“Ден на Колела – предизвикателството” е кампания, в която дееспособни хора са предизвикани да живеят един ден на инвалидна количка. Организатор на събитието е движение “МС – Мога Сам” и Биляна Савова. Кампанията цели да привлече общественото внимание към проблемите на болните от множествена склероза и най-вече липсата на достъп до средата, в която живеят. Експериментът продължава вече почти месец.
Биляна Савова, арт директор на списание ЕVA и инициатор на движение „МС – Мога Сам”, живее с диагноза множествена склероза от 8 години и първа сяда в инвалидната количка. „Предизвиквам дееспособни хора да прекарат един ден на инвалидна количка – без страх, без суеверия, без предразсъдъци. И истински да споделят своите преживявания, емоции, подкрепа, „ казва тя в началото.
Какво сподели Биляна Савова в ефира на радио „Добруджа” за живота на хората в инвалидна количка. Какво е отношението на обществото към тях и какво трябва да се промени, четете в следващите редове.
Как се роди идеята за тази кампания?
Със сигурност трябва да започна от моя опит, защото се убедих, че, за съжаление, на човек трябва да му се случи нещо такова, за да се събуди. Хубаво е човек да реагира адекватно на подобни сигнали, които му дава тялото. За мен това беше сигнал, че се е случило нещо, което трябва да бъде поправено. Така че от там започва всичко – от моята диагноза и от това, че започнах да търся решение за себе си, защото, когато ме диагностицираха, прогнозата на лекарите беше, че до две години ще седна в инвалиден стол. Това изобщо не можех да си го представя. Изчетох много неща. Разбрах, че официалната медицина няма лечение за тази диагноза и започнах да търся други варианти. Така стигнах до Индия и Аюрведа. От там тръгна всичко, защото Индия ужасно много ме промени. Тя ме научи на търпение, толерантност. Индия ме научи на един от най-важните уроци – на карма йога, което означава да даваш от себе си безкористно и да помагаш на хората с цялото си сърце. Мога да кажа, че това е най-голямата ми терапия.
Самата кампания всъщност е опит да събудя обществото около мен, поне тези, които аз виждам. Да седнем на инвалиден стол беше трудно решение. Самата аз трябваше да се преборя със страха, който така или иначе се засади в главата ми в момента, в който ми казаха, че вероятно това ще бъде моето бъдеще. Слава Богу, осем години по-късно съм абсолютно здрава. Първо предизвиках себе си, а след това и още много хора. Много хора откликнаха на тази кампания. Те се променят в хода на кампанията. Техните 24 часа са изключително емоционални. Срещат се с много хора. Надявам се те от своя страна да заразят други около тях и това да стане една мрежа от „заразно добро”. Искаме да променим средата.
Какво е отношението на обществото към хората в инвалиден стол? Какви са Вашите наблюдения, толерантни ли сме, разбираме ли ги?
Това, което мен ме натъжава е, че нашето общество не приема тези хора, просто защото не ги вижда. Тези хора са скрити. Не излизат навън. Трудно им е. Те преживяват много тежки периоди в живота си в момента, в който им се случи нещо такова. За съжаление, някои от тях се раждат така и ние трябва да отворим сърцата си и да направим каквото зависи от нас, те да се чувстват добре дошли извън техните домове. Да могат да се осмелят да излязат навън, защото тези хора се изолират сами. Това е тяхно решение да останат в изолация, но аз, след като бях 24 часа в количка, установих, че съм била много наивна, когато съм се срещала с тези хора през последните 2 години и съм им казвала: „Излизай навън”, „Бъди активен!”. Изведнъж осъзнах, че това наистина е много трудно и няма как да стане, ако ние не им помогнем. Затова и идеята на кампанията е хората, които сядат в инвалидната количка да станат „ГЛАСЪТ” на тези „невидими” хора, да говорим от тяхно име и в същото време да се опитаме на тях да им върнем доверието, че има една гвардия от хора, които мислят за тях и наистина искат да им помогнат, за да продължат живота си достойно. Срещам се с много интересни хора. Установявам, че тези, които остават равнодушни или не ме подкрепят в тази кампанията, са хората, с които си мисля, че трябва да се работи най-много. Отношението на тези хора към кампанията е същото като отношението им към самите инвалиди, така че имаме много работа.
Вие провокирахте в кампанията много известни личности, а какво е отношението на тези, които Ви срещат, помагат ли?
Някои помагат, някои – не. Като цяло хората не те забелязват. Аз съм свикнала да бъда забелязвана цял живот, защото съм висок човек. Когато седнах в количката, вече не бях забелязвана. Това веднага ме „удари”. Имаше хора, които откровено се блъскаха в количката, но надежда ми даваха децата, защото те ме виждаха, махаха ми. С интерес гледаха возилото, с което съм, защото те рядко виждат инвалиден стол и за тях беше много интересно. Родителите им ги дръпваха навреме, за да не се приближат много близо до човека в инвалидния стол. Това коментират и всички участници в кампанията. Така че може би, ако не можем да променим по-възрастните, ми се иска децата да разберат, че няма нищо страшно, че тези хора съществуват, те са част от нас и трябва да бъдем отворени към тях, дружелюбни. Ей така, просто да отидем при тях, да им стиснем ръка.
Получавате много писма в рамките на кампанията, а едно от първите е от Добрич, нали?
В хода на кампанията реших да стартирам другия проект, за който имах идея, който е вдъхновен от тази карма йога. Това всъщност е обществено полезен труд. Стартирах проекта, наречен „Писмо в бутилка”. Кръстих го така, вдъхновена от Астрид Линдгрен и „Пипи дългото чорапче”, която казва, че „за да има корабокрушение, са необходими две неща – кораб и бутилка”, т.е. ние претърпяваме корабокрушения в живота си непрекъснато и е хубаво да имаме бутилка, за да пуснем писмо с SOS. Винаги ще го намери някой и моят призив е, когато намерите писмо в бутилка, помогнете и запазете бутилката, защото не знаете кога ще Ви потрябва. Вече имаме получени три писма. Аз осъзнавам колко им е трудно на тези хора. Първото беше от Добрич.
Ето какво гласи то:
Здравейте,
Казвам се Станка Добрева, живея в Добрич. Инвалид съм и подвижна е единствено лявата ми ръка, но за съжаление и нея трудно използвам. Вече не чета, защото не мога да държа книгата в ръката си. Не излизам навън, не мога да се разходя или да стигна до някъде ако се налага, защото стълбите пред входа ми са непреодолима трудност за мен и количката ми.
Има нещо, което е много важно да правя – два пъти седмично да ходя на рехабилитация. За съжаление обаче това е много трудно, отново защото не мога да сляза сама по стълбите. Това е и причината да пропускам рехабилитации си, колкото и важни да са за здравето ми. На 54 години съм, живея сама и единствените пъти, когато успявам да отида, е когато моята сестра има време да ми помогне, но това и за нея е много трудно.
Живея на първия етаж, но стълбите пред входа ми, дори и само 12, са непосилни за мен. Не мога да сляза сама с количката. Имам нужда от помощ, от човек, който просто да я направлява по стълбите надолу и да ми помогне да се пренеса от нея в акумулаторната си количка, за да мога да стигна до лекаря си. Той самият може да променя времето, в което да ходя на рехабилитации, стига просто да успявам да стигна до лечебния център. Заради това искрено се надявам да има някой, който да разбере колко важно е това за мен и който да може да ми помогне.
Благодаря ви!
На този случай откликнаха мои приятели. Има някакво движение по въпроса. Второто писмо е от София. То вече намери своя получател. Третото писмо е от Пловдивски регион. Сега чакаме да видим как ще се развият и там нещата. В момента се изгражда онлайн платформа, в която хората ще влизат и ще се намират, без аз да съдействам за това. Може да звучи малко екзотично, но наистина имам желаниe да стане, защото по този начин помагам и на себе си, а не само на хората, които имат нужда от това.
За разчитането на сигналите преди появата на болестите имате интерпретация на темата. Бихте ли я споделили?
Когато тялото започне да боледува, то го показва със симптомите на съответната диагноза. Тези симптоми трябва да са за нас знак затова, че трябва нещо да променим. Това трябва да е първото в главите на хората, а не да отидем на лекар, за да видим какво точно му се случва, защото ако попаднете на хора в болниците, които изобщо не се вълнуват от това какво точно ви се случва, а най-често е точно така, хората изпадат в невероятен шок и объркване. Те имат доверие в лекарите и така трябва да бъде, защото лекарите са призвани да лекуват, но за съжаление много малко тях са такива – да бъдат честни и да разглеждат тялото като една система, която не е просто физиология, която е отделно от нещата, която се случва в главата на човека. Всичко трябва да се разглежда като едно цяло. За мен диагнозите са сигнали но трябва много труд, постоянство и смелост и знания, разбира се, за да може човек да започне да се променя, да носи отговорност сам за себе си за това какво правиш и как го правиш. Това е много трудно. Забелязвам, че хората не искат да носят отговорност, предпочитат да поемат това, което им дават лекарите, официалната медицина, фармацията и го правят без много мисъл в главата. Повечето от тях казват: „Това не ми помогна. Виновни са лекарите или тези, които не са открили все още лекарството, а всъщност всеки носи лекарството в себе си и трябва да го разбере. Индийската медицина Аюрведа ме научи точно на това, че няма нелечими болести. Много е важно човекът, който има поставена дадена диагноза, как ще излезе от тази ситуация, зависи от това какъв е той. Ако искаш да се промениш, ще го направиш. Ако нямаш сила и постоянство и идея за промяна, няма как да стане. Аз съм благодарна на моята диагноза. На всички диагнози, защото те ме научиха какво трябва да направя.
Как МС промени живота Ви? Прочетох някъде, че сте благодарна на диагнозата…
Беше живот, който се въртеше в един неспирен кръг. Не се случваха кой знае какви неща. Работех до изтощение. Спасявах се от разни неща чрез работа. Бях се превърнала в работохолик, който спи малко, хранеше се лошо. Понасях лошо отношение на хора около себе си, само защото си мислех, че така трябва да бъде. Имаше много неща, които не бяха както трябва да бъдат. Ако не ме беше ударила множествената склероза по главата и не бях се бях събудила, не знам какво щеше да се случи. Слава Богу това се случи, аз се събудих и разчистих всичко. Наричам това килер. Наистина много ми се промени живота. Най-голямата промяна е, че от 2 години и половина аз правя моята карма йога и я правя с осъзнаването, че това помага на хората, които се обаждат и помага и на мен. Това е най-доброто хапче, който някой някога ми е давал.
Биляна Савова, арт директор на списание ЕVA и инициатор на движение „МС – Мога Сам”, живее с диагноза множествена склероза от 8 години и първа сяда в инвалидната количка. „Предизвиквам дееспособни хора да прекарат един ден на инвалидна количка – без страх, без суеверия, без предразсъдъци. И истински да споделят своите преживявания, емоции, подкрепа, „ казва тя в началото.
Какво сподели Биляна Савова в ефира на радио „Добруджа” за живота на хората в инвалидна количка. Какво е отношението на обществото към тях и какво трябва да се промени, четете в следващите редове.
Как се роди идеята за тази кампания?
Със сигурност трябва да започна от моя опит, защото се убедих, че, за съжаление, на човек трябва да му се случи нещо такова, за да се събуди. Хубаво е човек да реагира адекватно на подобни сигнали, които му дава тялото. За мен това беше сигнал, че се е случило нещо, което трябва да бъде поправено. Така че от там започва всичко – от моята диагноза и от това, че започнах да търся решение за себе си, защото, когато ме диагностицираха, прогнозата на лекарите беше, че до две години ще седна в инвалиден стол. Това изобщо не можех да си го представя. Изчетох много неща. Разбрах, че официалната медицина няма лечение за тази диагноза и започнах да търся други варианти. Така стигнах до Индия и Аюрведа. От там тръгна всичко, защото Индия ужасно много ме промени. Тя ме научи на търпение, толерантност. Индия ме научи на един от най-важните уроци – на карма йога, което означава да даваш от себе си безкористно и да помагаш на хората с цялото си сърце. Мога да кажа, че това е най-голямата ми терапия.
Самата кампания всъщност е опит да събудя обществото около мен, поне тези, които аз виждам. Да седнем на инвалиден стол беше трудно решение. Самата аз трябваше да се преборя със страха, който така или иначе се засади в главата ми в момента, в който ми казаха, че вероятно това ще бъде моето бъдеще. Слава Богу, осем години по-късно съм абсолютно здрава. Първо предизвиках себе си, а след това и още много хора. Много хора откликнаха на тази кампания. Те се променят в хода на кампанията. Техните 24 часа са изключително емоционални. Срещат се с много хора. Надявам се те от своя страна да заразят други около тях и това да стане една мрежа от „заразно добро”. Искаме да променим средата.
Какво е отношението на обществото към хората в инвалиден стол? Какви са Вашите наблюдения, толерантни ли сме, разбираме ли ги?
Това, което мен ме натъжава е, че нашето общество не приема тези хора, просто защото не ги вижда. Тези хора са скрити. Не излизат навън. Трудно им е. Те преживяват много тежки периоди в живота си в момента, в който им се случи нещо такова. За съжаление, някои от тях се раждат така и ние трябва да отворим сърцата си и да направим каквото зависи от нас, те да се чувстват добре дошли извън техните домове. Да могат да се осмелят да излязат навън, защото тези хора се изолират сами. Това е тяхно решение да останат в изолация, но аз, след като бях 24 часа в количка, установих, че съм била много наивна, когато съм се срещала с тези хора през последните 2 години и съм им казвала: „Излизай навън”, „Бъди активен!”. Изведнъж осъзнах, че това наистина е много трудно и няма как да стане, ако ние не им помогнем. Затова и идеята на кампанията е хората, които сядат в инвалидната количка да станат „ГЛАСЪТ” на тези „невидими” хора, да говорим от тяхно име и в същото време да се опитаме на тях да им върнем доверието, че има една гвардия от хора, които мислят за тях и наистина искат да им помогнат, за да продължат живота си достойно. Срещам се с много интересни хора. Установявам, че тези, които остават равнодушни или не ме подкрепят в тази кампанията, са хората, с които си мисля, че трябва да се работи най-много. Отношението на тези хора към кампанията е същото като отношението им към самите инвалиди, така че имаме много работа.
Вие провокирахте в кампанията много известни личности, а какво е отношението на тези, които Ви срещат, помагат ли?
Някои помагат, някои – не. Като цяло хората не те забелязват. Аз съм свикнала да бъда забелязвана цял живот, защото съм висок човек. Когато седнах в количката, вече не бях забелязвана. Това веднага ме „удари”. Имаше хора, които откровено се блъскаха в количката, но надежда ми даваха децата, защото те ме виждаха, махаха ми. С интерес гледаха возилото, с което съм, защото те рядко виждат инвалиден стол и за тях беше много интересно. Родителите им ги дръпваха навреме, за да не се приближат много близо до човека в инвалидния стол. Това коментират и всички участници в кампанията. Така че може би, ако не можем да променим по-възрастните, ми се иска децата да разберат, че няма нищо страшно, че тези хора съществуват, те са част от нас и трябва да бъдем отворени към тях, дружелюбни. Ей така, просто да отидем при тях, да им стиснем ръка.
Получавате много писма в рамките на кампанията, а едно от първите е от Добрич, нали?
В хода на кампанията реших да стартирам другия проект, за който имах идея, който е вдъхновен от тази карма йога. Това всъщност е обществено полезен труд. Стартирах проекта, наречен „Писмо в бутилка”. Кръстих го така, вдъхновена от Астрид Линдгрен и „Пипи дългото чорапче”, която казва, че „за да има корабокрушение, са необходими две неща – кораб и бутилка”, т.е. ние претърпяваме корабокрушения в живота си непрекъснато и е хубаво да имаме бутилка, за да пуснем писмо с SOS. Винаги ще го намери някой и моят призив е, когато намерите писмо в бутилка, помогнете и запазете бутилката, защото не знаете кога ще Ви потрябва. Вече имаме получени три писма. Аз осъзнавам колко им е трудно на тези хора. Първото беше от Добрич.
Ето какво гласи то:
Здравейте,
Казвам се Станка Добрева, живея в Добрич. Инвалид съм и подвижна е единствено лявата ми ръка, но за съжаление и нея трудно използвам. Вече не чета, защото не мога да държа книгата в ръката си. Не излизам навън, не мога да се разходя или да стигна до някъде ако се налага, защото стълбите пред входа ми са непреодолима трудност за мен и количката ми.
Има нещо, което е много важно да правя – два пъти седмично да ходя на рехабилитация. За съжаление обаче това е много трудно, отново защото не мога да сляза сама по стълбите. Това е и причината да пропускам рехабилитации си, колкото и важни да са за здравето ми. На 54 години съм, живея сама и единствените пъти, когато успявам да отида, е когато моята сестра има време да ми помогне, но това и за нея е много трудно.
Живея на първия етаж, но стълбите пред входа ми, дори и само 12, са непосилни за мен. Не мога да сляза сама с количката. Имам нужда от помощ, от човек, който просто да я направлява по стълбите надолу и да ми помогне да се пренеса от нея в акумулаторната си количка, за да мога да стигна до лекаря си. Той самият може да променя времето, в което да ходя на рехабилитации, стига просто да успявам да стигна до лечебния център. Заради това искрено се надявам да има някой, който да разбере колко важно е това за мен и който да може да ми помогне.
Благодаря ви!
На този случай откликнаха мои приятели. Има някакво движение по въпроса. Второто писмо е от София. То вече намери своя получател. Третото писмо е от Пловдивски регион. Сега чакаме да видим как ще се развият и там нещата. В момента се изгражда онлайн платформа, в която хората ще влизат и ще се намират, без аз да съдействам за това. Може да звучи малко екзотично, но наистина имам желаниe да стане, защото по този начин помагам и на себе си, а не само на хората, които имат нужда от това.
За разчитането на сигналите преди появата на болестите имате интерпретация на темата. Бихте ли я споделили?
Когато тялото започне да боледува, то го показва със симптомите на съответната диагноза. Тези симптоми трябва да са за нас знак затова, че трябва нещо да променим. Това трябва да е първото в главите на хората, а не да отидем на лекар, за да видим какво точно му се случва, защото ако попаднете на хора в болниците, които изобщо не се вълнуват от това какво точно ви се случва, а най-често е точно така, хората изпадат в невероятен шок и объркване. Те имат доверие в лекарите и така трябва да бъде, защото лекарите са призвани да лекуват, но за съжаление много малко тях са такива – да бъдат честни и да разглеждат тялото като една система, която не е просто физиология, която е отделно от нещата, която се случва в главата на човека. Всичко трябва да се разглежда като едно цяло. За мен диагнозите са сигнали но трябва много труд, постоянство и смелост и знания, разбира се, за да може човек да започне да се променя, да носи отговорност сам за себе си за това какво правиш и как го правиш. Това е много трудно. Забелязвам, че хората не искат да носят отговорност, предпочитат да поемат това, което им дават лекарите, официалната медицина, фармацията и го правят без много мисъл в главата. Повечето от тях казват: „Това не ми помогна. Виновни са лекарите или тези, които не са открили все още лекарството, а всъщност всеки носи лекарството в себе си и трябва да го разбере. Индийската медицина Аюрведа ме научи точно на това, че няма нелечими болести. Много е важно човекът, който има поставена дадена диагноза, как ще излезе от тази ситуация, зависи от това какъв е той. Ако искаш да се промениш, ще го направиш. Ако нямаш сила и постоянство и идея за промяна, няма как да стане. Аз съм благодарна на моята диагноза. На всички диагнози, защото те ме научиха какво трябва да направя.
Как МС промени живота Ви? Прочетох някъде, че сте благодарна на диагнозата…
Беше живот, който се въртеше в един неспирен кръг. Не се случваха кой знае какви неща. Работех до изтощение. Спасявах се от разни неща чрез работа. Бях се превърнала в работохолик, който спи малко, хранеше се лошо. Понасях лошо отношение на хора около себе си, само защото си мислех, че така трябва да бъде. Имаше много неща, които не бяха както трябва да бъдат. Ако не ме беше ударила множествената склероза по главата и не бях се бях събудила, не знам какво щеше да се случи. Слава Богу това се случи, аз се събудих и разчистих всичко. Наричам това килер. Наистина много ми се промени живота. Най-голямата промяна е, че от 2 години и половина аз правя моята карма йога и я правя с осъзнаването, че това помага на хората, които се обаждат и помага и на мен. Това е най-доброто хапче, който някой някога ми е давал.
Коментирайте
1 USD = 1.82447 BGN
1 GBP = 2.28771 BGN
1 CHF = 2.00064 BGN
