Галин Никифоров: Не материалното, а вътрешното равновесие ни прави щастливи

Как бяха приети предните Ви 5 романа от читателите?
Винаги романите се възприемат по различен начин от различните хора, от разлините читатели. Универсална книга няма. Дори най-добрите писатели в света имат почитатели, имат си и такива, които не ги харесват. За мен винаги е било по-важно да знам, че съм дал от себе си всичко, на което съм бил способен, докато съм писал книгата. Никога не можеш да се харесаш на всички. По-правилният подход според мен е да се опиташ да се харесаш на себе си. Може би и както каза Богомил Райнов преди много години: „Човек не пише за 1000 души или за един милион, пише може би за 5-6 човека, които обича и чрез чиито очи гледа на себе си".
Иначе романите бяха общо-взето добре приети. Всеки беше на различно ниво, за различни читатели.
Очакват ли се преводи на чужди езици на някой от романите?
„Къщата на клоуните" е преведена на хърватски и се очакваше да излезе още миналата година. В последния момент се получи някакъв проблем между преводачката и самото издателство. И за сега нещата остават по този начин.
Това ли е най-търсената книга?

Всички са равномерно търсени. Може би „Фотографът" от тези 5 романа, които съм издал до сега, е най-търсената книга. Но за тези два месеца, откакто е на пазара, „Лисицата" стартира доста успешно. Това, което се случи за два месеца с този роман, е почти толкова колкото за тези 20 години с останалите романи. Има доста голям интерес към него. Още преди да излезе бе прочетен във Франция, в Германия и в Англия. Някак самата книга, понеже в нея нещата се случват не само в България, историческата част е в четири държави, през различни векове – в Япония, в Италия, във Франция и в Ирландия. Това сякаш направи самата книга някак по-космополитна. По друг начин стои отколкото другите книги, които съм писал.
Да погледнем по-отблизо „Лисицата". От къде дойде идеята за този разказ, за този роман? За това преплитане на съдби от 1300 година към съвремието, в България, в Ирландия...
Малко е трудно с няколко думи да бъде обяснен начинът на мислене на всеки един писател. Спомням си, че първото, което ми беше направило впечатление, беше един разговор по радиото. Там стана дума за лисицата, която знаела тайната на златното хапче на безсмъртието. Това нещо някак си се загнезди в съзнанието ми и както обикновено става, започна да се навързва и с други неща, с други идеи, които постепенно узряха. И желанието ми да започна да изграждам образи и да разказвам история в един момент стана достатъчно силно, за да мога да седна и да пиша тази история. Тази идея за лисицата, която знаела тайната на златното хапче, бе съчетана с две други идеи. Бях писал преди време за една вещица, което всъщност беше нещо като новела, където тя правеше непрекъснато лоши неща, но накрая умря от любов. Този образ винаги си е стоял в мен по един или друг начин. Виждах я през годините в главата си. След това имах още един разказ – „Гамбит Робертино" се казваше, за един полицейски психолог. Той всъщност стана втория герой в книгата. И вече, когато започнеш да разказваш историята си, покрай основната история започнаха да се появяват като нюанси и другите неща в книгата – за чувството за вина, за смисъла на живота, за смисъла на смъртта, за нуждата на всеки от нас да бъде обичан, да има смисъл в живота си. Тези неща се навързаха доста сериозно едно около друго. Около тази книга работих 4 години. За разлика от другите книги, тя непрекъснато растеше. В един момент усетих, че буквално се боря с чудовище. В първия вариант тя беше 670 страници и беше чудовищно за мене. Аз не съм се справял с такъв текст досега. Най-обемният ми роман беше около 280 страници. Година и половина след като завърших романа, след около 5 до 7 редакции на самия ръкопис, той падна до 550 страници.
Редакции, направени от Вас самия?
Да, от мен. Аз съм от писателите, които изключително много редактират. След като книгата попадна в издателството бяха направени още три редакции с редактора Пенка Латова. Тя ми е била страшно полезна винаги за тези четири романа, които са излезли от издателство „Сиела". Романът стана многоцветен. Изключително разнообразен. Много идеи има в него и има няколко плана. Честно казано, различните хора виждат различни неща в него. Едно от най-интересните неща, малко парадоксално звучи обаче е вярно, за да може един писател много добре да оцени книгата си, трябва да минат няколко години след издаването й. Защото самото писане не е само рационален процес. При него има и много ирационални и подсъзнателни моменти. Затова трябва да оставиш нещата да отлежат и да можеш да прецениш това, което си направил. Много често и страничният поглед на човек, който разбира от тези неща е по-верен отколкото самият писател може да разбере за книгата си. Може би това е нормално. Както една майка не може да прецени недостатъците на децата си – тя ги обича и е прекалено близка с тях, за да ги види в цялия им характер, в целите им възможности – по същия начин е и книгата спрямо писателя.
Винаги ми е било интересно, знае ли един автор преди да започне романа – как ще завърши той?
Различните автори са различни. Един знае – друг не. Смятам, че трябва да си наясно долу-горе какво казваш, за какво разказваш, но да не си прекалено много наясно с нещата, защото тогава губиш възможността да изненадаш сам себе си. Това е едно от удоволствията на писането – да изненадаш по някакъв начин сам себе си. С годините се научаваш по-скоро да следваш героите си – те сами ти казват как да върви книгата. Няма как да ги насилваш, защото тогава всичко става двуизмерно, някак напънато, не е естествено. Но това с годините се учи.
Покрай романа Ви „Добро момче" разбрах, че изучавате детайлите. Просто искате да сте специалист за това, което пишете. Тук някак е много трудно да опрете до детайлите и в ирландската история, и в българската...
Наистина имах голям проблем с историческите глави. Те са 4 в романа. Защото все пак, колкото и да четеш исторически източници, е много трудно да си представиш какво точно е било. Още повече, че примерно в Ирландия до началото на XIV век (1301 г.) има много малко неща, които можеш да вземеш за книгата си. Много малко нещата, които можеш да научиш за хората, които са живели там. Защото при самото писане има такива детайли, които примерно другите не ги интересува, но един писател се интересува. Например, какви са били подметките на обувките им, жените как са се обличали, как са се носили, какви прически са имали. Тези неща са глупави на пръв поглед, но ако искаш да бъдеш достатъчно убедителен, трябва да ги знаеш. В такива моменти съм си служил с една хитринка – винаги съм се опитвал да гледам да намеря картини от това време. Картини, рисувани от тогавашните художници и те са пресъздали по някакъв начин самата атмосфера. Един от страничните ефекти на писането е, че научаваш много и различни неща, а понякога и се срещаш с различни хора. Хора, които знаят някой неща много по-добре от теб. Говориш с тях, те ти казват как са нещата. Аз съм от тези автори, които непрекъсното тези неща ме интересуват. Изключително много чета медицина, история на изкуството. Тези неща са ми били винаги важни. Това е като да зареждаш буквално резервоара си с гориво. Това е начинът според мен, който поне аз изповядвам, като подход към писането.
Говорихме си за теорията на успеха, че е различна при всеки автор. Как е при Галин Никифоров?
Винаги съм смятал, че в човешки план за мен най-важно е било един човек да постигне вътрешно равновесие, вътрешно спокойствие. Това е най-ценното нещо. Не мисля, че притежанията ни правят по-щастливи. Затова винаги съм се стремил към тези неща, към това да разбера себе си, да разбера света, да бъда по-добър човек. Да бъда по-толерантен, по-внимателен, по-търпелив.. За да се опиташ да бъдеш добър писател, трябва и като човек да се промениш. Това не става лесно. Едно от първите неща преди четири години, като напуснах работа, за да се занимавам с писане, бе, че започнах да се боря със себе си, с вредните навици, които ми пречеха. По същия начин и с излишните хора в живота си просто се разделих така, съвсем по приятелски. Не съм скандалджия, не съм от тези хора, които правят скандали. Винаги съм бил толерантен човек, но с времето...
Редуцирахте приятелите, така ли?
Да. Може би не е било много добре прието винаги, но за мен е било важно да съм наясно със себе си и да знам какво искам да правя. Хора, които по някакъв начин ти губят времето, е по-добре да си живеят техния живот, а ти да си живееш твоя по начин, по който можеш. Това е може би от първите неща, които трябва да направи човек. Да се огледа, да разбере какво иска да прави, с кого, как и така да тръне по този път. Колкото и трудно да е.
Добрич добро място за писане ли е?
Аз Ви казах, че за мен успехът е да намериш вътрешното си равновесие, вътрешната си хармония. Смятам, че Добрич поне за мен е точно такова място, защото аз съм роден тук. Тук е миналото ми, тук са спомените ми, тук са приятелите ми, тук е семейството ми, моят дом. Всичко, което съм искал. Изобщо всичко, от което има нужда един човек, за мен е тук в Добрич. Индийците имат една много хубава поговорка: „Щастливо е живял този човек, който е умрял в къщата, в която се е родил". Смятам, че за мен това важи в голяма степен. Аз в Добрич се чувствам свободен. Самият град е като мен малко. На мен ми харесва, че ние добруджанците и самият град сме по-консервативни хора. Аз също съм по-консервативен. За някои неща съм изключително консервативен, затворен човек съм. Това ме е карало винаги да се чувствам, че стоя здраво на краката си. Самият град сякаш е бил създаден за мен. На мен ми харесва най-вече и заради самото писане. Когато решиш да пишеш или изобщо да се занимаваш с някакъв вид изкуство, едно от най-важните неща е изолацията и спокойствието, които трябва да намериш в едно място, за да можеш най-добре да реализираш идеите си.
Близките Ви разбират ли Ви, когато се затваряте?
Да, те ме познават. Майка ми и баща ми ме познават от дете. Със съпругата си също нямам проблем. Защото в края на краищата като живееш с един човек ти приемаш него и той приема теб. Ние вече 25 години сме заедно и сме се приели един друг. Дъщеря ми също ме е приела такъв какъвто съм. Аз не съм особен човек, всъщност съм като всички останали. Спокоен човек съм. Обичам да се занимавам с нещо, което обичам.
Не сте приели славата за нещо сериозно?
Не. Това са неща, които, честно казано, нямат голямо значение. Защото славата е нещо, което първо е глупаво да правиш усилия, за да я задържиш. Въпреки че нашето съвременно общество, като цяло я е издигнало в култ. Аз не мисля, че това е нещо важно. Тя е по-скоро следствие от това, което правиш. Ако го правиш достатъчно добре, тогава се знае името ти и те ценят като писател, музикант, художник или нещо друго. Това е само следствие, нищо друго.
Имате ли вече път към нов роман? Имате ли сюжет? Търсите ли?
Следващият роман просто реших да го обмисля много по-добре отколкото предишните пъти. Като всеки човек и аз допускам грешки. Обикновено една от грешките, която допусках при писането на другите романи е, че винаги тръгвах буквално гол и бос понякога да пиша някой от романите. Което не е много добре, след като след това трябва в много задънени улици да пребродиш и много време и услия да загубиш, за да се върнеш на правия път и да успееш да разкажеш романа. Този път искам по-добре да го обмисля. И когато наистина съм готов, тогава да започна да го пиша.

Коментирайте