Дияна Иванова Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Има публикации във в. "Литературен вестник“, в. "Култура“ и в няколко онлайн издания, както и в различни сборници от научни конференции. Aвтор е на сборника с разкази "Вселенските улици на мълчанието“ (2010), както и на образователни помагала (в съавторство) по български език и литература за ХII клас. Нейният проект "The Literature Blog: “Зона за четене и писане" получава първа награда на осмото издание на конкурса (2011) на Департамента за усъвършенстване на учители - София (СУ "Св. Климент Охридски"), за иновации в образованието, категория Продукти в областта на хуманитарните дисциплини. През 2013 година получава наградата на Столичната библиотека за курса си за творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Участва като гост-редактор в проект на Министерството на културата за оперативна критика. През 2014 получава наградата на Областния управител на Добрич за участието си в Конкурса за специалисти, работещи в сферата на извънкласните и извънучебните дейности, организиран от фестивална програма "Приятели на България". Дияна Боева получава Субсидия за издаването на своя първи роман „Писма за оригами”. Финансовото подпомагане е част от традиционния проект на община Добрич за книгоиздаване и книгоразпространение. До няколко месеца книгата ще излезе от печат в издателство „Ерго”.
В момента е преподавател по български език и литература в ЕГ „Гео Милев”.
Какво представлява романът „Писма за оригами”?
Романът представя два сюжетни плана на действието. Първият се развива през 80-те години на миналия век и представя живота на едно семейство – Богомил и Ирена, на техните деца. Това е малко преди падането на берлинската стена. Действието се развива през 1989 година от януари до октомври. В един зимен ден Богомил излиза, нещо стяга душата му и той замръзва на улицата. Вероятно натрупани травми, неосъщественост. След като се връща от болницата, Богомил започва да чете дневниците на майката на жена си, която се казва Ели Хаджидимитрова. Тя е била изселена пред 50-те години в комунистически лагер в село Р. Така съм го нарекла това село. Желанието на Богомил е чрез тези дневници и преживявания да разбере какво се случва на Ели Хаджидимитрова. Там се сблъсква с един друг свят. Светът на лагерите, светът на сталиниските правила. Това не изяснява нещата в живота му, по-скоро още повече го обърква, защото Богомил, заради миналото на майката на жена си, не може да се издигне, не може да стане член на БКП и други такива конюнктурни неща, които вероятно и до ден днешен ни владеят.
Имате ли прототипи?
Да, имам прототипи, но понеже са свързани и с моето семейство, с близки на мама, поне името на единия от героите ми е по-добре да останат в тайна. Но някои, като срещнат името на героя, могат да се сетят, че 60-те години на миналия век тук е имало изселен един човек, който се е наричал Русанов. Нищо друго няма свързано с този човек. Начинът, по който изграждам Александър Русанов, няма нищо общо с ония Русанов, който някога е присъствал наоколо и се е различавал от останалите. Всъщност Ели Хаджидимитрова среща Александър Русанов в комунистическия лагер. Той е ченгето-разузнавач, в когото тя се влюбва. Любовта може да дойде навсякъде, дори и в лагера. В нея няма политика, няма сталиниски правила. И няма други такива конюнктурни задръжки, с които сме заобиколени и до ден днешен.
Заглавието откъде идва?
„Писма за оригами”. Писмото, като нещо, което можеш да прочетеш и да превърнеш в оригама. В комунистическия лагер Ели Хаджидимитрова работи като учител, но е принудена всеки ден след работа да отива при партийната в село Р. и да описва деня си, да доносничи, да представя живота на останалите. Естествено и аз засилвам този момент – вечното дебнене, вечната стагнация над онези, които са различни, над онези, които не влизат в общата рамка. На Ели и се иска да превърне тези дела, тези листи, върху които я принуждават да пише и да описва живота на родителите на децата, с които работи, да ги превърне в оригами. Там среща интересни хора. Тоя момент с оригамите го пренасяме и в 80-те. При героите има един чисто символичен момент, в които те държат салфетки и правят оригами. Може би оригамата е спасение. Може би оригамата е бягство. Идеята, че нещата могат да се случат в нашия живот дори днес и сега по по-различен начин. Та метафорично, една колежка ми каза, че оригамата е нещо, което можеш да направиш с крила и после някой да дойде и да го смачка. Така че всеки може да си открие символа за себе си.
Защо роман? Това е голяма отговорност, струва ми се.
Имам награди за кратка проза. Изобщо прозата е предизвикателство. Особено по-дългото повествуване. Там има навързана интрига. Аз бях свикнала с кратките разкази, които са все едно упражнение по писане. Но там не можеш да развиеш сюжет, не можеш да развиеш характер. Още повече, за мен беше предизвикателство да видя как останалите европейски автори го правят. Аз с учудване забелязах, че в българската литература няма жена в комунистически лагер, няма човек в лагер. Може би имаме някакви герои, но ние нямаме „Един ден на Иван Денисович”, нямаме Солженицин, нямаме Петър Надаш, нямаме Ферта Мюлер. И аз исках, като запознах да пиша, да видя каква е традицията в тези утопични, антиутопични светове. Много странно едно такова скатаване на българските писатели или да го нарека бягство от темата, конюнктурност дори. Не знам защо се получава така. Аз не казвам, че правя нещо велико или нещо дето никой не го е правил. Но фактът, че влизам в една ниша, в която никои не е писал и няма традиция, не че няма някакви герои, но няма традиция в тази област. Естествено, има много добри редактори и рецензенти, които много ми помогнаха. Без тях аз по никакъв начин нямаше да се справя. Рецензентите – един приятел, журналист, доктор по филология от Пловдив Антон Баев, професор Радослав Радев от Великотърновския университет, доцент Вихрен Чернокожев от БАН. Тези хора четоха с мен и представиха неточностите някъде, помагаха ми. Имам и двама редактори – Веселин Веселинов, наш приятел от Канада, емигрант, който ми представяше по-различната гледна точка чрез спомена си за България, чрез изрезките от вестници, които е запазил и чрез болката си. Другият редактор, които изнесе доста на гърба си, е д-р Христо Боев – съпругът ми, който също много ми помогна при изчистването на изказа, при неточностите, при насочването към определени книги, които аз задължително трябваше да прочета.
Романът е готов. За кого е обаче? Големият Увалиев казваше, че няма общо за всички. Той е насочен към една аудитория и трябва да достигне до нея. Учениците Ви дали ще четат романа?
Аз се постарах, като всички съвременни писатели, да го напиша много просто, с много ясен език. Второто нещо, което е по-сложно, но също се постарах да го направя, е да го направя на нива. Тоест човек, като започне да чете, може да проследи любовната интрига. Може да проследи, ако са му интересни тези утопични и антиутопични светове, да види това преживяване в лагера, което в дневника на Ели Хаджидимитрова е в първо лице, единствено число. Аз изключително много се изтощих, защото трябваше да вляза в кожата на тази жена. Отделно много свидетелски разкази, много се натоварих с 50-те години. А този период ми се видя много зловещ. 80-те си ги спомням като ученичка, но през 50-те ми се видя много страшно време от наша гледна точка. Не бива да се забравя. Учениците ми могат да намерят емоцията в текста. Да се докоснат до времето на своите родители от 80-те години на миналия век, да видят тези антиутопични светове. Една по-сериозна публика може да открие нивата в текста, които поставям. Може да види особената памет, която носи литературата. И начинът, по който литературата поставя проблемите. Историята така не може. Историята се иска да е достоверна. Литературата не държи на това, измисля си и в същото време звучи автентично. То затова е интересно, защото включва много неща в себе си.
Значи има по нещо за различните възрасти, така ли?
Да, различно за различните възрасти. Естествено, аз не се надявам ей така всички по много да харесват тоя текст, който съм писала в продължение на три години и половина. Направих сериозно изследване без романът да е исторически. Идеята ми беше да пречупя времето през героите. През техния фокус. Аз не фотографирам времето, а го представям през изживяването на моите герои, затова вероятно е субективно. Някои ще кажат, че не е било точно така, както и започнаха някои познати. На мен ми харесва, че получавам различни отзиви към книгата си и виждам, че поражда някакво противоречие. То това е идеята, това е търсеното. Това е идеята на литературата. Не се намираме във време, в което да има само една гледна точка и да ни казват какво да пишем, как да мислим, как да живеем. Затова Ели Хаджидимитрова попада в лагер. Защото не е била на една снимка, на която са били нейните колежки, а тази снимка е пред паметника на Сталин. Какъв ужас – не се намирам пред паметника на Сталин в София. И такива неща, които да хващат душата на човека. Да хващат въображението и в същото време да задвижват сюжета, който никак не е хаотичен, много е мислен. Надявам се да е интересен.
Няма как да пропусна да кажа, че книгата се издава със съдействието на община Добрич, за което благодаря сърдечно.
Кога можем да очакваме представянето й пред публика?
Книгата в момента се странира. В началото на другата година – януари, най-късно февруари ще бъде в електронните книжарници, а в големите книжарници в страната представянето ще бъде съобразно времето и обстоятелствата.
В момента е преподавател по български език и литература в ЕГ „Гео Милев”.
Какво представлява романът „Писма за оригами”?
Романът представя два сюжетни плана на действието. Първият се развива през 80-те години на миналия век и представя живота на едно семейство – Богомил и Ирена, на техните деца. Това е малко преди падането на берлинската стена. Действието се развива през 1989 година от януари до октомври. В един зимен ден Богомил излиза, нещо стяга душата му и той замръзва на улицата. Вероятно натрупани травми, неосъщественост. След като се връща от болницата, Богомил започва да чете дневниците на майката на жена си, която се казва Ели Хаджидимитрова. Тя е била изселена пред 50-те години в комунистически лагер в село Р. Така съм го нарекла това село. Желанието на Богомил е чрез тези дневници и преживявания да разбере какво се случва на Ели Хаджидимитрова. Там се сблъсква с един друг свят. Светът на лагерите, светът на сталиниските правила. Това не изяснява нещата в живота му, по-скоро още повече го обърква, защото Богомил, заради миналото на майката на жена си, не може да се издигне, не може да стане член на БКП и други такива конюнктурни неща, които вероятно и до ден днешен ни владеят.
Имате ли прототипи?
Да, имам прототипи, но понеже са свързани и с моето семейство, с близки на мама, поне името на единия от героите ми е по-добре да останат в тайна. Но някои, като срещнат името на героя, могат да се сетят, че 60-те години на миналия век тук е имало изселен един човек, който се е наричал Русанов. Нищо друго няма свързано с този човек. Начинът, по който изграждам Александър Русанов, няма нищо общо с ония Русанов, който някога е присъствал наоколо и се е различавал от останалите. Всъщност Ели Хаджидимитрова среща Александър Русанов в комунистическия лагер. Той е ченгето-разузнавач, в когото тя се влюбва. Любовта може да дойде навсякъде, дори и в лагера. В нея няма политика, няма сталиниски правила. И няма други такива конюнктурни задръжки, с които сме заобиколени и до ден днешен.
Заглавието откъде идва?
„Писма за оригами”. Писмото, като нещо, което можеш да прочетеш и да превърнеш в оригама. В комунистическия лагер Ели Хаджидимитрова работи като учител, но е принудена всеки ден след работа да отива при партийната в село Р. и да описва деня си, да доносничи, да представя живота на останалите. Естествено и аз засилвам този момент – вечното дебнене, вечната стагнация над онези, които са различни, над онези, които не влизат в общата рамка. На Ели и се иска да превърне тези дела, тези листи, върху които я принуждават да пише и да описва живота на родителите на децата, с които работи, да ги превърне в оригами. Там среща интересни хора. Тоя момент с оригамите го пренасяме и в 80-те. При героите има един чисто символичен момент, в които те държат салфетки и правят оригами. Може би оригамата е спасение. Може би оригамата е бягство. Идеята, че нещата могат да се случат в нашия живот дори днес и сега по по-различен начин. Та метафорично, една колежка ми каза, че оригамата е нещо, което можеш да направиш с крила и после някой да дойде и да го смачка. Така че всеки може да си открие символа за себе си.
Защо роман? Това е голяма отговорност, струва ми се.
Имам награди за кратка проза. Изобщо прозата е предизвикателство. Особено по-дългото повествуване. Там има навързана интрига. Аз бях свикнала с кратките разкази, които са все едно упражнение по писане. Но там не можеш да развиеш сюжет, не можеш да развиеш характер. Още повече, за мен беше предизвикателство да видя как останалите европейски автори го правят. Аз с учудване забелязах, че в българската литература няма жена в комунистически лагер, няма човек в лагер. Може би имаме някакви герои, но ние нямаме „Един ден на Иван Денисович”, нямаме Солженицин, нямаме Петър Надаш, нямаме Ферта Мюлер. И аз исках, като запознах да пиша, да видя каква е традицията в тези утопични, антиутопични светове. Много странно едно такова скатаване на българските писатели или да го нарека бягство от темата, конюнктурност дори. Не знам защо се получава така. Аз не казвам, че правя нещо велико или нещо дето никой не го е правил. Но фактът, че влизам в една ниша, в която никои не е писал и няма традиция, не че няма някакви герои, но няма традиция в тази област. Естествено, има много добри редактори и рецензенти, които много ми помогнаха. Без тях аз по никакъв начин нямаше да се справя. Рецензентите – един приятел, журналист, доктор по филология от Пловдив Антон Баев, професор Радослав Радев от Великотърновския университет, доцент Вихрен Чернокожев от БАН. Тези хора четоха с мен и представиха неточностите някъде, помагаха ми. Имам и двама редактори – Веселин Веселинов, наш приятел от Канада, емигрант, който ми представяше по-различната гледна точка чрез спомена си за България, чрез изрезките от вестници, които е запазил и чрез болката си. Другият редактор, които изнесе доста на гърба си, е д-р Христо Боев – съпругът ми, който също много ми помогна при изчистването на изказа, при неточностите, при насочването към определени книги, които аз задължително трябваше да прочета.
Романът е готов. За кого е обаче? Големият Увалиев казваше, че няма общо за всички. Той е насочен към една аудитория и трябва да достигне до нея. Учениците Ви дали ще четат романа?
Аз се постарах, като всички съвременни писатели, да го напиша много просто, с много ясен език. Второто нещо, което е по-сложно, но също се постарах да го направя, е да го направя на нива. Тоест човек, като започне да чете, може да проследи любовната интрига. Може да проследи, ако са му интересни тези утопични и антиутопични светове, да види това преживяване в лагера, което в дневника на Ели Хаджидимитрова е в първо лице, единствено число. Аз изключително много се изтощих, защото трябваше да вляза в кожата на тази жена. Отделно много свидетелски разкази, много се натоварих с 50-те години. А този период ми се видя много зловещ. 80-те си ги спомням като ученичка, но през 50-те ми се видя много страшно време от наша гледна точка. Не бива да се забравя. Учениците ми могат да намерят емоцията в текста. Да се докоснат до времето на своите родители от 80-те години на миналия век, да видят тези антиутопични светове. Една по-сериозна публика може да открие нивата в текста, които поставям. Може да види особената памет, която носи литературата. И начинът, по който литературата поставя проблемите. Историята така не може. Историята се иска да е достоверна. Литературата не държи на това, измисля си и в същото време звучи автентично. То затова е интересно, защото включва много неща в себе си.
Значи има по нещо за различните възрасти, така ли?
Да, различно за различните възрасти. Естествено, аз не се надявам ей така всички по много да харесват тоя текст, който съм писала в продължение на три години и половина. Направих сериозно изследване без романът да е исторически. Идеята ми беше да пречупя времето през героите. През техния фокус. Аз не фотографирам времето, а го представям през изживяването на моите герои, затова вероятно е субективно. Някои ще кажат, че не е било точно така, както и започнаха някои познати. На мен ми харесва, че получавам различни отзиви към книгата си и виждам, че поражда някакво противоречие. То това е идеята, това е търсеното. Това е идеята на литературата. Не се намираме във време, в което да има само една гледна точка и да ни казват какво да пишем, как да мислим, как да живеем. Затова Ели Хаджидимитрова попада в лагер. Защото не е била на една снимка, на която са били нейните колежки, а тази снимка е пред паметника на Сталин. Какъв ужас – не се намирам пред паметника на Сталин в София. И такива неща, които да хващат душата на човека. Да хващат въображението и в същото време да задвижват сюжета, който никак не е хаотичен, много е мислен. Надявам се да е интересен.
Няма как да пропусна да кажа, че книгата се издава със съдействието на община Добрич, за което благодаря сърдечно.
Кога можем да очакваме представянето й пред публика?
Книгата в момента се странира. В началото на другата година – януари, най-късно февруари ще бъде в електронните книжарници, а в големите книжарници в страната представянето ще бъде съобразно времето и обстоятелствата.
Коментирайте
1 USD = 1.82549 BGN
1 GBP = 2.2837 BGN
1 CHF = 2.00003 BGN
