Марияна Иванова е журналист, публицист, библиотекар и за кратко - психолог. Близо три десетилетия пише статии, есета и репортажи. Започва още като ученичка в родния Шумен. Работи в БТА, в. „Добруджанска трибуна“. Кореспондент е на столични издания. Спомените и срещите си като журналист се заканва да напише в книга, както събра казаното и написаното от своя съпруг Георги Колев – журналист, оператор на БНТ. Синът им Станислав Колев е третият журналист и оператор в семейството. Всички под една шапка години наред съхраняват събития и факти. По повод 175 години българска журналистика и 125 години организирано журналистическо движение у нас говорим с Марияна Колева за избора на професия, за характеристиките на времето и слугинажа.
- Г-жо Колева, от колко време сте в професията?
Преминах през библиотекарство, учителстване, журналистика, малко социология като лаик. И от всички тези професии съжалявам единствено за библиотекарството. За журналистиката не съжалявам. Мисля, че Хемингуей е казал, че е много хубава сфера за дейност за активни и амбициозни хора. Въпросът е да изберат момента, когато да се скатаят и да излязат от там. Журналистиката трябва да бъде до време. Аз не би трябвало да съм недоволна, защото този житейски опит, който трупаш чрез съдбата на много хора, чрез съдби, много срещи, много лъжи, много заблуди, на много малки истории като тези, дето сега ги показват по телевизията… Аз съм минала през десетки такива. Това те обогатява, това ти дава опит, който в офис и на бюро няма как да натрупаш. В личен план правя тази равносметка, защото ограниченията бяха големи. За такива щуротии съм отнасяла наказания, че ако разкажа на младите колеги, ще ме гледат като извънземно.
- Нека да сравним онова време преди 10 ноември 1989 г. и след това. Какво беше и е журналистиката?
Преди 10 ноември имаше матрица. Когато те гонеха съвсем индивидуално, то беше прикрито зад някакви правила, зад някакъв измислен морал. Свободата, която след това беше дадена, макар аз да не бях от тези, дето скачаха по площадите, опитвах се да пиша и се срещах с интересни хора. В онези първи моменти, на които съм благодарна, се срещнах с Петър Дертлиев. Имам интервю с него. И когато някой ден намеря пари, сили и време, ще опиша срещите с тези хора, които много не са ми били в обкръжението, по-скоро аз съм влязла в тяхното за малко. Това са Иван Станчов, Киряк Цонев, Мариус Куркински, Тодор Цонев, Иван Славов, който се опита да гони кича навремето. До такава степен бях нахъсана след 10 ноември, че си грабнах чантичката и микрофончето и тръгнах да правя нещата, които ми се искаше да правя години преди това. Така се озовах в кабинета на Иван Славов, той точно се беше прочул с вицовете за Тодор Живков, които е крил. Като провинциална журналистка, той ме посрещна, сякаш съм го открила в добро настроение, за да ме приеме и да си говорим. Поиска да му изпратя материала си. Когато го изпратих и получих като награда ново отношение. В телефонния разговор вече имаше друг тон с мен. Усетих уважение и това ми беше наградата. Той предложи да ме прати при един друг човек, репресиран от властта. Славов каза, че не е репресиран, крил се е и не се намерил човек, който да го издаде, за да го пратят в Белене. Даде ми адреса и ме изпрати при Тодор Цонев. Тук ще се похваля. Тодор Цонев ми каза, че за първи път пред журналист съобщава, че е добруджанец и че майка му е народна певица. Беше пролет и аз отидох с букетче от кокичета. Той ме посреща, смее се и пита от колко години си журналистка: не знаеш ли, че при художници, поети, писатели не се ходи с букетче, а с добруджанска ракия. Невероятен разговор имах с него. По-късно, при изложба в Балчик, каза, че ще стане кръстник в карикатурата на сина ми Станислав. Та и този материал замислям да публикувам някога. Спомням си как ми разказваше, че Илия Бешков е казал за него: на тоя няма да му давате пари, той е много талантлив, способен е, той трябва сам да си изкарва.
- Каква трябва да е основата за журналистика? Индивидуално ли да се развива, или да се събираме в общност, в сдружения?
Прочетох нещо, което се отнасяше за киното. Когато снимаш, трябва да си обичаш материала, а когато монтираш - трябва да го мразиш. Това се отнася и за журналистиката. Аз съм от тези, с дългите материали. Никога не съм била новинарка в смисъла, който се изисква. Основата в журналистиката е много трудна за обяснение. В момента, в който ти се хващаш с някаква тема, трябва да бъдеш много хладнокръвен, да се освободиш от емоциите. Мисля, че хирурзите така се освобождават и тогава оперират. Много е трудно да не загрубяваш в тази професия. Не говорим за рекет, за корупция, за тези ниски страсти - те са заклеймени от Данте достатъчно в „Ад“. Компромиса, който правим за работното място, за възможността да я работим тази професия, тези компромиси се трупат, трупат и не е патина благородна, това е жестока ръжда.
- Трябва ли да се сдружаваме в СБЖ, например?
Жоро /Георги Колев/ имаше много сладки приказки за това. Все казваше, че е самотен. Аз съм единствен кореспондент на БНТ. Другите, като си пуснат материалите, има къде да се събират, да се напият, да се скарат, да се набият, а при мен я няма тази възможност. Той имаше тази поливаленция, навсякъде го приемаха - и неговите щуротии, закачки, неговите откровения хората ги възприемаха, без да се сърдят. Той казваше, че има опит от школата в телевизията. Попаднал е в екип. Когато го приемали, всеки се представял и казвал колко жени имат и колко деца, а той идвал от провинциална Добруджа и се чудел да влиза ли на другия ден на това място. Той не искаше да влиза в Съюза на журналистите - СБЖ. Три пъти му подготвях документите и три пъти колегията не го приемаше. Това е факт, който не се знае. Караше ме да спра да настоявам. Казваше: аз не им трябвам. Иначе колегите, мили любезни, но не го приеха. Не знам защо, не мога да си обясня. Ние не бяхме партийни членове - нито той, нито аз.
- Как гледате на слугинажа, на журналистиката, която върви след победителите…
Слугинажа го приемат хора, които по начало са със слугински манталитет. Много малко интелигентност има в слугинажа. Културата на някои българи била като белилото и червилото на слугиня - не е моя мисъл. Всеки ден сме свидетели на толкова белосани и червосани слугини, че омерзението е жестоко.
- Г-жо Колева, от колко време сте в професията?
Преминах през библиотекарство, учителстване, журналистика, малко социология като лаик. И от всички тези професии съжалявам единствено за библиотекарството. За журналистиката не съжалявам. Мисля, че Хемингуей е казал, че е много хубава сфера за дейност за активни и амбициозни хора. Въпросът е да изберат момента, когато да се скатаят и да излязат от там. Журналистиката трябва да бъде до време. Аз не би трябвало да съм недоволна, защото този житейски опит, който трупаш чрез съдбата на много хора, чрез съдби, много срещи, много лъжи, много заблуди, на много малки истории като тези, дето сега ги показват по телевизията… Аз съм минала през десетки такива. Това те обогатява, това ти дава опит, който в офис и на бюро няма как да натрупаш. В личен план правя тази равносметка, защото ограниченията бяха големи. За такива щуротии съм отнасяла наказания, че ако разкажа на младите колеги, ще ме гледат като извънземно.
- Нека да сравним онова време преди 10 ноември 1989 г. и след това. Какво беше и е журналистиката?
Преди 10 ноември имаше матрица. Когато те гонеха съвсем индивидуално, то беше прикрито зад някакви правила, зад някакъв измислен морал. Свободата, която след това беше дадена, макар аз да не бях от тези, дето скачаха по площадите, опитвах се да пиша и се срещах с интересни хора. В онези първи моменти, на които съм благодарна, се срещнах с Петър Дертлиев. Имам интервю с него. И когато някой ден намеря пари, сили и време, ще опиша срещите с тези хора, които много не са ми били в обкръжението, по-скоро аз съм влязла в тяхното за малко. Това са Иван Станчов, Киряк Цонев, Мариус Куркински, Тодор Цонев, Иван Славов, който се опита да гони кича навремето. До такава степен бях нахъсана след 10 ноември, че си грабнах чантичката и микрофончето и тръгнах да правя нещата, които ми се искаше да правя години преди това. Така се озовах в кабинета на Иван Славов, той точно се беше прочул с вицовете за Тодор Живков, които е крил. Като провинциална журналистка, той ме посрещна, сякаш съм го открила в добро настроение, за да ме приеме и да си говорим. Поиска да му изпратя материала си. Когато го изпратих и получих като награда ново отношение. В телефонния разговор вече имаше друг тон с мен. Усетих уважение и това ми беше наградата. Той предложи да ме прати при един друг човек, репресиран от властта. Славов каза, че не е репресиран, крил се е и не се намерил човек, който да го издаде, за да го пратят в Белене. Даде ми адреса и ме изпрати при Тодор Цонев. Тук ще се похваля. Тодор Цонев ми каза, че за първи път пред журналист съобщава, че е добруджанец и че майка му е народна певица. Беше пролет и аз отидох с букетче от кокичета. Той ме посреща, смее се и пита от колко години си журналистка: не знаеш ли, че при художници, поети, писатели не се ходи с букетче, а с добруджанска ракия. Невероятен разговор имах с него. По-късно, при изложба в Балчик, каза, че ще стане кръстник в карикатурата на сина ми Станислав. Та и този материал замислям да публикувам някога. Спомням си как ми разказваше, че Илия Бешков е казал за него: на тоя няма да му давате пари, той е много талантлив, способен е, той трябва сам да си изкарва.
- Каква трябва да е основата за журналистика? Индивидуално ли да се развива, или да се събираме в общност, в сдружения?
Прочетох нещо, което се отнасяше за киното. Когато снимаш, трябва да си обичаш материала, а когато монтираш - трябва да го мразиш. Това се отнася и за журналистиката. Аз съм от тези, с дългите материали. Никога не съм била новинарка в смисъла, който се изисква. Основата в журналистиката е много трудна за обяснение. В момента, в който ти се хващаш с някаква тема, трябва да бъдеш много хладнокръвен, да се освободиш от емоциите. Мисля, че хирурзите така се освобождават и тогава оперират. Много е трудно да не загрубяваш в тази професия. Не говорим за рекет, за корупция, за тези ниски страсти - те са заклеймени от Данте достатъчно в „Ад“. Компромиса, който правим за работното място, за възможността да я работим тази професия, тези компромиси се трупат, трупат и не е патина благородна, това е жестока ръжда.
- Трябва ли да се сдружаваме в СБЖ, например?
Жоро /Георги Колев/ имаше много сладки приказки за това. Все казваше, че е самотен. Аз съм единствен кореспондент на БНТ. Другите, като си пуснат материалите, има къде да се събират, да се напият, да се скарат, да се набият, а при мен я няма тази възможност. Той имаше тази поливаленция, навсякъде го приемаха - и неговите щуротии, закачки, неговите откровения хората ги възприемаха, без да се сърдят. Той казваше, че има опит от школата в телевизията. Попаднал е в екип. Когато го приемали, всеки се представял и казвал колко жени имат и колко деца, а той идвал от провинциална Добруджа и се чудел да влиза ли на другия ден на това място. Той не искаше да влиза в Съюза на журналистите - СБЖ. Три пъти му подготвях документите и три пъти колегията не го приемаше. Това е факт, който не се знае. Караше ме да спра да настоявам. Казваше: аз не им трябвам. Иначе колегите, мили любезни, но не го приеха. Не знам защо, не мога да си обясня. Ние не бяхме партийни членове - нито той, нито аз.
- Как гледате на слугинажа, на журналистиката, която върви след победителите…
Слугинажа го приемат хора, които по начало са със слугински манталитет. Много малко интелигентност има в слугинажа. Културата на някои българи била като белилото и червилото на слугиня - не е моя мисъл. Всеки ден сме свидетели на толкова белосани и червосани слугини, че омерзението е жестоко.
Коментирайте
1 USD = 1.82549 BGN
1 GBP = 2.2837 BGN
1 CHF = 2.00003 BGN
