрез възможностите, правилниците и регламентите, то просто е абсурдно. Да не казвам кой знае колко лоши неща, но самото ни общество е толкова разбито и толкова трудно се самоуправлява. И все още изпитваме огромен страх от това какво ще кажем, как ще го кажем, как ще подейства. Дали няма да ни изгонят от някъде? Този страх всъщност е резултат на много големи корупции.
- Да търсим ли вината? Да сочим ли виновния по начин, по който да я отърсим от себе си?
Човек трябва да търси вината у другия с такава цел, с каквато търси вината у себе си. Но ние не го правим. Има една библейска мисъл за това, че вижда гредата в окото си, а търси сламката в очите на другите. Но всеки трябва да е отговорен, а ние все още не сме.
- В навечерието на Деня на поезията - 1 октомври, разговаряме с поета, писателя Сашо Серафимов. Кога прописа?
Спомням си, че в училище „Отец Паисий” бях в четвърти клас, когато казаха, че ще правят някакъв конкурс за стихотворение. И тогава написах едно четиристишие. Не спечелих никаква награда. Но се впечатлих много от това, че и обикновените хора могат да пишат стихотворения. Тогава ние изучавахме авторите от читанките. Като ги видиш, изпитваш някакво преклонение - сякаш са някакви извънземни автори. После в техникума пишех стихове. Но късно започнах да публикувам, защото бях много затворен. Може би повлия и приятелството ми с Драгни Драгнев, Данчо Кръчмаров, Елка Няголова, Петранка Божкова, когато се възстанови дружеството, а после и Сдружението на писателите, и вървяхме ръка за ръка с приятелите. Имахме една много хубава творческа среда. Сега много хора си заминаха….
- Кое е това, което те кара да посегнеш към листа?
Не знам кое точно ме кара. Когато ми дойде и го правя. Когато сядам да мисля, за да напиша стихотворение, обикновено излиза прозаичен текст. Когато седна, без да имам някакви сериозни желания да свърша нещо, тогава, може би, излизат стихотворенията.
- Спомена, че много хора си заминаха и се сещам за едно твое стихотворение - „Всеки ден с нещо се сбогуваме”, посветено на Иван Ставрев. Ти, какво искаш да имат от тебе близки и приятели?
Ами, аз искам да са здрави моите деца, жена ми… Но това е желание, което рано или късно свършва по друг начин. Разбира се, когато човек го похвалят, кажат, че нещата му са талантливи, той изпитва възхищение към себе си… Радва се… Но има мигове, когато е най-смотаният човек на земята и не вярва в себе си. Тази амплитуда от красивото до страха, че си бездарен, може би, е голямата красота на живота на един, който се опитва да пише, да рисува…
- Не си човек, който се тупа в гърдите. Но една награда на името на Дамян Дамянов е нещо много голямо. За теб какво е това признание?
Когато ми казаха, че я получавам няколко дни бях много щастлив. Още не беше изгоряла тази енергия от книгата ми „Старците умират в края на света” в мене. Много я харесвах и я живях тази книга. Затова бях щастлив и тържеството по връчването беше много мило, приятно, хубаво.
- Сравняваш ли се с Дамянов?
Не! Той е автор, който е страшно харесван. Има повече стихотворения в лириката, в любовната поезия има създадени творби. Аз по-различно пиша, по-различно мисля. Щастлив съм, че тия, които са ме определили за наградата, са открили някакво съпоставяне. Иначе човек се сравнява с образците, които го впечатляват най-много.
- Какви са хората, които имат нужда от поезия? Имат нужда да четат, да пишат?
Всеки има нужда от поезия, всеки има нужда от музика. Колкото и да е неразработена една душа към изкуството, тя винаги се впечатлява от неочакваните и красиви неща. Но всеки има различно ниво възхищение и разбиране, да речем, на музиката. Има хора, които обичат класика, други ъндърграунд музика и друга - ширеща се сега, която най-много печели в България. Различно е.
- Имаш трета награда от Международния фестивал на куклените театри „Златен делфин” за пиесата „Шивачът на приказки”. Кое те накара да пишеш за деца?
Беше доста отдавна. Спомням си, когато живеехме в къща и имах отделен сутерен, един ден ми влезе в главата една приказка и започнах да я пиша. После дойде шивачът и се включи в играта. Започна сам да шие приказка и нещата се навързаха. Стана една дълга приказка. Лео Капон страшно я хареса и реши, че може да стане на пиеса. Аз не съм добър драматург, доста трудно направих от приказката пиеса. Но имаше доста визуални пространства, където да се разиграе целият сюжет и стана доста добра пиеса. Доколкото си спомням, постановката спечели „Златен делфин”, а актьори от куклен театър „Дора Габе” спечелиха награди.
- Кога един автор започва да се възприема сериозно? Кога започва да си вярва и се счита за успял?
Вземеш ли се на сериозно, значи работата става доста несериозна. Имало е периоди, когато повечето от хората, които пишат, започват да си вярват и мислят, че кой знае какво са направили. Докато в един момент разбират, че не можеш да обещаваш, че ще пишеш по-добре. Чувал съм някои, като получат награди и казват: аз сега ще напиша още по-добре нещата. Това е абсурд. Човек не знае какво точно ще направи. Колкото го мислиш, толкова по-сложно става.
- Какво искаш да има в бурканчето ти с мед?
А това е едно мое стихотворение, ами да има мед. Животът е да имаш добри приятели, да имаш благодарни деца. Да има хармония между теб и тях, между теб и хората наоколо. Радост да има и драма, разбира се. Ако няма драма, няма как да усетиш радостта от преодоляването на много трудни неща. Моите колеги трябва да намерят сили да създават. Ние на 7 октомври ще посрещнем един автор - Лъчезар Лозанов. Страхувам се, че е модерен автор и няма да бъде добре приет. Абстрактен, със сюрреалистично чувство за възпроизвеждане на поетичното. В поезията и всяко друго изкуство има модерни неща, има и традиционни.
- Поезията материал за празника ли е, или плява за делника? Ти гордееш ли се с поетичните си книги?
Поезията е пир за душата. Дали в празник, или в делник ще го ползваш, зависи как си настроен. Що се отнася до гордеенето. Баща ми беше обущар, правеше ръчно обувки. Като направи някакви обувки и когато ги харесат, беше щастлив. Търсеше начин да станат добри. По същия начин съм аз с книгите. Старая се и от никоя от тях не бих се отрекъл. Така съм мислил, така съм го написал. Може да се отнасям с насмешка към някои неща, но тогава така съм мислил.
- Дълги години беше секретар на НЧ „Йордан Йовков”- около 20. Какво е положението там сега, гледайки отвън и познавайки нещата отвътре?
Аз наскоро прочетох във вестниците за това, което се случва в читалището. Моят отговор е: Докато обществото не започне само да се интересува от читалището, което е изградено от него, то там могат да се извършат всякакви неща. Тъй като вече има и много създадени частни школи, занимаващи се със същите дейности, с които се занимава читалището, може би, много трябва да се мисли върху това, какво да представлява читалището, неговата сграда и това, което се върши вътре. Трябва да има по-голям контрол от обществото.
- Как си представяш една читалищна приказка?
Съвременната читалищна приказка в България е доста посредствена. Не мога да си я представя в един добър вариант.
- Трябва да си признаем и двамата, че творческият ни път започва от читалище „Йордан Йовков”. На хора като нас им е много мъчно, когато там се случват нечисти неща. Как да повлияем ние – свързаните, по някакъв начин? Толкова читатели са минали, толкова деца, толкова школи. Можем ли по някакъв начин да повлияем?
Това може да се случи само във времето, когато нашите ангажименти към близките и малкото добричко общество, в което живеем. Защото, ако ние самите не контролираме себе си и не контролираме останалите чрез възможностите, правилниците и регламентите, то просто е абсурдно. Да не казвам кой знае колко лоши неща, но самото ни общество е толкова разбито и толкова трудно се самоуправлява. И все още изпитваме огромен страх от това какво ще кажем, как ще го кажем, как ще подейства. Дали няма да ни изгонят от някъде? Този страх всъщност е резултат на много големи корупции.
- Да търсим ли вината? Да сочим ли виновния по начин, по който да я отърсим от себе си?
Човек трябва да търси вината у другия с такава цел, с каквато търси вината у себе си. Но ние не го правим. Има една библейска мисъл за това, че вижда гредата в окото си, а търси сламката в очите на другите. Но всеки трябва да е отговорен, а ние все още не сме.
Коментирайте
1 USD = 1.83027 BGN
1 GBP = 2.27568 BGN
1 CHF = 2.00105 BGN
