Елица Петрова взе наградата си-първо място за есе

В Областния ученически конкурс "С Йовковата бяла лястовица" първо място за есе бе присъдено на Елиза Петрова Тодорова, вече в 7. Б клас на ОУ ”Йордан Йовков” в гр. Каварна.
Честита награда, Елиза! Продължавай да четеш и задълбочено да разсъждаваш върху прочетеното!
С Йовковата бяла лястовица
Есе
В нещастието няма друго лекарство освен надеждата.
Уилям Шекспир
Не съм виждала бяла лястовица. А толкова ми се иска някой ден, когато сърцето ми е препълнено от своята и от чуждата болка, да я зърна как стои елегантно върху жицата и разпръсква като вълшебен еликсир около себе си надеждата, милосърдието, съпричастието. Повечето хора днес са обезверени, без идеали, загрижени единствено или за това как да оцелеят, или как повече да забогатеят. Непрекъснато виждам около себе си егоизъм, суета, безразличие към чуждите проблеми. Може би затова Йовковият разказ ,,По жицата” докосна душата ми толкова силно, накара ме да се замисля колко много хората се нуждаят от вяра, от близостта на една протегната за помощ ръка, която да им покаже, че не са сами, че по света все още стават чудеса. Нужни са ни благородни сърца като на Моканина да ни дадат утеха, да ни подкрепят, когато здравето, спокойствието и сигурността се изнизват като пясък от дните ни.

За Гунчо и за неговото семейство жиците на живота им са отпуснати почти до земята под тежестта на много черни лястовици. Баща и майка, сполетени от най-страшното – болестта на детето си. Той – обезсърчен и разтревожен, тя – угрижена и безмълвна, надмогнали предразсъдъците и страха от присмеха, се опитват да победят съдбата. Момиче, все още неизпитало щастието да се влюби, да бъде съпруга, да се порадва на своя рожба. За Нонка съществуването на бялата лястовица е възможно: вярата, неподвластна на разума, свети в младите и усмихнати очи. С един кон и с една каруца три отчаяни души скитат по прашните добруджански пътища подир красива илюзия. С очи, вперени все нагоре – към Божията милост, към Божия знак, че и за тяхната мъка може да се намери лек, че Господ ще се смили и ще изпрати своя вестител – вълшебната птица на изцелението.
Любовта към децата им преобразява хората. Кара ги да напуснат уюта и сигурността на семейното огнище, да се впуснат в опасности и премеждия, да потърсят доскоро невероятни пътища за спасение. Когато чета този разказ, си мисля за всички родители, които са готови на всичко, за да помогнат на болните си синове или дъщери. Покосени от страданието, те се лутат от една надежда към друга, събират последните си душевни сили, препъват се, падат, но продължават, защото най-свидното им, най-обичаното, без което щастието е немислимо, се нуждае от помощ. Велика е родителската любов и неизмеримо големи са майчините и бащините саможертви! Обикновеният селянин е скептичен към вестта за чудодейната птичка, но обичта към последното му оцеляло дете го кара да скрие дълбоко бащините сълзи и да обърне надеждата си в друга посока. Кой знае, може би този път...
За моменти на неизмерима болка и страдание пише и поетът Дамян Дамянов. Неговите стихове:,,Когато си на дъното на пъкъла,/ когато си най-тъжен и злочест...”, сякаш са създадени за тези бедни селяни, които разнасят мъката си ,търсейки изход. В такива мигове на безизходица, сред мрака на отчаянието, един непознат ги доближава до надеждата за пърхащи бели криле и за чудодейно изцеление. Понякога помощта идва оттам, откъдето не я очакваш. Не близките и дългогодишните приятели, а случайно срещнат човек може да съживи душата ти с топлината на съпричастието.
Повечето хора не обичат да се занимават с чужди проблеми. Виждат угриженото лице на свой колега, на съученик или познат, но предпочитат да не се намесват, да продължат да си живеят на своето малко, спокойно островче, където грее слънце и не духат бурни ветрове. Защо да се мокрят в дъжда, когато могат да останат сухи под чадъра на безразличието и незаинтересоваността?
Много харесвам литературни герои като Моканина и Серафим. Те се извисяват над делничното и прозаичното и доказват, че най-ценни в живота са съпричастието, човечността и благородството. Опитвам се да изграждам у себе си тези качества и съм щастлива, когато мога да направя добро, колкото и малко да е то.
А лъжата? Убедена съм, че също като Моканина бих излъгала, ако знам, че така ще помогна на някого. Понякога истината може да бъде наистина ,,горчива”. Една лъжа, макар и противоречаща на Божиите закони, може да докосне като с ангелско крило болката и да я увие в мекия пашкул на вярата. А когато има надежда, съпротивителните сили срещу злото се усилват. На доскоро тъмното небе се появява светлина и една бяла лястовица полита над теб – да ти покаже пътя към спасението.
Писателят оставя финала на разказа отворен. Всеки читател може да го довърши, както предпочита. А аз… Аз продължавам пътуването заедно с Гунчовото семейство. След дни на отчаяние и безсънни нощи утрото разтупква сърцата на тримата странници и очите им се пълнят със сълзи на щастие. Сред черните си посестрими върху натежалата жица е кацнала една бяла лястовичка. Иска ми се историята да свърши така! Като Моканина и аз копнея доброто по света да е повече от злото.
 

Коментирайте