Лилия Маравиля: За мен най-важно е, когато хората гледат, да се припознават с героините ми

Лилия Маравиля е родена във Варна. Завършва „Актьорско майсторство за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1993 г. в класа на проф. Крикор Азарян, а след това майсторски клас при руския режисьор Валерий Фокин.Очарователната актриса е една от звездите на театър „София“, където играе от 1996 година. Участва в десетки постановки на различни театри, но става популярна през последните години с ролите си в киното - в сериалите “Под прикритие”, “Връзки” и "Стъклен дом", както и с ролята на Мила в хитовия филм „Love.net”. Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г. Имат една дъщеря - Паола.
 Лилия Маравиля и  Христо Шопов гостуваха на добричка сцена на 28 октомври с "Догодина по същото време".
 
- Госпожо Маравиля, в интервю за Медийна група "Добруджа" Христо Шопов призна, че в следващия си проект ще избере отново Вас за партньор на сцената. Вие какво мислите за работата си с актьор като Христо Шопов?
Така ли?! Не знаех. От Вас научавам (смее се). Мога да кажа, че е удоволствие да бъда с него на сцената. Първо, Христо е изключително отговорен човек, а това в нашата професия е много важно. Той е забележителен професионалист. Двамата мислим по един и същи начин. Имаме еднакви възгледи по отношение на работния процес и не губим време в излишни договорки. Наясно сме как трябва да протече една репетиция, как трябва да се случи представлението. Имаме сходен вкус към театъра и към начина, по който нещо трябва да изглежда на една сцена, включително и във взаимоотношенията, и емоциите. Има химия помежду ни, което за нашата професия е много важно. А най-приятното е, че публиката излиза щастлива и доволна след нашите представления, което означава, че добре сме си свършили работата. Успели сме да докоснем хората.  
- Изтощава ли Ви тази експлозия от емоции в пиесата - сила, слабост, гняв, нежност?
В никакъв случай не е лесно. Представлението е изключително наситено откъм емоции, при това много крайни, на двата полюса. От една страна това изисква огромна концентрация, от друга - давам си сметка какво удоволствие е, когато трябва да работиш по такъв текст, който е много приятен и наистина ти харесва. И когато имаш един наистина стабилен партньор насреща, тогава отстрани всичко изглежда много лесно. То така и трябва да изглежда на публиката - че всичко е лесно и се играе с лекота. Общо взето, така и се случва между нас. Умората идва доста след представлението, защото няколко часа след това те държи адреналинът.
- Неслучайно Ви попитах за емоциите, защото в ролите си в киното и сериалите по телевизията създавате усещане за много енергична, решителна и борбена жена.
Да, така е. Заредена съм с много енергия. Такава съм и в живота. Но, когато се случи да имам няколко свободни дни, в които мога да си почина, не излизам от вкъщи. Мотая се цял ден по пижама и се отпускам. Иска ми се да не мисля за нищо. Но, честно казано, това е невъзможно. За радост, професията ми е такава, че ако имаме късмета да бъдем ангажирани, нямаме почивка дори един час. Но, от друга страна, много обичаме това, което правим. И това е като вид дрога - постоянно сме заредени и в тонус. Не съм много сигурна как се чувстват хората, които употребяват наркотици, но сигурно е така (смее се).
- Коя от героините, които играете, Ви е най-близка - Мика от "Връзки", Маргарита от "Под прикритие", Мила от "Love.net"?
Разбира се, че във всяка една от тези героини има по нещо от мен. Защото, когато създаваш един образ, не можеш да си го измислиш. Той ти е подаден по някакъв начин и започваш да се ровиш в психологията. Защото за един актьор, за да направи добре ролята, най-важното е да вникне в главата, да разбере как точно мисли този герой. Разбира се, всяка една героиня има начин на мислене и някаква логика, която следва. Това ги прави различни и това се опитвам най-вече да намеря. Но във всяка има нещо мое. Всяка сцена се опитвам да свържа с реалния живот, да си спомня за подобна ситуация, за това как съм реагирала. Защото за мен най-важно е, когато хората гледат, да се припознават с героините ми.
 - През 2014 година сте отличена с почетен знак „Златен век“ – печат на Симеон Велики, от тогавашния министър на културата Петър Стоянович. Как се отнасяте към наградите? Важни ли за Вас?
В един момент започнах изведнъж да получавам много награди. Да си призная това много ме зарадва. Дълго време като творец съм се опитвала да следвам един път, който за мен лично е важен. Сега вече имам и житейски, и професионален опит не само на сцената, но и пред камерата. Защото това са съвсем различни занаяти - едно е на сцената, съвсем друго е в киното, в телевизията също е различно.
И когато започнах да получавам наградите, ми беше много приятно, защото си дадох сметка, че всичко, което съм се опитвала да направя, не е било напразно. Това е признание за моя труд. Разбира се, не се мисля за най-добрата, а просто приемам наградата като добре свършена работа от моя страна.
- Вие сте родена във Варна. Идвала ли сте преди в Добрич, защото аз нямам спомен?
Аз също нямам спомен. За първи път играя в този град. За мен е вълнуващо да дойда в този регион, защото все пак съм си оттам. Във Варна има толкова хора, които не са ме гледали отдавна, защото играя предимно в София. Всички билети за спектакъла в Добрич са изкупени два месеца по-рано. Затова с продуцентите решихме да организираме допълнително представление във Варна на 30 октомври. След Добрич ще се прибера до София, за да играя в друго представление и ще пътувам обратно до Варна. Когато интересът е толкова голям, в крайна сметка правим всичко това за публиката. Разкошно е. За 24 часа ще пропътувам хиляди километри, но е много приятно.
- Ще насочите ли дъщеря си Паола към актьорската професия?
Не, никъде няма да я насочвам. Но тя е вече на 15 години и така се е насочила сама, че няма нужда от моята помощ (смее се). Паола вече посещава една школа по актьорско майсторство. Освен това, се занимава и с пеене, пее много добре. Виждам, че сцената много я привлича. А и тя самата стои очарователно на сцената и сцената я обича. Пред нея има още няколко години, в които да реши какво да прави. Оставила съм я да си реши сама. Сигурна съм, че няма да стане математичка или физичка. Но единственото, което съм я съветвала, е да обича това, което прави. Работата трябва да й доставя удоволствие. 

Коментирайте