Костадин Бандутов: Тежко болен човек не се лекува, докато болен народ може да се оправи

Със Стефан Цанев се чувам периодично през няколко дни. Той, за съжаление, не може да пристигне за премиерата, по чисто семейни причини. Както знаете, той има омъжена дъщеря във Финландия, тя си е дошла на 1 март и той, заедно с Доротея, ще бъдат с дъщеря си. Стефан Цанев живее, както знаете, в Балчик и някъде към 5 април ще се пренесат там за сезона и очаквам в началото на следващия месец да дойде да гледа представлението. Пиесата е свързана с Добрич, с Каварна, с тукашния регион. Без да се изповядват нравите и бита на този край, както е при Йовков. При него почти цялото му творчество е свързано с Добруджа. А тук, в пиесата на Стефан Цанев действието се развива някъде по пътя между Варна и Каварна. Той споменава дори рок концертите в Каварна с един такъв леко ироничен стил, без да критикува, разбира се. Пиесата е много странна, тя е писана на един дъх. Така, както му е хрумнало.
На българското поле на изкуството, на театралното изкуство и романизма, белетристиката и в поезията се появиха произведения, отразяващи този преход - за времето на промяната и тези 25 години. Това обаче са произведения на по-млади автори, които изливат себе си, родени и израсли през това време. Докато по-старите и утвърдени автори – Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Петър Анастасов, малко по-плахо подхождат към това време и темите, касаещи промяната. Това е първата пиеса, която дава поглед или се опитва да зададе въпроси за този преход и за тези деца на света, които са около 1,5 - 2 милиона млади хора, напуснали страната, заминали за чужбина, едни да учат, други да работят, но без намерение да се завърнат. Затова така се казва пиесата „Деца на света".

Тази пиеса има само една постановка на сцената на „Сълза и смях", с участници Доротея Тончева и Стефан Мавродиев. Стефан ми се обади веднъж и казва, Коста, ако искаш да променим финала малко, той края наистина е тъжен и публиката няма желание да ръкопляска. На мен обаче не ми се иска да променяме. На един тежко болен да му кажеш, че ще живее, това не означава, че ще живее. Аз мисля, че на един такъв болен народ като нашия трябва да му се каже истината. За разлика от болен човек от неизлечима болест, който така или иначе си отива, болен народ има шанс да се излекува, болестта не води до смърт. Трудно умира един народ и една нация, ние сме такъв пример. 500 години между Втората държава и Третата, а и след Освобождението...

Много смело е това изказване, че един народ изпростява, но, за съжаление, ще се съглася с Вас. Аз деля на три групи нашето общество. Групата на интелектуалците – тези хуманисти, хора, които четат и мислят с главата си. Те са се свили в себе си. Другата група, това е групата на третата възраст, на умиращите стари хора, които също така са се свили и примирено са се затворили по стаичките си в селата и по панелките в градовете и с по 160-200 лева пенсия очакват Господ да си ги прибере. Никаква съпротива нито в първата, нито в третата група. Средната и най-голяма група е на неумиращата посредственост, която е много борбена. На агресивната посредственост. Това са тези бизнесмени с анцузи, борчетата. Те доминират, те се налагат, налагат вкуса си и в политиката, и в изкуството, и в обществото, навсякъде.

Да, неслучайно съм ги поканил. Има един ключ в пиесата. Действието се развива през тези 25 години в едно семейство. Обхваща целия период на промяната. Едно семейство видимо се състарява на сцената през този период, на по пет години. Това е творчески ключ на Стефан Цанев и тези деца техни, където са някъде по света. И те си общуват с децата си само по скайпа.

Да, Вие интуитивно задавате въпроса. Голямата зала през зимата е неизползваема. Моето решение първоначално беше за голямата сцена. Особено при техниката, която има там. И дълбочина близо 40 метра. Искаше ми се действието да започне от аванс сцената и да отива назад, все по-назад и касетата, така се казва движещата се част, да отива назад. Да я превърна в едно небе с бели платна при празна сцена. Един екран, на който да мога да проектирам едни поля, небе, слънчогледи, едни красоти, които имаме природни, една зима, една пролет. И на финала те да са в дъното, като едни прашинки, дребни и нищожни като космически прашинки. Колкото повече остаряват, в техните очи значимостта и ценността им се смалява. Можех да използвам и лазер, като в един тунел, в който изчезват нашите души и да бъде като притча постановката, да има фантастичен елемент извисяването. И гласовете да идват от някъде.

Аз, макар че живея във Варна, тук съм правил постановки още от времето на Георги Кръстев, когато беше директор – „Черна комедия" по-късно „Великденско вино", с Пламен Маринов, и това вече е осми спектакъл, който правя. Имам поглед върху театъра. Имаше период, в който тук театърът дори беше закрит. Не си спомням добричката общественост да се надигна. И пак отиваме към изпростяването. Ние май си заслужаваме това, което става с нас. Не само тук в Добрич, ние като народ. Ние мълчим, дори когато родителите ни умират от глад, мълчим, когато ходят безработни хиляди хора, онези забогатяват и правят каквото си искат, ние мълчим. Че да се обадят за закриването на театъра ли, абсурд. Хората бяха отвикнали да ходят на театър. Сега обаче могат да избират. От една страна много гостуващи спектакли, с известни имена, аз ги слагам в кавички и това, което предлага добричкият театър. Публиката се върна в театъра, пълнят се залите. Това е благодарение на политиката, която води директорът. Иван Мандев е просто голям стопанин. Той се мъчи непрекъснато да подобрява условията, виждате какви гримьорни направи, каква зала. Около 3 милиона и нещо му трябват, за да направи ремонт на голямата зала, да има и парно. Той е песимист по отношение на общината. Има публика обаче и сама започва да сравнява онези с големите имена и да печелят пари без да ги интересува ниво и тематика.
В добричкия театър се прецизират нещата и не мога да кажа, че има кичовски постановки. Много умуваме преди да кажем, това е заглавието.