Мистичните женски образи в българските митове и фолклор - между магията и страха

„Всяка легенда започва с тъмнина, а понякога именно в тъмнината женският образ свети най-силно“, казва Калояна Донева, уредник в Етнографската къща при РИМ-Добрич. Дни преди 8 март – датата, на която повечето жени празнуват, с Калояна Донева отправяме един различен поглед към дамите и по-точно към мистичните женски образи от българските митове и фолклор. Онези, които не стоят в светлината, но без които тя не би била същата.

По думите ѝ тези същества не са част от официален култ – нямат храм, молитва или установен ритуал. Те съществуват в разказа, в страха и въображението, в онова поетично отношение на човека към необяснимото.

Особено място заемат самодивите и самовилите – красиви и опасни, с разплетени коси и одежди, украсени с пера, които им дават силата да летят. Те обитават гори, планини и води, танцуват нощем по скрити поляни и могат да даряват сила, но и да наказват жестоко. Любовта им е стихийна – влюбват се в овчари, обсебват ги и понякога ги погубват. В народното въображение те стоят на границата между закрилата и гибелта, разказва уредникът в добричкия музей.

До тях се нарежда и ламята – страховито същество с огромно тяло, крила и паст, способна да погълне човек или добитък. Тя спира водите и изисква жертви, но винаги се намира юнак, който да я победи. В тези разкази страхът от природните стихии се превръща в образ – женски, могъщ и неукротим.

Сред най-сложните фигури са русалийките – красиви, но измамни, появяващи се в Русалската седмица около Петдесетница. Смятани за души на починали млади жени или некръстени деца, те танцуват нощем край води и ниви. След „русалското хоро“ тревата прегаря – знак за нарушен ред. Болестите, които носят, се възприемат като наказание за неспазени забрани.

Орисниците – трите жени, които наричат съдбата на новороденото – също са част от този свят. Те идват в третата нощ след раждането и предат нишката на живота. Първата отговаря за раждането, втората за земния път, третата – за неговия край. Срещу тях народът не воюва, а се опитва да ги умилостиви с пита, мед и огън, който да гори цяла нощ.

Болестотворните демони – чумата, шарката, треската, безсъницата – също имат женски образ. Те са грозни, дрипави, но понякога справедливи. Чумата носи списък с имена, шарката обича сладко, а срещу тях хората изправят чистота, ритуал и вяра. Така демонологията се превръща и в социален регулатор – учи на ред, страхопочитание и общностна солидарност.

„Фолклорният женски демоничен образ никога не е еднозначен. Той не е просто зъл или просто добър – той е като природата, красива и безмилостна едновременно“, казва Донева. Именно тази амбивалентност я вдъхновява за изложбата „Образ на жена с душа на дявол“, която се открива днес от 17 часа в Етнографската къща.

Експозицията не е енциклопедия на страшното, а пътуване към усещането – към онзи стар страх, който не е просто история, а инстинкт. Вдъхновена от поредицата „Мамник“ на Васил Попов, Донева търси атмосфера, а не обяснение. „Исках зрителят да усети, че е прекрачил граница, която не се вижда“, споделя тя.

Така навръх празника на жената изложбата отправя деликатно намигване – напомня, че женският образ в българската култура не е само нежен и кротък. Той е див, неудобен, мистичен. И може би именно затова – толкова истински.

Коментирайте