Ученици от ЕГ"Гео Милев" работят последователно за изучаване на живота и творчеството на писателя, на журналиста на десидента Георги Марков. Преподавателят по БЕЛ Дияна Боева ни предоставя, поредната среща на учениците с емблематичната личност:
Анкетата се проведе през февруари по проект „Наука с образование“ на МОН и УчИ-БАН
Стоя в бюфета на жп гарата в София. Началото на февруари.
Рано сутринта е, може би към шест часа. До мен са Симона, Иван и Йоанна от десети клас на една Езикова гимназия. Пътуваме по работа, на обучение сме към Ученическия институт на БАН и МОН по нашия проект: „Текстът Георги Марков“.
Студено е. Пия кафе, учениците закусват. Симона не спира да говори. Иван допълва нещо. Аз и Йони мълчим. Сещам се нещо. Ровя в телефона. Чакам да се съмне oще малко.
Първият таксиметров шофьор ни лъже, вторият разказва за живота си до дъно, а третият ми казва, че не говоря изобщо диалектно, бил е в Шумен в казармата, а пък ние пътуваме от Добрич. Мълчим притиснати в таксито.
Към обед ми се обажда Любен Марков, уреждаме срещата ни за вечерта. Казвам на учениците плана още преди планово да спре токът в хостела, в който сме настанени. Учениците вадят, почти в тъмното, листите и папките, които съм им дала. Разглеждаме текстове от „Репортажите“. Леко се притесняват от срещата с Любен Марков (първият братовчед на българския писател), Димитър Кенаров (поет и журналист, биограф на дисидента) и Димитър Бочев (приятел на Георги Марков). Мислят евентуални въпроси за анкетата, която ще проведем с братовчеда, биографа и приятеля на българския писател, убит в Лондон. Показвам снимки на хората, с които ще се срещнем. Взират се.
Вечерта след обучението чакаме в градинката на Кристал Димитър Кенаров. Ръми и е тъмно. Влизаме в старата и красива кооперация. Изкачваме се по стръмни и широки стълби. Посреща ни топлината и уютът на поддържан дом. Постелката от вътрешната страна на вратата е млечнобял неголям кръг.
Представям групата си: идваме почти от румънската граница, свободни сме, говорим онова, което искаме, усещам, че в този дом ни гледат добронамерено, групата ни е част от изследователски проект за Георги Марков, не съм част от конюнктура, но всичко, което правя се налага да е обвързано в някаква форма и да е в определен контекст, Георги Марков ще се изучава догодина в 11. клас, учениците пишат доклади за нашия писател, разделени на два отбора, само Гергана не успя да дойде, за съжаление…
Атмосферата е дружеска, сякаш идваме поне за десети път в апартамента на Димитър Кенаров. Симона чете началото на „Репортажите“, защото й харесва. Задава въпроса за родолюбието на Георги Марков, така необходимо на всички ни днес…
Започва отявлен приятелски спор за заглавието на „Репортажите“. Бочев казва каква е била волята на Георги Марков, Кенаров твърди, че не бива да се противопоставяме на общоприетото – „Задочни репортажи за България“, за сметка на „Задочни репортажи за задочна България“.
Силно и спотаено вълнение навсякъде.
Отдавна не съм се срещала с толкова съмишленици. Отпосле разказвам на колегите, че никога не съм била на място, извън дома си, в което да ми е толкова топло и уютно от раз. Иван вижда стар часовник, той се интересува от механизми, химия и други подобни неща. Иска да разбере как е устроен светът, и колко е разнообразен.
Питаме за всичко, свързано с писателя. Споделяме за конкурса, който проведохме на името на Георги Марков преди няколко години.
Любен Марков разказва за последната си среща със воя братовчед. Говори подробно за малките камъчета по пътя и олющената боя по колата… сякаш 60-те на миналия век са били вчера. Има бистър ум. От после разбирам, че сигурно от вълнение, Любен е вдигнал кръвно през деня.
Димитър Бочев твърди, че е „стар като камък“, и той споделя за последната си среща със своя приятел, за есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков по радио „Дойче Веле“, за смисъла да казваш онова, което мислиш и искаш, за общите им приятели, за личната родина…
Димитър Кенаров показва снимки от различни периоди от живота на Георги Марков, разказва за срещата си със Саша Маркова... Учениците са като зашеметени от тримата ни събеседници. Убеждават се, че Георги Марков е харизматичен и въздействащ писател, че не сме на мелодраматичен помен или на онези странни годишнини и мероприятия, в които всичко е толкова парадно и фалшиво.
Доволна съм, че показах Георги Марков на съвсем млади хора.
Симона разказва нещо лично. Всички гледаме блясъка в очите й. Може би ще учи в Германия. И тримата ученици са немскоговорящи, в специализиран клас са, което им дава право да си изберат след няколко години университет в Германия. Това се харесва на Димитър Бочев.
Йоанна мълчи, но изразява жив интерес. Иван пак пита за историята на еди-кой си часовник. Димитър Кенаров отвръща, че е спомен от баща му.
Ентусиазмът от живота не се наследява, но се предава чрез общия смисъл, който обгръща хора от цели три поколения, събрани на едно място.
Съперничим си само за едно: сякаш се борим за любовта на един писател, отишъл си насила от този свят. Убит в Лондон, през далечната 1978 г. Записвам разговора с телефона си. Някой звъни, сякаш на вратата на апартамента. Димитър Бочев казва, че е милицията, така са вкарвали в затвора по времето на комунизма.
Питам Иван как една деспотична система може да се сгромоляса, достатъчен ли е натискът отвън, или трябва и съпротива отвътре, или „самоизяждане“. Иван си спомня романа „Покривът“ на Георги Марков...
Натискът е двупосочен, г-жо – хем е съпротива, хем е самоизяждане и разруха. Колкото повече власт, толкова по-голямо падение!
.Димитър Кенаров пита младите хора за любимите им есета от Георги Марков. Любен говори за натиска върху човека, за липсата на омраза в братовчед си, Димитър Бочев споменава за собствена си присъда от комунистическия режим.
Димитър Бочев разпознава себе си и Клаудия на една снимка, учениците не успяват да разберат, че е той обаче...
Скоро ще е полунощ.
Не си обещаваме, че в подходящ момент ще се видим пак. Това е ясно. Раздавам книгите за подаръци, които нося. Учениците не знаят, че съм написала роман. Гледат ме изненадано. Забравяме храната, която Митко Кенаров ни подготвя.
Тръгваме си.
Следващата ни среща е в издателство „Рива“, на другия ден. И там ни черпят. Подаряват ни книги и искат да ни видят пак. Поне два часа стоях в офиса на Йонко Йончев. Помня ясно книгите на Борис Христов по рафтовете. Запознавам се и с Мария, един от редакторите на издателството.
Хваща студ.
Влакът спира насред нищото. Ще ни извозват с автобус от някъде до някъде, защото пътят за север е затворен.
Телефонът ми звъни.
Любен Марков е, пита ме дали сме пристигнали...
Февруари, 2020 г.
Анкетата се проведе през февруари по проект „Наука с образование“ на МОН и УчИ-БАН
Стоя в бюфета на жп гарата в София. Началото на февруари.
Рано сутринта е, може би към шест часа. До мен са Симона, Иван и Йоанна от десети клас на една Езикова гимназия. Пътуваме по работа, на обучение сме към Ученическия институт на БАН и МОН по нашия проект: „Текстът Георги Марков“.
Студено е. Пия кафе, учениците закусват. Симона не спира да говори. Иван допълва нещо. Аз и Йони мълчим. Сещам се нещо. Ровя в телефона. Чакам да се съмне oще малко.
Първият таксиметров шофьор ни лъже, вторият разказва за живота си до дъно, а третият ми казва, че не говоря изобщо диалектно, бил е в Шумен в казармата, а пък ние пътуваме от Добрич. Мълчим притиснати в таксито.
Към обед ми се обажда Любен Марков, уреждаме срещата ни за вечерта. Казвам на учениците плана още преди планово да спре токът в хостела, в който сме настанени. Учениците вадят, почти в тъмното, листите и папките, които съм им дала. Разглеждаме текстове от „Репортажите“. Леко се притесняват от срещата с Любен Марков (първият братовчед на българския писател), Димитър Кенаров (поет и журналист, биограф на дисидента) и Димитър Бочев (приятел на Георги Марков). Мислят евентуални въпроси за анкетата, която ще проведем с братовчеда, биографа и приятеля на българския писател, убит в Лондон. Показвам снимки на хората, с които ще се срещнем. Взират се.
Вечерта след обучението чакаме в градинката на Кристал Димитър Кенаров. Ръми и е тъмно. Влизаме в старата и красива кооперация. Изкачваме се по стръмни и широки стълби. Посреща ни топлината и уютът на поддържан дом. Постелката от вътрешната страна на вратата е млечнобял неголям кръг.
Представям групата си: идваме почти от румънската граница, свободни сме, говорим онова, което искаме, усещам, че в този дом ни гледат добронамерено, групата ни е част от изследователски проект за Георги Марков, не съм част от конюнктура, но всичко, което правя се налага да е обвързано в някаква форма и да е в определен контекст, Георги Марков ще се изучава догодина в 11. клас, учениците пишат доклади за нашия писател, разделени на два отбора, само Гергана не успя да дойде, за съжаление…
Атмосферата е дружеска, сякаш идваме поне за десети път в апартамента на Димитър Кенаров. Симона чете началото на „Репортажите“, защото й харесва. Задава въпроса за родолюбието на Георги Марков, така необходимо на всички ни днес…
Започва отявлен приятелски спор за заглавието на „Репортажите“. Бочев казва каква е била волята на Георги Марков, Кенаров твърди, че не бива да се противопоставяме на общоприетото – „Задочни репортажи за България“, за сметка на „Задочни репортажи за задочна България“.
Силно и спотаено вълнение навсякъде.
Отдавна не съм се срещала с толкова съмишленици. Отпосле разказвам на колегите, че никога не съм била на място, извън дома си, в което да ми е толкова топло и уютно от раз. Иван вижда стар часовник, той се интересува от механизми, химия и други подобни неща. Иска да разбере как е устроен светът, и колко е разнообразен.
Питаме за всичко, свързано с писателя. Споделяме за конкурса, който проведохме на името на Георги Марков преди няколко години.
Любен Марков разказва за последната си среща със воя братовчед. Говори подробно за малките камъчета по пътя и олющената боя по колата… сякаш 60-те на миналия век са били вчера. Има бистър ум. От после разбирам, че сигурно от вълнение, Любен е вдигнал кръвно през деня.
Димитър Бочев твърди, че е „стар като камък“, и той споделя за последната си среща със своя приятел, за есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков по радио „Дойче Веле“, за смисъла да казваш онова, което мислиш и искаш, за общите им приятели, за личната родина…
Димитър Кенаров показва снимки от различни периоди от живота на Георги Марков, разказва за срещата си със Саша Маркова... Учениците са като зашеметени от тримата ни събеседници. Убеждават се, че Георги Марков е харизматичен и въздействащ писател, че не сме на мелодраматичен помен или на онези странни годишнини и мероприятия, в които всичко е толкова парадно и фалшиво.
Доволна съм, че показах Георги Марков на съвсем млади хора.
Симона разказва нещо лично. Всички гледаме блясъка в очите й. Може би ще учи в Германия. И тримата ученици са немскоговорящи, в специализиран клас са, което им дава право да си изберат след няколко години университет в Германия. Това се харесва на Димитър Бочев.
Йоанна мълчи, но изразява жив интерес. Иван пак пита за историята на еди-кой си часовник. Димитър Кенаров отвръща, че е спомен от баща му.
Ентусиазмът от живота не се наследява, но се предава чрез общия смисъл, който обгръща хора от цели три поколения, събрани на едно място.
Съперничим си само за едно: сякаш се борим за любовта на един писател, отишъл си насила от този свят. Убит в Лондон, през далечната 1978 г. Записвам разговора с телефона си. Някой звъни, сякаш на вратата на апартамента. Димитър Бочев казва, че е милицията, така са вкарвали в затвора по времето на комунизма.
Питам Иван как една деспотична система може да се сгромоляса, достатъчен ли е натискът отвън, или трябва и съпротива отвътре, или „самоизяждане“. Иван си спомня романа „Покривът“ на Георги Марков...
Натискът е двупосочен, г-жо – хем е съпротива, хем е самоизяждане и разруха. Колкото повече власт, толкова по-голямо падение!
.Димитър Кенаров пита младите хора за любимите им есета от Георги Марков. Любен говори за натиска върху човека, за липсата на омраза в братовчед си, Димитър Бочев споменава за собствена си присъда от комунистическия режим.
Димитър Бочев разпознава себе си и Клаудия на една снимка, учениците не успяват да разберат, че е той обаче...
Скоро ще е полунощ.
Не си обещаваме, че в подходящ момент ще се видим пак. Това е ясно. Раздавам книгите за подаръци, които нося. Учениците не знаят, че съм написала роман. Гледат ме изненадано. Забравяме храната, която Митко Кенаров ни подготвя.
Тръгваме си.
Следващата ни среща е в издателство „Рива“, на другия ден. И там ни черпят. Подаряват ни книги и искат да ни видят пак. Поне два часа стоях в офиса на Йонко Йончев. Помня ясно книгите на Борис Христов по рафтовете. Запознавам се и с Мария, един от редакторите на издателството.
Хваща студ.
Влакът спира насред нищото. Ще ни извозват с автобус от някъде до някъде, защото пътят за север е затворен.
Телефонът ми звъни.
Любен Марков е, пита ме дали сме пристигнали...
Февруари, 2020 г.
Коментирайте
1 USD = 1.83147 BGN
1 GBP = 2.2841 BGN
1 CHF = 2.01549 BGN
