Любов Николова – Бубето: Казвах на Радомир Андонов „човекът-театър”

19.06.2018 г. 11:15:58 ч.
/
Любов Николова – Бубето: Казвах на Радомир Андонов „човекът-театър”
След дълго и тежко боледуване, месец преди да навърши 70 години, на 17 юни ни напусна актьорът Радомир Андонов.
В дългогодишната си кариера Радото е изиграл над 200 роли. Незабравими ще останат превъплъщенията му в образите на Нягол в „Албена”, Яго в „Отело”, Матей Маргалака в „Гераците”, Златил в „Боряна”, Князът в „Мяра за мяра”, Дядо Трифон в „Районна болница” …
Радомир Андонов е роден на 31 юли 1948 година. На 21 години започва работа в добричкия театър, после завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов” и през 1974 година отново се връща на сцената в родния си град. От 2007 до 2012 година играе в русенския театър, преди да се завърне отново на родна сцена.
Радомир Андонов е носител на орден "Кирил и Методий" - Втора степен през 1985 година и на наградата "Константин Кисимов" за ролята на Маргалака в постановката "Гераците" - сезон 1993-1994 г.
Сбогувахме се с Радото на поклонението във фоайето на голямата сцена на Драматичен театър „Йордан Йовков” на 19 юни.


- Бяхте партньори и приятели…
Да. Бяхме приятели от много, много години. Познавам Радомир, откакто е дошъл в този театър, от 1974 година. Тогава съм била на 12. Той се ожени в нашата къща, той дойде да ни каже, че ще има дете, бяхме страшно близки. Нашата близост беше приятелска, човешка, колегиална. Много ми е помагал в работата и не само на мен, на всички. Той се раздаваше и за колегите си. Невероятен актьор. Аз му казвах „човекът-театър”.
- А не беше ли „човекът-главна роля”? Другите се борят за главна роля, а на него все му се случваше….
Защото си го извоюва с талант и с можене. Радото е играл и много малки роли, но той ги превръщаше в главни. Винаги намираше, умееше да извади и от най-малката роля нещо ярко и запомнящо се. Играл е страшно големи роли, за които може да му завиди всеки един актьор, но си го е извоювал. С талант, с можене… Той е играл с майка ми Галина Ненова, с баща ми Николай Николов.
- От Вашите съвместни постановки коя е емблематична?
„Деца на света“. Двамата бяхме влюбени в тази пиеса. Година преди тя да стане факт, режисьорът Бандутов ми даде да прочета пиесата. Ние тогава репетирахме „Последната нощ на Сократ“ и той ми каза, че има една пиеса, която е само за мен и за Радото. Помолих го, той ми я даде, четох и плаках в едно кафене. Когато я връщах, му казах, че непременно искам да я направя, но не знам дали ще мога. Щом обаче Бандутов и Радомир са до мен, имам кураж да я играя. Радото непрекъснато я четеше. Докато я направим, той все повтаряше, че е готов за нея. Бандута само ще стои и ще ми вика: да, да, така казваше. На първа репетиция на маса започваме да четем и Коста му задава въпрос, и той се пляска по челото: ей, за това не съм се сетил. Работеше неистово по тази роля. Много я обичахме тази пиеса и двамата. И мисля, че направихме добро представление.
- Вие я спряхте заради неговото заболяване?
Да. Защото пиесата е много тежка и той нямаше да издържи. Имаше варианти да я възстановим, но той казваше, че не може. Той разбра по време на спектакъл, че е болен…
- Как го понесе?
Това само той си знае. До последно играеше, последният му спектакъл беше „Гераците“ на сцената в Търговище. Той вече едва ходеше и правеше впечатление на поклона, понеже съм до него. Като трябва да отиде напред да се поклони - добре, но не можеше да се върне. Трябваше да го хвана, за да се върне. Имаше една ситуация: той не трябваше да е на сцената по режисура, обаче аз излизам и го виждам, че е там. Стои на един стол и ме гледа. Моят диалог с колежката ми е таен. Няма свидетели. Аз почвам да го гледам лошо и реших, че той се е объркал. Правя му знаци да излезе, той стои и ме гледа като малко дете и не мърда. Изиграхме сцената, излязохме, следващата беше негова. Питам го: защо не излезе, а той: „Не можах да изляза, не можах да стана от стола”.
- Ако трябва да избираш дали да ти бъде партньор на сцената, или приятел в живота, какво би избрала?
И двете! Той ми беше много добър приятел и много добър партньор. Той беше благодатен партньор, работеше за партньора си. Не беше егоист на сцената. Това е много важно в нашата професия. Ние сме скачени съдове. Не сме художници, които се затварят в ателие или писатели над белия лист. Ако нямаш партньор, гениален да си, нищо не става. Така че аз избирам и двете, и съм благодарна. Боли, когато загубиш приятел, но пък какъв приятел си имал…
 

Коментирайте
Подобни новини
Маестро Алексей Измирлиев:  Много е хубаво, когато една община има културна политика, защото това е рядкост за България
Маестро Алексей Измирлиев: Много е хубаво, когато една община има културна политика, защото това е рядкост за България
Д-р Валентин Димитров: Кадровият дефицит, колкото и да е лош, прави българския лекар добър
Д-р Валентин Димитров: Кадровият дефицит, колкото и да е лош, прави българския лекар добър
Д-р Кремена Митева: Родът Габе е една неизследвана тема
Д-р Кремена Митева: Родът Габе е една неизследвана тема
Камелия Кондова: Не бих казала стоп, защото поезията не се управлява
Камелия Кондова: Не бих казала стоп, защото поезията не се управлява



Яндекс.Метрика