Мариaн Бачев: Публиката в Добрич е много радушна и топла

Актьорът Мариaн Бачев е роден на 8 юли 1976 година. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорство за драматичен театър“ в класа на професор Надежда Сейкова.
Бил е на щат като актьор в театрите в Габрово и Шумен. От 2000-2005 е актьор в трупата на Театър „София“, но напуска недоволен от управлението на театъра. Остава на свободна практика близо 2 години, в които усилено озвучава филми. През май 2007 г. защитава с пълно отличие държавните си изпити в магистърската програма в НАТФИЗ „Мениджмънт в сценичните изкуства“ и е награден от ректора на Академията.
От есента на 2007 г. започва работа в „Шоуто на Слави“. Носител е на няколко награди в областта на сценичните изкуства.
През миналата седмица Мариaн Бачев гостува в Добрич със знаменития комедиен мюзикъл „Лелята на Чарли”. Актьорът разсмя до сълзи публиката в ролята на лелята с розова рокля.

Мариaн Бачев идва в Добрич в роклята на лелята на Чарли. Как Ви стои?
Една рокля стои добре или зле не само върху този, който я носи, но и върху тези, които го гледат. Добричката публика е изключително топла. Аз само преди няколко месеца бях тук със спектакъла „Досадникът” на сцената с Александър Кадиев, Александър Сано, Александър Дойнов, Петьо Петков-Шайбата. Трябва да Ви призная, че от студент не съм бил в Добрич и когато дойдох, една радушна публика ни посрещна. Сега се надявам същата тази публика да ни посрещне и оцени роклята, която със своя прекрасен розов цвят да повдига настроението на всички.
Като заговорихте за този спектакъл, ми се ще да припомним на читателите, че бяхте много пластичен на сцената. Изумително пластичен. Просто не знаехме от къде вадите ръка и крак. Как се получава това?
Благодаря! Това е двустранен процес. Когато има публика, която изключително много зарежда, публика, на която ти даваш и тя ти връща, не може да останеш равнодушен. Истината е, че когато се казва, че актьорският труд е равнопоставен с миньорския, това не е шега. От гледна точка на психо-физическото въздействие. Така че човек е готов, когато има този обмен на енергия, като артист да даде всичко на публиката. Е, чак всичко не, има някой неща, които са много лични, но да кажем 90% от това, което е.
Аз много обичам да бъда на сцена. Телевизията е прекрасно място, но сцената с живия контакт е нещо, което може наистина да извади неподозирани физически действия у артиста. И психически също така.
Само че като проследя артистичната Ви биография, не за първи път играете в мюзикъл. И се налагат сравненията някак си. „Коса”, „Любовни булеварди”…
„Човекът от Ла Манча” направихме сега в Пловдивска опера. Мюзикълът е страхотна форма, да може артиста да покаже това, което притежава като качества. Защото, както е мотото на ЕС „Единство в многообразието”, така и един артист, според мен, трябва да бъде многообразен. За да може да бъде интересен на себе си и да бъде интересен на публиката и да не си омръзва. Защото, разбира се, човек не може да избяга от своето си клише, от своята харизма, качества и т.н. Но пък мюзикълът дава възможност за песни, за танци, за драматично представяне на дадена сцена, за комедийно представяне, за музикално представяне. Разтваря му се ветрилото на възможностите.
Кой е бил най-добрият мюзикъл до сега или е това, което сега правите?
Много е трудно, защото мюзикълите, в които съм играл са различни по характер. Те си имат и своята различна трудност и въздействие съответно върху публиката. Смятам, че винаги последните превъплъщения, които човек прави, са му най-силна като артист. Защото той е извървял и личностен, и творчески път. Преди петнадесет години, когато съм играл в „Любовни булеварди” или преди единадесет в „Коса”, нещата бяха различни, аз бях с 15 и съответно 11 години по-млад и по-неопитен. Тогава не съм имал и деца, не съм имал жена до себе си, в смисъл на семейство, а това до голяма степен определя и погледа върху всяка една роля, защото тя е въпрос на натрупване. Смятам, че двата мюзикъла, в които играя в момента „Човекът от Ла Манча” с Орлин Горанов и „Лелята на Чарли” с колегите от Бургаската опера, са много различни и смешни, и тъжни, и очарователни, и вълнуващи. Мен това много ме зарежда. Спектаклите да са вълнуващи, хората да са се посмели, да са поплакали, да си отидат пречистени, защото изкуството го смятам, че е, да не изпадаме в клишето, но под формата на храм, в които влизаш, пречистваш се и излизаш зареден. Това е смисъла и затова изкуството съществува толкова много и ни прави различни от животните. Иначе само ще ядем, ще пием и ще ходим до тоалетната, така ще приключи битието ни, а да се заредиш емоционално е нещо, което само хората умеят.
Сега ще Ви задам един клиширан въпрос – има ли провинциализъм в театъра? Питам Ви, защото сте играл в Габрово, в Шумен, в родопски театри, в Пловдив, в Смолян.
Провинциализмът не е географско понятие. То е състояние на духа. Защото никой не избира къде да се роди, но пък всеки избира как да живее и как да работи. Много провинциализъм има и в столицата, в столичните театри под една или друга форма. Не смятам, че трябва да задаваме въпроса по този начин, защото във всеки един град, във всеки един културен институт, в който съм бил, има много високи професионалисти – както и такива, които отдавна са се поддали на рутината, алкохола и други такива. Но по-важното е, че щом съществуват такива културни институти, хората имат потребност от тях. Разбира се, всеки има нужда да се развива. И тези, които са наистина надарени от Бога и Съдбата и имат качества, те го правят наистина, независимо от обстоятелствата, на които са подложени. А те понякога са много мизерни. Цялата ситуация, в която е българската култура и специално сценичното изкуство, за което е досадно вече да се говори, но всички знаят, че то е факт.
В „Шоуто на Слави” сте от 2007 година. Има ли изхабяване?
Не бих казал. Много е динамично, шоуто е ежедневно, създават се образи, които са актуални по политическа линия, да речем. Защото шоуто има такава линия. Вечерно шоу, което отразява социалния и политически живот на страната. В същото време се раждат нови образи, има и стари, които умират поради тяхната загуба на актуалност. Шоуто създава по-скоро рефлекс винаги да си много на нокти. Имаш един скеч, който е примерно 5-6-7 минути и винаги трябва да си в много добра кондиция. Докато в един спектакъл имаш два часа, в които да разгърнеш потенциала на един образ. Тук трябва да си много по-събран и за много по-кратко време. За момента, да чукна на дърво, не се чувствам изхабен. Ако Вие сте забелязали, че е така, ще трябва да ми кажете, за да взема мерки.
Ще се замисля върху това… Кой Ви е любимият персонаж там?
Трудно ми е да кажа за любим персонаж. Хората го определят до голяма степен, защото ние сме телевизионно предаване, което е отворено към хората. Онзи ден един дядо ме спря на улицата и ми каза: „Ей, този ефендито, го правиш страхотно!” и аз много се засмях. Защото явно тези политически образи, които имат своята добра интерпретация, хората ги харесват. Ставаше въпрос в случая за Лютви Местан. Аз харесвам неговия изказ, неговия начин на говорене. Той е един от тези образи, които най-добре ми лежат в момента.
Вие озвучавате и филми и сериали. Да ни припомните за коя роля сте си дали гласа?
Тъй като моят глас е висок мъжки глас и тези гласове са много ценени в дублажа. Започнах още преди петнадесет години сигурно с пълнометражните анимации, които вървяха по кината. Първото голямо нещо, което озвучих, беше разбира се след кастинг, в който си даваш гласа, той заминава за Америка, там го одобряват или не го одобряват и казват, че този е най-близкият глас до това, което си представяме. Първата анимация, която озвучих, беше „Атлантида – изгубената империя”, след това беше „Рататуй”, където озвучавах момчето, което става готвач. Покрай тези кулинарни реалитита беше много модерно, когато го пуснаха. Другото, което озвучих, беше за Слончето и Прашинката. Аз играех кмета на Хувил. Хортън беше слончето, което Руслан озвучи. То беше много смешно. Сега вървят по детските канали доста неща, които съм озвучавал преди години.
Не сте много на прицел на жълтите вестници. Кажете ни нещо за личния си живот. За двете дъщери, които имате – ще ги насочите ли към театъра?
Едната е много малка. Тя е на година и три месеца – Косара. В момента се учи да открива света. За нея не знам още. Голямата е много артистична и няма как, когато и двамата родители имат такава жилка – жена ми също е актриса. С нея започваме от тази есен да правим детско-юношеска театрална школа. Ще правим едни прослушвания, на които дъщеря ми каза, че иска да се яви. Ще се яви, разбира се, щом желае, но не мисля да я насочвам или да не я насочвам към нещо, защото нищо направено на сила и не с любов, няма да доведе до нещо хубаво при всички положения. Няма да я спирам. Тя ходи на пиано, на рисуване, на спортна акробатика. Казах й, че трябва да се лиши от едно от всички тези неща, защото не може всичко. А и аз съм се превърнал в София в едно такси, за да я водя от едно занимание на друго. Но, да, имам семейство – жена и две деца. Живеем, както казват дует „Ритон”: „…нормално, разумно и просто – не вярвате ли вие – елате ни на гости!”.

Коментирайте