Николай Николов: Изпитвам душевна болка, като гледам летището

Николай Николов е роден през 1953 година. Завършва ВВУ в Долна Митрополия, където е произведен в лейтенант от т.н. „освобожденски випуск” 1978 г. От 1 април същата година е разпределен към летище Толбухин. 23 години от летателния стаж прекарва на това летище и още две години на летище Безмер.
Баща на син летец и дядо на двама внуци – Николай и Александър.
Каква беше авиобазата в Добрич по отношение на квалификация, големина, значение за страната?
Клас А. Това означава над 900 човека – 950 бяха, по памет цитирам, личен състав. И беше единствена по рода си в България. Тя беше разузнавателна авиобаза. Като се има предвид, че нашата авиация беше обособена в две ПВО дивизии и един смесен авиационен корпус, в състава на които беше и 260-та разузнавателна авиобаза, заедно с фронтовата изтребителна авиация в Граф Игнатиево и в Узунджово, изтребително-бомбардировъчната авиация в Безмер и вертолетния авиационен полк в Крумово. Всичко това мина на нова структура – авиационни бази. 26-та авиационна база беше една от най-важните. Нашето летище беше едно от най-големите в България. 2500 м беше пистата на 80 м, което по тогавашните стандарти е едно от най-големите летища в България. То и Граф Игнатиево, което още действа, бяха най-големите летища в българската авиация. Тогава имаше 14 авиационни полка в последствие авиационни бази. Бяха предназначени за отразяване на удара по тогавашните предполагаеми противници – южния театър на бойните действия на Балканите. Имаше и Западно-европейски театър на военните действия. Той беше вече на по-задна фаза.
Ние сме се пазили от Турция, така ли?
Да, вероятните ни противници тогава бяха Турция и Гърция. Впоследствие влязохме в НАТО и станахме приятели. Сега доктрината на държавата – нямаме вероятни противници, всичко се оценява по дипломатичен път. Станахме член на системата за сигурност НАТО и знаете, че като членове на НАТО всички търкания между Гърция и Турция се оправят в централата на съюза и няма опасност от военни действия.
Вие, кога постъпихте в авиобазата в Добрич?
В авиобазата постъпих на 8-ми април 1978 година като млад лейтенант. Бях един от десет лейтенанта. Някой вече не са между живите. Тогава останахме 9, но не авиационна катастрофа беше причината да ни се намали състава, а автомобилна с един от колегите. В последствие останахме само няколко до края. Четири човека – двамата командири са от моя випуск. Полковник Иван Пейчев и полковник Альоша Стоянов, който беше последният действащ командир, когато авиобазата изпълняваше бойни задачи. След него дойде полковник Минев, който имаше съвсем други функции – да закрие авиобазата, да се съкратят част от личния състав и по-младите колеги да бъдат пренасочени.
Как научихте новината за съкращаването на базата? Как я приехте по-скоро?
Тогава воювахме по административен път. Правителството на Иван Костов тогава имаше план 2004 и по него нашата авиобаза трябваше да бъде съкратена. И тогавашното правителство започна да го изпълнява. Командващ беше ген. Михов, който също направи плахи опити с областния управител и премиера да се задържи авиобазата. Но плана беше жесток и така лека полека до 2001 г летателният състав беше пребазиран в Безмер. Аз имах тогава неприятното задължение да пребазирам и двата самолета Су-22, тъй като и двата летяха и само аз не бях прекъснал видовете подготовка. Съкратиха някой от инженеро-техническия състав, а други ги пренасочиха също на там. И започнахме да водим летателна дейност в летище Безмер. Година и половина бях на щат там, след което, по мое желание, се пенсионирах.
Откога на сте ходили горе на летището?
На летището не съм ходил много отдавна от сантиментални съображения. Знам какво беше, какво е сега… Контрастът е много голям и изпитвам душевна болка, затова не ходя там. Пък и нямам достъп – някаква фирма, доколкото знам, охранява портала. Широко известно е, че сградния фонд, който се намира там при липса на експлоатация от човешка ръка и сградите протестират, и те се рушат с много по-бърз темп отколкото, когато се обитават.
Пистата също е разрушена, за съжаление…
И пистата, да. През 1991 г бяхме пребазирани в Балчик и тогава по план трябваше да се ремонтира, ремонтира се с нов бетон. Беше кратко използвана. Просто тогава й беше дошло времето да бъде ремонтирана. След 2002 година тук престанаха да излитат и да кацат самолети.
Можеше ли по някакъв начин да се запази целия този огромен сграден фонд? Всички тези съоръжения да бъдат пренасочени към гражданска употреба?
Много политици се опитаха да лансират в общественото пространство, че Сибирски авиолинии щяха да идват. Щеше да се използва летището за гражданско. Но те, политиците, не знаят. Ние сме със специфични изисквания. Трябва да се инвестират най-малко 200 млн. евро, за да се смени военното летище.
Да се върнем към най-хубавите Ви спомени.
По-голямата част от нашия випуск, тези, които бяхме годни физически да летим, минахме на напълно нов самолет. В България много малко са късметлиите да влязат да експлоатират нов самолет, които струва 9 млн. долара. Той да е чисто нов и да мирише на боя. Казвам щастие, защото по-голямата част от нашата военна авиация летеше на самолети втора употреба МИГ–21, МИГ–15, МИГ–17. Летели сме и ние на тях, но …
Кога Ви бяха най-щастливите години в авиобазата?
Един пилот до 10-тата година има страх от самолета. Учи се, добива класна квалификация. Лейтенантите са трети клас. На четвърта-пета година ставаш втори клас. За сведение, втори клас имаш право да летиш денем и нощем, но нощем в прости условия, а денем в сложни. А първи клас се лети и денем и нощем, в прости и сложни условия на минимума на самолета. Самолетът, на който летях 18 години, Су-22 има 200 долен край на облаците и 2 км. видимост. При тази метеорологична обстановка той можеше да каца при много лоши метеорологични условия на летището. На нашето, на съседните и в цяла България.
Колко летателни часа имате?
Около 2000, което за военната авиация е много. Тогава се летеше по 120-130 часа на година. Сега се лети по 20-30 часа, което е нищо. Тъжно е за подготовката и става твърде опасно. 

Коментирайте