Иван Радоев: Театърът не дава отговорите, той задава болните въпроси на времето

Иван Радоев и Елена Петрова представят на 19 юни в Добрич  „Жан и Беатрис” от Карол Фрешет. Началото е в 19, сцената е в Младежкия център. „Жан и Беатрис” - една съвременна приказка за двама самотници, които са възприели жестоките правила на големия град, където всеки е сложил своята броня, за да се защити от пошлостта, агресията, лъжата... Пътуването един към друг минава през толкова измислици, илюзии, лъжи, фантазии, че на финала героите се питат: за какво беше всичко това?
- Г-н Радоев, все пак разбрахте ли на финала „за какво беше всичко това”?
Общо взето, публиката трябва да си даде отговор на тези въпроси. По-скоро,  не да си отговори, а да си ги зададе въпросите, които вълнуват съвременния човек. Въпросите за любовта, за самотата, за отчуждението. Театърът не дава отговорите, той задава болните въпроси на времето.
- Как си партнирате с Елена Петрова?
Елена е чудесен партньор, аз за втори път играя с нея. Изключителен професионалист, добър партньор. При нея има това рядко съчетание между красива и талантлива. Приятно ми е да работя с нея. Предполагам - няма да ни е единственият проект оттук нататък.
- Къде се усещате по-добре - в киното, в театъра, в телевизията? Имате награда „Аскеер”…
Най-добре се чувствам в театъра, винаги. Наградите са хубаво нещо, но човек като вземе награда, хубаво е да я забрави на другия ден и да продължи да си работи. Защото тя е за нещо временно, за конкретно изпълнение. Човек трябва да се доказва всеки път.
- За никого не е тайна, че сте син на баща си Иван Радоев - големият  писател и драматург. Заради него ли станахте актьор?
По някакъв начин заради него. Покрай него съм имал възможност от малък да посещавам театрални представления. Да влизам в театъра, да гледам актьорите, да усещам миризмата. И по този начин неминуемо човек се заразява. После неминуемо се превръща в съдба.
- А той доволен ли беше, че Вие ще се занимавате с театър?
Не беше много доволен. Но не ме е спирал, никога не ми е поставял бариери пред моите избори. Казваше, че си е мой избор, макар да не му беше приятно. Защото в театъра хората знаят само по-бляскавата, по-светлата страна. А то си има и завист, и интриги, и моменти, в които съдбата не е много на твоя страна… Голямо значение има и късметът. Дали ще ти се случи да получиш роля, когато имаш нужда от нея. Дали ще имаш работа въобще. В това отношение аз не мога да се оплача. Съдбата е доста благосклонна към мене. Не се оплаквам от липса на изяви и ангажименти. Но той, за съжаление, не можа да ме гледа на професионална сцена. Гледал ме е във ВИТИЗ на изпити и мисля, че беше по-спокоен като ме видя на сцена. Разбра, че има смисъл да се занимавам с театър, че имам желание.
- Вие. играл ли сте в пиеса на Иван Радоев?
Да, играл съм в пиесата „Сън” в театър „София” и си партнирах с Коста Цонев. Беше много приятно изживяване.
- Телевизионният канал Ви направи известен с „Комиците”. Как се сработихте с такива именити колеги?
Работя с удоволствие. Това са много талантливи хора - Кръстьо Лафазанов, Любо Нейков, Руслан Мъйнов, Христо Гърбов, Ненчо, Шайбата, Васко. Те са много готини и много талантливи. Винаги сме работили приятно и с удоволствие.
- Баща Ви уреждал ли Ви е роля като дете, както сега синът Ви играе във филм на Ивайло Христов?
Не! Не ме е уреждал никога. И моят син аз не съм се опитвал да го уредя. Просто Ивайло Христов, понеже се познаваме и сме играли много заедно, го е виждал. Трябваше му такава червена коса и го взе. Заради косата го избра. Иначе няма желание да се занимава с театър, слава Богу. Той си е поел по свой  път с рисуване, графичен дизайн и т.н.
- Казвате в едно интервю: Мисленето е форма на свободата... Някои възприемат театъра само като забавление. Как искате да Ви възприемат?
Зрителят е една маса от различни хора. Те не могат да бъдат като един. Не могат да чувстват като един. Работата на актьора е да ги накара това да се случи. Да мислят и да чувстват като един.Това не винаги се случва. Едни идват за едно, други - за друго. В крайна сметка е добре  те да останат развълнувани от това, което ще гледат. Не може на сто процента да се изисква от хората да разбират това, което ние разбираме. Не може обаче да се обвинява зрителят, че нещо не е харесал или разбрал. Хората не бива да се обвиняват.
- Кой е най-популярният Ви филм?
Може би, „Емигранти”. В „Похищението” играя едно момче - Георги. Аз съм много щастлив, защото работих с Пламен Масларов, Валентин Ганев. За мене това беше един хубав филм. За съжаление, не го излъчват по телевизията. Това вече е въпрос на разпространение. Но аз имам хубави спомени от филма - криминална история от нашия съвременен живот.
- Играете от 1995 година в Театъра на Българската армия. Бихте ли сменили покрива?
Да, от 1996 съм там, ако трябва да сме точни. Засега не мисля да се местя. Това, което получавам като работа, ме удовлетворява. Не съм сигурен дали на друго място могат да ми предложат нещо по- добро.
- На 13 юли идвате пак в Добрич с „Ножица трепач”. Коя от двете пиеси си харесвате повече?
И двете си харесвам.Те са много различни - едното е чиста комедия, а другото-трагикомедия. Хората ще видят различни неща, различни теории, различни проблеми, други актьори, различни режисьори. Радвам се, че в Добрич хората ходят повече на театър. Мен ме радва този факт, но е хубаво да се ходи и на кино.
- Искате ли нещо непременно да изиграете в този живот?
Не смея да си пожелавам, защото обикновено такива мечти рядко се сбъдват. Ще го оставя на съдбата. Тя да се погрижи и да реши. Не обичам да си правя планове без кръчмар.
- Как се чувствате, когато жълтата преса Ви дъвче?
Това засега се случва рядко, но е много пошло. Безразлично ми е. Има смисъл пресата да се интересува от работата ми, а не от личния ми живот. Ядосвам се, когато за колегите ми се пишат глупости. Коментира се кой къде го видели, кой как е облечен, какво направил, а не как е играл. Това са глупости, които нямат значение за мен.

Коментирайте