Галин Люцканов е от Балчик. Той е един от първите журналисти в България след промените през 1989 година. Работи за варненски ежедневници. От 2001 година живее в Лондон.
В книгите „Българските интервюта“ и „Английските интервюта“ Люцканов е събрал най-интересните интервюта от двата периода в своята професионална кариера.
Сред българските интервюта са подбрани над 100, които са направени от 1990 г. до 2001 г. Включени са разговори с много от най-значимите и обичани български музиканти и актьори.
Английските интервюта са правени от 2001 г. насам – след като Галин Люцканов заживява в Лондон. Той е един от основателите на първия български вестник в Англия - „Будилникъ“. Част от интервютата са за друго българско печатно издание на острова – „БГ Бен“, както и за личния му сайт www.lyutskanov.co.uk. Интервютата в първото издание на книгата са 64 на брой – колкото са полетата на шахматната дъска, като препратка към шахматния убиец, за когото авторът научава от срещата си със световноизвестния писател Крис Картър – един от най-четените в съвременната литература. Той също намира място в книгата, заедно със Саймън Бекет. Голямата звезда в книгата е певицата, с*кссимвол на 80-те – Саманта Фокс. Наред с много интересни личности от чужбина, в английските интервюта ще открием и родни актьори, музиканти и спортисти - Теодосий Спасов, Васко Василев, Николай Урумов, Асен Блатечки, Наско Сираков, Радостин Кишишев, Мартин Петров, Валери Божинов, Ивет Лалова и много други. Книгата ще ни срещне и с двама добричлии, оставили трайна следа в Англия, които по една случайност носят еднакви имена – голмайсторът на „Портсмут“ Светослав Тодоров и пианистът Светослав Тодоров.
- Как се роди идеята тези интервюта да бъдат събрани в книги? Коя от двете книги беше първа?
Интересното е, че хронологически първо трябваше да излязат българските интервюта, но понеже моят архив е тук, в Балчик, първо излязоха английските. Един ден си рових в архива в Лондон и установих, че имам много интервюта, като някои от тях звучат доста актуално и сега. Тогава започна да се пробужда идеята за книга. Първоначално бяха около 70, но както се вижда и от корицата – ги редуцирах до 64. Идеята за шахматната дъска дойде при един от разговорите – с писателя Крис Картър, когато той ми разхаза за т. нар. „шахматен убиец“ – единственият, който не следва никаква логика при извършените от него убийства.
След това, когато се прибрах в Балчик, отворих и архива с българските си интервюта. Там излязоха значително повече – над 120. Не съм броил колко са точно, но над 100 от тях влязоха в книгата.
- Какво Ви мотивира да заминете за Англия през 2001 година?
Тогава се занимавах основно с реклата във вестник „Черно море“ и през този период всичко беше тръгнало стремглаво надолу. Усещаше се тенденцията. Прецених, че няма повече хляб в нашия занаят (журналистиката – бел. ред.) и, с извинение, че го казвам, но все още смятам, че е така. И не съжалявам, че заминах.
- От поне година във Варна не излиза нито един вестник. Как си го обяснявате?
Не знам какви конкретно са причините, тъй като от много време не съм в България, но почти винаги са икономически. Ако трябва да направим сравнение с Англия – вероятно и там са паднали тиражите, но пазарът е огромен. Прогнозата ми е, че във Великобритания още много години напред ще има вестници на хартия.
- Да погледнем към книгата. Според мен, най-голямата звезда в книгата с английските интервюта е Саманта Фокс. Как успяхте да уговорите интервю с нея?
Аз съм на малко по-различно мнение. За мен писателите са по-стойностните събеседници.
Може ни откъм популярност – да. Саманта Фокс ми е съседка, тя също живее в Западен Лондон. А контактът с нея стана чрез обичайните канали – написах мейл до мениджърката й. Не знам дали знаете, тя вече й е и съпруга. Но първия път ми отказа. Впоследствие Саманта Фокс издаде албум, който, поради някаква причина, се разпространяваше само в Австралия. И тогава получих един имейл от мениджърката: „ако все още имате желание за интервю...“. А аз имах желание, разбира се. Макар вече да няма нищо общо с оня образ от 80-те години, бе един приятен събеседник. Едно от нещата, което много ме изненада, бе признанието й, че все още получава предложения за брак от България.
- Кои са другите известни имена, които ще открием в книгата?
Вече споменах писателите. Това са Крис Картър и Саймън Бекет, които са изключително популярни и в България. Крис Картър съм го интервюирал може би пет пъти. Той ми още по-близък съсед – живее на 20 минути с кола. В началото дори не беше толкова известен, но сега е мега познат в цяла Европа. С него уговорката беше много лесна. Пуснах му имейл, той ми отговори веднага, уговорихме се за следващата седмица и седнахме в един пъб. Изключително умен мъж. Завършил е криминална психология в Лос Анджелис и работил 8 години като профайлър на серийни убийци за ФБР. Контактите с тези хора обаче го натоварват изключително много и се насочва към музиката – става концертен китарист. Свири за Елтън Джон, Шаная Туейн, след което се мести в Лондон и започва да пише. Разговорите с него са ми изключително скъпи, защото съм запомнил няколко много ценни негови мисли. Едно от нещата, което ми сподели, е, че всеки може да стане убиец, колкото и да си мисли, че не може да убие човек. Но я си представете, казва той, че детето ви е в ръцете на човек, който иска да го убие. Какво ще направите? Вие ще го убиете първи, нали? Всеки може да убие друг човек, може да не е по желание, но в зависимост от момента и обстоятелствата, би го направил.
- Друго от интервютата, което ми направи силно впечатление, е с Уейни Боуър – собственик и основател на единствения официален „Star Wars” магазин...
Да, с него сме приятели от над 10 години. Невероятен фен на Междузвездни войни. Познавам го от момента, в който отвори магазина в Лондон. Той е истински щастливец, защото работи това, което харесва и прави всичко с много любов. Уейни ми разказа, че голяма част от филмите в поредицата са снимани в студиа много близо до Лондон и за масовките, а и за други сцени, са наемали предимно местни актьори. В магазина има щанд, на който са наредени фигурките не само на главните, но и на второстепенните герои в поредицата. И често му се случва в магазина да влезе някой и да посочи, че е изиграл ролята на някоя от тези фигурки. Освен това той дава костюми под наем. Показвал ми е снимки от сватба, на която всички са облечени като герои от Междузвездни войни. Много интересен и приятен човек.
- Кое от българските интервюта беше Ваша сбъдната мечта?
Много са ми скъпи разговорите с актьорите, с които моето поколение израсна. Това са Георги Калоянчев, Георги Черкелов, Стойчо Мазгалов. Струваше ми се, че дистанцията с тях е много голяма, защото ги бях гледал само по телевизията, но също се оказа, че са много нормални, земни хора. Това са умни, ерудирани хора и разговорите с тях вървят много спокойно и приятно.
Музиката ми е малко по-голяма тръпка в сравнение с всичко останало, затова и ценя разговорите си с Милена Славова, Дони и Момчил, Кольо Гилъна, Фънки и Амебата.
- А кое е интервюто, което мечтаете да направите в бъдеще? Може би с този, чийто лик е на фланелката Ви – Пол Макартни?
Четири пъти съм го гледал на живо и любовта към него и към Бийтълс е за отделно интервю, но там достъпът е много труден. Говорим за съвсем друго измерение. Не че е невъзможно, но достъпът е изключително ограничен. Предполагам, че ще ми е доста по-лесно да направя интервю с Брус Дикинсън например. Дейвид Гилмор също ми е мечта. От писателите Питър Джеймс, Тим Уийвър, който, за съжаление, не е превеждан на български.
- Повече от 20 години след заминаването Ви за Лондон, как Ви се струва животът в България? Правилно ли е било решението Ви тогава?
Нека не разваляме хубавия разговор. (смее се) Изобщо не ми се виждат по-добре нещата тук, но това е тема за друг разговор. Ще Ви дам един прост пример. Автогарата във Варна няма уебсайт, откъдето човек може да си купи билет онлайн. Така, при всяко пътуване, аз губя час и половина, защото трябва физически да отида до автогарата и да си купя билет от там.
В книгите „Българските интервюта“ и „Английските интервюта“ Люцканов е събрал най-интересните интервюта от двата периода в своята професионална кариера.
Сред българските интервюта са подбрани над 100, които са направени от 1990 г. до 2001 г. Включени са разговори с много от най-значимите и обичани български музиканти и актьори.
Английските интервюта са правени от 2001 г. насам – след като Галин Люцканов заживява в Лондон. Той е един от основателите на първия български вестник в Англия - „Будилникъ“. Част от интервютата са за друго българско печатно издание на острова – „БГ Бен“, както и за личния му сайт www.lyutskanov.co.uk. Интервютата в първото издание на книгата са 64 на брой – колкото са полетата на шахматната дъска, като препратка към шахматния убиец, за когото авторът научава от срещата си със световноизвестния писател Крис Картър – един от най-четените в съвременната литература. Той също намира място в книгата, заедно със Саймън Бекет. Голямата звезда в книгата е певицата, с*кссимвол на 80-те – Саманта Фокс. Наред с много интересни личности от чужбина, в английските интервюта ще открием и родни актьори, музиканти и спортисти - Теодосий Спасов, Васко Василев, Николай Урумов, Асен Блатечки, Наско Сираков, Радостин Кишишев, Мартин Петров, Валери Божинов, Ивет Лалова и много други. Книгата ще ни срещне и с двама добричлии, оставили трайна следа в Англия, които по една случайност носят еднакви имена – голмайсторът на „Портсмут“ Светослав Тодоров и пианистът Светослав Тодоров.
- Как се роди идеята тези интервюта да бъдат събрани в книги? Коя от двете книги беше първа?
Интересното е, че хронологически първо трябваше да излязат българските интервюта, но понеже моят архив е тук, в Балчик, първо излязоха английските. Един ден си рових в архива в Лондон и установих, че имам много интервюта, като някои от тях звучат доста актуално и сега. Тогава започна да се пробужда идеята за книга. Първоначално бяха около 70, но както се вижда и от корицата – ги редуцирах до 64. Идеята за шахматната дъска дойде при един от разговорите – с писателя Крис Картър, когато той ми разхаза за т. нар. „шахматен убиец“ – единственият, който не следва никаква логика при извършените от него убийства.
След това, когато се прибрах в Балчик, отворих и архива с българските си интервюта. Там излязоха значително повече – над 120. Не съм броил колко са точно, но над 100 от тях влязоха в книгата.
- Какво Ви мотивира да заминете за Англия през 2001 година?
Тогава се занимавах основно с реклата във вестник „Черно море“ и през този период всичко беше тръгнало стремглаво надолу. Усещаше се тенденцията. Прецених, че няма повече хляб в нашия занаят (журналистиката – бел. ред.) и, с извинение, че го казвам, но все още смятам, че е така. И не съжалявам, че заминах.
- От поне година във Варна не излиза нито един вестник. Как си го обяснявате?
Не знам какви конкретно са причините, тъй като от много време не съм в България, но почти винаги са икономически. Ако трябва да направим сравнение с Англия – вероятно и там са паднали тиражите, но пазарът е огромен. Прогнозата ми е, че във Великобритания още много години напред ще има вестници на хартия.
- Да погледнем към книгата. Според мен, най-голямата звезда в книгата с английските интервюта е Саманта Фокс. Как успяхте да уговорите интервю с нея?
Аз съм на малко по-различно мнение. За мен писателите са по-стойностните събеседници.
Може ни откъм популярност – да. Саманта Фокс ми е съседка, тя също живее в Западен Лондон. А контактът с нея стана чрез обичайните канали – написах мейл до мениджърката й. Не знам дали знаете, тя вече й е и съпруга. Но първия път ми отказа. Впоследствие Саманта Фокс издаде албум, който, поради някаква причина, се разпространяваше само в Австралия. И тогава получих един имейл от мениджърката: „ако все още имате желание за интервю...“. А аз имах желание, разбира се. Макар вече да няма нищо общо с оня образ от 80-те години, бе един приятен събеседник. Едно от нещата, което много ме изненада, бе признанието й, че все още получава предложения за брак от България.
- Кои са другите известни имена, които ще открием в книгата?
Вече споменах писателите. Това са Крис Картър и Саймън Бекет, които са изключително популярни и в България. Крис Картър съм го интервюирал може би пет пъти. Той ми още по-близък съсед – живее на 20 минути с кола. В началото дори не беше толкова известен, но сега е мега познат в цяла Европа. С него уговорката беше много лесна. Пуснах му имейл, той ми отговори веднага, уговорихме се за следващата седмица и седнахме в един пъб. Изключително умен мъж. Завършил е криминална психология в Лос Анджелис и работил 8 години като профайлър на серийни убийци за ФБР. Контактите с тези хора обаче го натоварват изключително много и се насочва към музиката – става концертен китарист. Свири за Елтън Джон, Шаная Туейн, след което се мести в Лондон и започва да пише. Разговорите с него са ми изключително скъпи, защото съм запомнил няколко много ценни негови мисли. Едно от нещата, което ми сподели, е, че всеки може да стане убиец, колкото и да си мисли, че не може да убие човек. Но я си представете, казва той, че детето ви е в ръцете на човек, който иска да го убие. Какво ще направите? Вие ще го убиете първи, нали? Всеки може да убие друг човек, може да не е по желание, но в зависимост от момента и обстоятелствата, би го направил.
- Друго от интервютата, което ми направи силно впечатление, е с Уейни Боуър – собственик и основател на единствения официален „Star Wars” магазин...
Да, с него сме приятели от над 10 години. Невероятен фен на Междузвездни войни. Познавам го от момента, в който отвори магазина в Лондон. Той е истински щастливец, защото работи това, което харесва и прави всичко с много любов. Уейни ми разказа, че голяма част от филмите в поредицата са снимани в студиа много близо до Лондон и за масовките, а и за други сцени, са наемали предимно местни актьори. В магазина има щанд, на който са наредени фигурките не само на главните, но и на второстепенните герои в поредицата. И често му се случва в магазина да влезе някой и да посочи, че е изиграл ролята на някоя от тези фигурки. Освен това той дава костюми под наем. Показвал ми е снимки от сватба, на която всички са облечени като герои от Междузвездни войни. Много интересен и приятен човек.
- Кое от българските интервюта беше Ваша сбъдната мечта?
Много са ми скъпи разговорите с актьорите, с които моето поколение израсна. Това са Георги Калоянчев, Георги Черкелов, Стойчо Мазгалов. Струваше ми се, че дистанцията с тях е много голяма, защото ги бях гледал само по телевизията, но също се оказа, че са много нормални, земни хора. Това са умни, ерудирани хора и разговорите с тях вървят много спокойно и приятно.
Музиката ми е малко по-голяма тръпка в сравнение с всичко останало, затова и ценя разговорите си с Милена Славова, Дони и Момчил, Кольо Гилъна, Фънки и Амебата.
- А кое е интервюто, което мечтаете да направите в бъдеще? Може би с този, чийто лик е на фланелката Ви – Пол Макартни?
Четири пъти съм го гледал на живо и любовта към него и към Бийтълс е за отделно интервю, но там достъпът е много труден. Говорим за съвсем друго измерение. Не че е невъзможно, но достъпът е изключително ограничен. Предполагам, че ще ми е доста по-лесно да направя интервю с Брус Дикинсън например. Дейвид Гилмор също ми е мечта. От писателите Питър Джеймс, Тим Уийвър, който, за съжаление, не е превеждан на български.
- Повече от 20 години след заминаването Ви за Лондон, как Ви се струва животът в България? Правилно ли е било решението Ви тогава?
Нека не разваляме хубавия разговор. (смее се) Изобщо не ми се виждат по-добре нещата тук, но това е тема за друг разговор. Ще Ви дам един прост пример. Автогарата във Варна няма уебсайт, откъдето човек може да си купи билет онлайн. Така, при всяко пътуване, аз губя час и половина, защото трябва физически да отида до автогарата и да си купя билет от там.
Коментирайте
1 USD = 1.82549 BGN
1 GBP = 2.2837 BGN
1 CHF = 2.00003 BGN
