Владимир Пенев е роден на 24 октомври 1958 г. в София. През 1982 г. завършва „Актьорско майсторство за драматичен театър“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Николай Люцканов, с асистент Маргарита Младенова . През 2013 г. е министър на културата в служебното правителство на Марин Райков.
Владимир Пенев е автор на сценичната версия и постановчик на „Агенти“. Спектакълът ще бъде представен на 10 октомври 2016 г. в Добрич .
- Г-н Пенев, защо минахте от другата страна на сцената - като режисьор?
Аз отдавна имам желание да се занимавам с това. Просто мисля, че това е естествено за един актьор, който има дълга биография. Среща се с много режисьори, различни при това, какъвто е моят случай. Рано или късно се опитва да застане от другата страна. Най-малко заради усещането, че знам как да помогна на колегите си артисти, без да бъда агресивен като режисьор и без да искам от тях невъзможни неща. Искам да бъда полезен . Да събера енергиите на всички тези много добри артисти и да направим едно представление заедно. И понеже с времето естествената суета на актьора да се показва на сцената лека-полека започва да избледнява и престава да бъде мотив, за да си на сцена, аз с чиста съвест и спокойно сърце наблюдавам какво колегите правят на сцената.
- Създали сте сценична версия на пиесата на Дейвид Мамет „Гленгъри Глен Рос”, която има и „Пулицър” за драматургия… Какво представлява пиесата?
Самата пиеса е изключително интересна. Дейвид Мамет е голям и добър съвременен американски драматург. Той е философ. Той е човек, който се опитва да осмисля нещата не само през творчеството си, но и през практиките, които се случват по света, и взаимоотношенията на хората въобще.Тази пиеса е един хирургически разрез на взаимоотношенията в едно напреднало общество, към което ние българите още не се числим. Поради тази причина, че има неща, които не са близки до нашата действителност, съм опростил нещата. Направил съм ги възможни за разбиране от българския зрител, без това да нарушава идеята на самата пиеса.
- Повел сте ченгетата от „Под прикритие” на турне като агенти? Как ги мотивирахте?
Това беше първоначалната идея. Ние станахме изключително близки с актьорите от „Под прикритие”. С някои от актьорите сме близки отпреди. Всеизвестен е случаят с Мишо Билалов. Когато бяхме много млади, играехме в една поредица за „Лека нощ, деца!“ в националната телевизия. Играехме точно обратното на сегашните прикрити образи. Мишо играеше едно добро синеоко зайче, а аз - най-страшния, най-отмъстителния глиган. Непрекъснато гонех зайчето, за да го изям. Имаме биография с тези роли през годините. С тези колеги, с които не се познавахме, станахме близки по време на снимките. Заради това, че филмът се снима през няколко месеца и не се виждаме често, решихме да направим една пиеса, в която принципът на разпределението на ролите да е само от участниците в „Под прикритие”. Дори в началото бяхме само с участници от полицейския отдел, моите подчинени. Разбира се, това не можа да остане в този вариант. И в началото взехме и Мишо Билалов, момичетата Теодора Духовникова и Снежана Макавеева. Впоследствие се наложи по различни причини да заменим Мишо и неговата роля взе Йосиф Шамли, на негово место влезе Сано. Любен Кънев отиде в Лондон да си търси късмета и на негово място влезе Бойко Кръстанов. Аз като режисьор съм изключително доволен от Бойко Кръстанов. Който го е гледал, трябва пак да види пиесата. За мен той е един от малкото, които правят впечатление на умни, разсъдливи, възпитани, разчитащи на собствени сили и на таланта си хора.
- Още веднъж минахте на другия бряг, когато станахте министър на културата в кабинета на Марин Райков през 2013 г. Как гледате на тази си роля?
Не гледам на това като на роля. Това е отговорност - не да си заместник, не някакъв помощник или фигурант, а точно министър, който поема отговорност за определен срок от време да се грижи за българската култура, доколкото мога и доколкото разбирам. Естествено, аз никога не съм учил за това. Нямам идея как точно се прави това. Но за краткото време, когато бях там, научих доста неща. Добих опит и сега имам самочувствието да се справя със ситуации, които формално погледнато не са ми работа. Времето, в което бях министър, за мен е изключително ценно. Най-малкото затова, че ми даде една друга гледна точка към нещата, които самият аз правя като актьор и режисьор, като професионалист в моята област. Аз се занимавам изключително и само с творческата част. Има една огромна и скрита част, която е свързана с финансиране, с менажиране, с бизнес. Изобщо неща, които дори не съм знаел, че съществуват. Хубаво е, че разбрах, че ги има. И има начин да бъдат овладяни, да бъдат вкарани в творческия процес.
- Направихте „Агенти” под шапката на шуменския театър „Васил Друмев”. Какво мислите за регионалните театри? Имат ли своето място в националния пейзаж?
Разбира се. Някои казват, че трябва да се закриват театри, защото не могат да бъдат издържани. Да, не може да е толкова централизирано. Няма как с едно Министерство на културата и с бюджета, който има и никога не е растял, бюджетът се възпроизвежда един и същ всяка година. При всички културни институти - било театри, опери, музеи, галерии, читалища и т.н., винаги остава някакъв 20% остатък, който не се доизплаща. Въпреки многото такива културни институти, те не могат да бъдат издържани единствено и само от МК. Със сигурност трябва да има смесено финансиране. Общините, колкото и да са закъсали, колкото и да са зле, и да са бедни, винаги ще имат ресурс, с който да подпомагат културата, независимо по какъв начин. Дори не чисто финансово. Има съвсем други лостове, с които културата може да бъде подпомагана - частни инвестиции и т.н. Финансирането може да бъде комбинирано и отговорността за финансирането наистина да е държавна. Ние сме малка държава и не можем да поддържаме всичко и да го оставим на пазарен принцип. Невъзможно е - особено културата… Културата на пазарен принцип е умряла работа. Ако ние произвеждахме всичко на английски език и това беше конкурентоспособно на световния пазар – да. Но ние говорим на български език, а той е изключително регионален език. Не можем да продаваме неща на български, даже в Македония. Не ни признават и там. Ние имаме потребители няколко милиона и това е нашата възможност. За да запазим идентичността, да запазим езика си, ние трябва, задължени сме да произвеждаме българска национална култура, а не да се ползваме от някаква друга, англоезична и френскоезична, и каквато и да е друга култура. Затова държавата трябва да има отговорност. Оттам нататък задължително е и всеки културен институт да има свободата да прави нещата, които трябва да прави. Защото това е творчество, това е култура. Що се отнася за бедни райони като да речем Видин, или някои погранични райони, има програми европейски, от които могат да се вземат пари. Да се събере труд от млади хора, които да получават повече пари затова, че работят във Видин, пак условно, отколкото да седят и да чакат в София да им се случи нещо. И то никога да не им се случи. Най-различни са начините държавата да поддържа културата, стига да има интерес. Проблемът, според мен, в случая е, че няма интерес към културата. И с образованието не са приоритет. А щом те не са приоритет, държавата няма интерес те да се дърпат напред. Затова изостават. Може да забележите, когато показват кадри от заседанията на Министерския съвет, че в дъното на голямата елипсовидна маса стои министър – председателят. От едната му страна стои със сигурност финансовият министър, от другата – правосъдният и т.н. И най-накрая - в долния край, там, където камерите почти не ги хващат, стоят министрите на спорта, културата, здравеопазването и земеделието. Според мен, и спортът, и културата, здравеопазването и земеделието са нещата, на които държавата трябва да се опира преди всичко.
- Усещам, че, ако Ви предложат да станете отново министър на културата, бихте приел с удоволствие?
Не! Не бих приел с удоволствие. Бих приел само при определени условия. Бих приел само, ако културата, при това с писмена декларация, за да мога при всяко положение да я използвам, че културата е приоритет. Писмена декларация, че задължително ще се приеме стратегия за развитие на българската култура. Ние нямаме програми за култура в ЕС. Много преди 2007 година знаем, че, за да се отвори такава програма, по която ще започнем да получаваме директно субсидиране по културни проекти, трябва да имаме стратегия. Скоро ще станат десет години – време, в което нямаме стратегия и не е мръднала на йота.Това не се отнася само за културата. Това се отнася за всичко. Нямаме стратегия в икономиката, нямаме стратегия в енергетиката, закърпваме ден за ден. Нямаме перспектива по-далечна от една седмица. Не знаем какво ще стане след 20 години, не го и предвиждаме. Точно заради това няма и никакъв растеж. Не предвиждаме в бюджета за следващата година растеж от .увеличаване на парите затова, че се е увеличила публиката, поради което трябва да се субсидират театрите с повече пари. Няма такова нещо. Когато се появи такава ситуация, че публиката влиза в театрите и има много повече хора, в Министерството се хващат за главите и се чудят какво да правят. Защото няма пари, за да се разплати и сменя методологията. И обвинява театрите, защото разходвали повече пари, отколкото могат да си позволят.
- Сега какво репетирате? Къде може да Ви види публиката?
Започнах репетиции в Малък градски театър „Зад канала” заедно с Маргарита Младенова - моят професор асистент в класа на проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ. Тя прави „Малки пиеси” на Чехов. С моята дългогодишна партньорка Светлана Янчева ще участваме в една малка пиеса. Казва се „Предложение”. Започвам с Юлиян Вергов репетиции и с Мила Люцканова по американска пиеса - „Уроци”. Ще го направя като режисьор. Имам с „Трите мечки“ още една режисьорска работа - „Дакота”, на Жорди Галсеран.
Владимир Пенев е автор на сценичната версия и постановчик на „Агенти“. Спектакълът ще бъде представен на 10 октомври 2016 г. в Добрич .
- Г-н Пенев, защо минахте от другата страна на сцената - като режисьор?
Аз отдавна имам желание да се занимавам с това. Просто мисля, че това е естествено за един актьор, който има дълга биография. Среща се с много режисьори, различни при това, какъвто е моят случай. Рано или късно се опитва да застане от другата страна. Най-малко заради усещането, че знам как да помогна на колегите си артисти, без да бъда агресивен като режисьор и без да искам от тях невъзможни неща. Искам да бъда полезен . Да събера енергиите на всички тези много добри артисти и да направим едно представление заедно. И понеже с времето естествената суета на актьора да се показва на сцената лека-полека започва да избледнява и престава да бъде мотив, за да си на сцена, аз с чиста съвест и спокойно сърце наблюдавам какво колегите правят на сцената.
- Създали сте сценична версия на пиесата на Дейвид Мамет „Гленгъри Глен Рос”, която има и „Пулицър” за драматургия… Какво представлява пиесата?
Самата пиеса е изключително интересна. Дейвид Мамет е голям и добър съвременен американски драматург. Той е философ. Той е човек, който се опитва да осмисля нещата не само през творчеството си, но и през практиките, които се случват по света, и взаимоотношенията на хората въобще.Тази пиеса е един хирургически разрез на взаимоотношенията в едно напреднало общество, към което ние българите още не се числим. Поради тази причина, че има неща, които не са близки до нашата действителност, съм опростил нещата. Направил съм ги възможни за разбиране от българския зрител, без това да нарушава идеята на самата пиеса.
- Повел сте ченгетата от „Под прикритие” на турне като агенти? Как ги мотивирахте?
Това беше първоначалната идея. Ние станахме изключително близки с актьорите от „Под прикритие”. С някои от актьорите сме близки отпреди. Всеизвестен е случаят с Мишо Билалов. Когато бяхме много млади, играехме в една поредица за „Лека нощ, деца!“ в националната телевизия. Играехме точно обратното на сегашните прикрити образи. Мишо играеше едно добро синеоко зайче, а аз - най-страшния, най-отмъстителния глиган. Непрекъснато гонех зайчето, за да го изям. Имаме биография с тези роли през годините. С тези колеги, с които не се познавахме, станахме близки по време на снимките. Заради това, че филмът се снима през няколко месеца и не се виждаме често, решихме да направим една пиеса, в която принципът на разпределението на ролите да е само от участниците в „Под прикритие”. Дори в началото бяхме само с участници от полицейския отдел, моите подчинени. Разбира се, това не можа да остане в този вариант. И в началото взехме и Мишо Билалов, момичетата Теодора Духовникова и Снежана Макавеева. Впоследствие се наложи по различни причини да заменим Мишо и неговата роля взе Йосиф Шамли, на негово место влезе Сано. Любен Кънев отиде в Лондон да си търси късмета и на негово място влезе Бойко Кръстанов. Аз като режисьор съм изключително доволен от Бойко Кръстанов. Който го е гледал, трябва пак да види пиесата. За мен той е един от малкото, които правят впечатление на умни, разсъдливи, възпитани, разчитащи на собствени сили и на таланта си хора.
- Още веднъж минахте на другия бряг, когато станахте министър на културата в кабинета на Марин Райков през 2013 г. Как гледате на тази си роля?
Не гледам на това като на роля. Това е отговорност - не да си заместник, не някакъв помощник или фигурант, а точно министър, който поема отговорност за определен срок от време да се грижи за българската култура, доколкото мога и доколкото разбирам. Естествено, аз никога не съм учил за това. Нямам идея как точно се прави това. Но за краткото време, когато бях там, научих доста неща. Добих опит и сега имам самочувствието да се справя със ситуации, които формално погледнато не са ми работа. Времето, в което бях министър, за мен е изключително ценно. Най-малкото затова, че ми даде една друга гледна точка към нещата, които самият аз правя като актьор и режисьор, като професионалист в моята област. Аз се занимавам изключително и само с творческата част. Има една огромна и скрита част, която е свързана с финансиране, с менажиране, с бизнес. Изобщо неща, които дори не съм знаел, че съществуват. Хубаво е, че разбрах, че ги има. И има начин да бъдат овладяни, да бъдат вкарани в творческия процес.
- Направихте „Агенти” под шапката на шуменския театър „Васил Друмев”. Какво мислите за регионалните театри? Имат ли своето място в националния пейзаж?
Разбира се. Някои казват, че трябва да се закриват театри, защото не могат да бъдат издържани. Да, не може да е толкова централизирано. Няма как с едно Министерство на културата и с бюджета, който има и никога не е растял, бюджетът се възпроизвежда един и същ всяка година. При всички културни институти - било театри, опери, музеи, галерии, читалища и т.н., винаги остава някакъв 20% остатък, който не се доизплаща. Въпреки многото такива културни институти, те не могат да бъдат издържани единствено и само от МК. Със сигурност трябва да има смесено финансиране. Общините, колкото и да са закъсали, колкото и да са зле, и да са бедни, винаги ще имат ресурс, с който да подпомагат културата, независимо по какъв начин. Дори не чисто финансово. Има съвсем други лостове, с които културата може да бъде подпомагана - частни инвестиции и т.н. Финансирането може да бъде комбинирано и отговорността за финансирането наистина да е държавна. Ние сме малка държава и не можем да поддържаме всичко и да го оставим на пазарен принцип. Невъзможно е - особено културата… Културата на пазарен принцип е умряла работа. Ако ние произвеждахме всичко на английски език и това беше конкурентоспособно на световния пазар – да. Но ние говорим на български език, а той е изключително регионален език. Не можем да продаваме неща на български, даже в Македония. Не ни признават и там. Ние имаме потребители няколко милиона и това е нашата възможност. За да запазим идентичността, да запазим езика си, ние трябва, задължени сме да произвеждаме българска национална култура, а не да се ползваме от някаква друга, англоезична и френскоезична, и каквато и да е друга култура. Затова държавата трябва да има отговорност. Оттам нататък задължително е и всеки културен институт да има свободата да прави нещата, които трябва да прави. Защото това е творчество, това е култура. Що се отнася за бедни райони като да речем Видин, или някои погранични райони, има програми европейски, от които могат да се вземат пари. Да се събере труд от млади хора, които да получават повече пари затова, че работят във Видин, пак условно, отколкото да седят и да чакат в София да им се случи нещо. И то никога да не им се случи. Най-различни са начините държавата да поддържа културата, стига да има интерес. Проблемът, според мен, в случая е, че няма интерес към културата. И с образованието не са приоритет. А щом те не са приоритет, държавата няма интерес те да се дърпат напред. Затова изостават. Може да забележите, когато показват кадри от заседанията на Министерския съвет, че в дъното на голямата елипсовидна маса стои министър – председателят. От едната му страна стои със сигурност финансовият министър, от другата – правосъдният и т.н. И най-накрая - в долния край, там, където камерите почти не ги хващат, стоят министрите на спорта, културата, здравеопазването и земеделието. Според мен, и спортът, и културата, здравеопазването и земеделието са нещата, на които държавата трябва да се опира преди всичко.
- Усещам, че, ако Ви предложат да станете отново министър на културата, бихте приел с удоволствие?
Не! Не бих приел с удоволствие. Бих приел само при определени условия. Бих приел само, ако културата, при това с писмена декларация, за да мога при всяко положение да я използвам, че културата е приоритет. Писмена декларация, че задължително ще се приеме стратегия за развитие на българската култура. Ние нямаме програми за култура в ЕС. Много преди 2007 година знаем, че, за да се отвори такава програма, по която ще започнем да получаваме директно субсидиране по културни проекти, трябва да имаме стратегия. Скоро ще станат десет години – време, в което нямаме стратегия и не е мръднала на йота.Това не се отнася само за културата. Това се отнася за всичко. Нямаме стратегия в икономиката, нямаме стратегия в енергетиката, закърпваме ден за ден. Нямаме перспектива по-далечна от една седмица. Не знаем какво ще стане след 20 години, не го и предвиждаме. Точно заради това няма и никакъв растеж. Не предвиждаме в бюджета за следващата година растеж от .увеличаване на парите затова, че се е увеличила публиката, поради което трябва да се субсидират театрите с повече пари. Няма такова нещо. Когато се появи такава ситуация, че публиката влиза в театрите и има много повече хора, в Министерството се хващат за главите и се чудят какво да правят. Защото няма пари, за да се разплати и сменя методологията. И обвинява театрите, защото разходвали повече пари, отколкото могат да си позволят.
- Сега какво репетирате? Къде може да Ви види публиката?
Започнах репетиции в Малък градски театър „Зад канала” заедно с Маргарита Младенова - моят професор асистент в класа на проф. Николай Люцканов във ВИТИЗ. Тя прави „Малки пиеси” на Чехов. С моята дългогодишна партньорка Светлана Янчева ще участваме в една малка пиеса. Казва се „Предложение”. Започвам с Юлиян Вергов репетиции и с Мила Люцканова по американска пиеса - „Уроци”. Ще го направя като режисьор. Имам с „Трите мечки“ още една режисьорска работа - „Дакота”, на Жорди Галсеран.
Коментирайте
1 USD = 1.88187 BGN
1 GBP = 2.35656 BGN
1 CHF = 2.09493 BGN
