Юлияна Антонова-Мурата: Аз не вярвам в случайности, вярвам в чудеса свише

Книгата на Юлияна Антонова-Мурата „Моши моши, Япония” бе представена на 26 и 27 май в Добрич. „Моши моши, Япония” разглежда Страната на изгряващото слънце като място, „където вниманието към другия и грижата за красотата са издигнати в личен култ. Япония, в която майсторите у дома почистват след себе си със снежнобяла кърпа, бакшишът не съществува и дори императорът се явява на проверочен изпит по шофиране. Япония, превърнала се във втори дом и родина на една българка, за която красотата на света живее между величествената планина Фуджи-сан и деликатното ухание на полския синчец в Тракийската низина.Тя е в трептенето на японския клен и гальовния шепот на софийските кестени, в изисканата простота на японската вишна и опияняващия аромат на българската роза... Япония като никога досега.
„Моши моши, Япония“ е емоционален и интригуващ дневник на японската делничност и празничност, видяна и преживяна от Юлияна Антонова -Мурата по време на нейните повече от две десетилетия живот там”.
 
- Г-жо Мурата, какво означава "моши моши"?
"Моши моши" има две значения. Едното от тях е обръщението по телефона – ало. Но тук е употребено в смисъла на „Извинете, мога ли да Ви бъде полезен с нещо?”, „Мога ли да Ви помогна?”. Мога ли да Ви помогна, но не онова натрапчиво в смисъл „Кажи си  нуждата и аз да ти помогна”. А изречено  по един деликатен начин, за да не поставим човека, който има нужда от помощ, в неудобно положение.
Така е озаглавен  първият разказ и той води след себе си останалите 63 истории, разказани вече във Фейсбук. Но сред тях има и съвсем нови, които са непознати за приятелите ми от Фейсбук.
- Кои са онези черти на японците, които не спират да Ви удивяват и днес, след толкова години живот в тази страна?
Много са характерните черти на японците. Но и те са хора като нас. И аз намирам много общи черти между българския и японския народ. Много често, когато съм имала нужда от помощ, японците са ми помагали. Затова  и аз съм готова да помагам на всички мои сънародници, които идват в Токио, с всичко онова, което е по силите ми. Най-важното за японците е изключително деликатното отношение, което проявяват  един към друг. Отношение на уважение - това, което ние наричаме голям респект. Това да не прекрачиш границата към другия, да не го наскърбиш и да не влезнеш в неговия периметър грубо, където и да е.  
- Как се стигна до издаването на тази книга?
Това е книга на „да-то” на обещанието, на онова, което ни е обещано на всеки един от нас, който живее на тази земя. Да бъдем достойни хора, хора с голяма буква. Провокира ме това, че аз не вярвам в случайности. Вярвам в чудеса от свише. Повече от 15 години,  всеки ден получавам такива чудеса. И когато получа чудо или изненада, аз сядам пред компютъра, описвам преживяното и го представям на моите приятели от Фейсбук. Чудесата се случват всеки ден. Всяка една история е от извора. И тъй като много хора не вярват, съм ги придружила със снимки. Мога да дам пример за едно последно чудо. Преди седмица поръчахме спортен уред за нашия дом. Дойде един камион, слязоха млади хора, които застлаха с картон стълбищата до дома ми, както и улицата. Направиха това с цел да не повредят стълби, стени, первази, но  и да запазят  улицата. Японците са хора, които искат да запазят средата си, които уважават труда на другите, които искат тази улица да бъде чиста и приветлива.
 Фейсбук приятелите ми и  тези, които следят блога ми, много харесаха тези кратки истории за човечност и хуманност. Аз съм един нормален човек с много приятели във Фейсбук и книгата се роди по тяхно желание. Те предложиха да обединя разказаното от мен  в  книга. В началото не обръщах внимание на това предложение. Но, когато  към него се включи и издателство, дойдох в България и книгата бе издадена. Освен това, тя е и много четена книга, което ме прави щастлива. В момента обикалям страната, за да представя книгата и да се насладя на прелестите на родината. Също така искам да се срещна с всеки един от приятелите ми и да създам нови приятелства.
- В какво българите могат да се поучат от японците?
Много моля всички мои сънародници да внимаваме в нещо много дребно. И то е в нашия изказ, в нашите думи. Когато нещо сбъркаме най-лесно е да кажем: „Сгреших! Извинявай!”. Другото, което е - седем пъти по седемдесет пъти да си благодарим. Защото една искрена усмивка, придружена с едно „Извинявай!”, може да промени всеки един от нас и да станем хора, обичащи се, а не настръхнали един срещу друг и търсещи обезателно грешките в другия. Няма нужда да живеем с такава нагласа. Тя носи стрес.
 - След като живеете години наред в тази Япония, какво не спира да Ви удивява в японците?
 Не спира да ме удивява тяхната настройка към позитивизъм. Тяхното желание да не говорят за проблеми в живота и да решават проблеми. Защото те имат  дума с това значение, но не я използват. Те, например, казват „нещо”, докато ние ежедневно решаваме проблеми. Те живеят в нещата за деня и когато се случи нещо, те го решават заедно. Когато се случи това нещо, те не търсят вината в други, не плачат, не се вайкат, а работят за неговото отстраняване.
 

Коментирайте