Веселина Малчева е родена на 20 декември 1932 година в Добрич. Известен краевед и заслужил родовед, тя е сред основателите на Дружеството на краеведите „Отец Павел Атанасов” в Добрич. Вписана е в Почетната книга на Добрич.
Автор е на книгите „Полъх от Стария Добрич” (2007), „Чифликчийството в Добруджа” (2009), „Преселени севернодобруджанци в Добрич” (2010), „Обувен завод „Добрич” (2012), „130 години храм „Св. Димитър” в Крушари” (2013).
„Централните улици на стария град Добрич 1900 – 1960” е заглавието на най-новата й книга. С богат снимков материал и подробно описание на почти всяка сграда и фамилия по главните улици в центъра на града, Добрич от началото на миналия век буквално оживява на страниците на книгата.
За книгата, за духа на стария град Добрич, за стила и модата на добруджанци – разговаряме с Веселина Малчева.
- Г-жо Малчева, кое е онова, което ще впечатли най-много съвременния наш съгражданин, когато се пренесе точно един век назад чрез Вашата книга?
Моята любима тема по начало е старият град Добрич. Имам и други книги в тази тематика. Но реших, че е крайно време да издам нещо, което да даде целия облик на стария град. Малко хора го познават, по-възрастните починаха, а тези, които все още са живи, не биха могли да дадат толкова обширна информация. Някои са забравили, други имат спомени, но в повечето случаи противоречиви. Затова реших да напиша тази книжка и да оживя улиците на стария град Добрич. Като обхващам най-главните улици „България”, „Независимост”, както и част от техните пресечки. Като се спирам само на част от къщите на по-известните фамилии, търговци, чифликчии.
Колкото информация успях да събера, както и по моите спомени, успях да опиша къща по къща, институт по институт. Слушала съм много разкази на по-възрастни мои съграждани и съм запечатала всичко в своето съзнание.
В известна степен книгата надгражда тази на Данаил Бекяров „Някогашният Добрич”. Но той представя града след Освобождението от турско робство до 1882 година, докато аз правя продължението след 1900-ата.
- Все още в центъра на Добрич могат да се видят част от тези къщи, които описвате в книгата. Но има и такива, които са занемарени, рушат се…
За голямо съжаление, доста от старите къщи, които бяха масивни и можеше да се запазят, бяха разрушени и сега остава само споменът за тях.
Ще дам един пример със старата гара. Това беше един от най-оживените институти в града, главна артерия на живота в Добрич. Тази сграда от години е изоставена и почти пред срутване. Ще бъде жалко, ако допуснем това да се случи. Чух, че има идея за създаване на Музей на транспорта в нея. Но все още няма никакви действия в тази посока.
Нещо много интересно – по времето на първите кметове на Добрич и особено по времето на Стефан Баев, когато по-заможните, видните търговци, чифликчии са поискали да строят къщи в центъра – кметовете са им казали, че по главните улици няма да има малки къщи. Трябва да бъдат солидни каменни къщи. И те действително се отличаваха. За голямо съжаление, повечето вече са разрушени. Такава беше една къща, където в момента е Домът на техниката (НТС). Мисля си, че тя вероятно е построена от Добри Списаревски – дядото на Димитър Списаревски. Солидна, каменна къща, с два входа – по-късно я купува, когато Списаревски се изселват в София, ветеринарният лекар д-р Робев. Но, след като настъпва социализмът, той, като италиански възпитаник, се изселва в Италия. След това близките му продават тази къща на шапкаря Станчо Колев – бащата на покойния вече Георги Колев – бай Георги шапкаря. Самият Георги Колев е роден в тази къща.
За голямо съжаление, тази къщата е съборена, а трябваше да остане. Може би, не са знаели, че е била на семейство Списаревски.
- Как се промени духът на Добрич през годините?
Промяната е голяма, градът е по-съвременен, по-европейски, за какъвто мечтаем от десетилетия.
Но младите хора едва ли знаят, че Добрич не е бил обикновен провинциален град. Тук е кипял активен живот. Градът е бил много оживен още през румънско време. Румънската окупация е модернизирала града, изчистила е старите, ориенталски порядки със старите пазари, с малките кирпичени къщички. Появили са се занаятчийските дюкянчета, с кепенците,
Аз съм живяла в три различни политически и държавни режима. Родена съм по време на румънската власт. Бях на 8 години, когато Добрич посрещна своите освободители и се върна в пределите на България. След това - в периода на социализма, и сега - след демократичните промени. Във всеки един от тези периоди настъпиха различни промени и всеки си има своята красота. Но затова е миналото – не можем без него и трябва, колкото можем, да съхраним от него.
Романтиката и носталгията по стария град Добрич все още са в мен и затова пиша с такава любов.
В началото улиците носят името на някои по-значими обекти, които са се намирали в близост. Например ул. „Сан Стефано” се е наричала „Болническа”, защото болницата е била там. Улицата на гарата, днес бул. „Добричка епопея”, се е наричала „Железничарска”. Улицата от пл. „Тракийски” надолу се е наричала „Индустриална”, а главната улица – сега пешеходна зона, се е наричала ул. „Варненска”, тъй като води началото си от шосето за Варна.
Днешната пешеходна улица „25-и септември” в миналото е разделяла града на две махали – горна и долна. След това в тези махали се обособяват други, по-малки махали, които впоследствие се превръщат в квартали.
- Каква беше модата по това време, какво беше модерно да се носи? Къде се събираха младите добричлии? Какви бяха забавленията в града?
По време на румънския период модата беше доста европейска. Защото модата идваше от Букурещ. В румънската столица вземаха модерното от Виена, а ние – от Букурещ. Даже имаше един период, в който на Добрич му казваха Малкия Букурещ. Магазините и търговците бяха много активни. Чрез Румъния имаха възможност да посещават много европейски градове и да привнасят модерни стоки. Витрините също бяха по европейски образец. Нашите търговци бяха прочути с аранжирането на витрините си, даже и след като се освободихме от Румънско.
Главната улица имаше и търговски аспект – там бяха магазините, но и беше място за разходка. На нея се намираше и най-големият магазин по това време – на един добрички евреин Арон Леви.
Най-оживеното движение беше от Шадравана (пл. „Свобода”) до Градската градина. Преди входа на градината имаше един ресторант, построен в началото на 20-и век, 1904-1905 година, общинска собственост. Но беше даден под аренда на един от големите търговци на вино Алекси Момов. Неговата къща е тази, която днес наричаме Стара къща.
Този ресторант имаше градина, с дансинг и лятно време навън имаше една беседка, където свиреше оркестър. Свиреше военният оркестър от казармите, след освобождението от Румънско идваха оркестри и от Варна. А по-късно, след като беше създаден, започна да свири и нашият Духов оркестър.
По-заможните, които имаха възможност да влязат в ресторанта, си танцуваха там – на дансинга. Но по-бедните, които са излезли на разходка, танцуваха в градската градина между дърветата. Това са вечерите. А през деня се завръщаше търговският облик на улицата – хора с каруци от селата идваха да пазаруват, да предлагат стока.
- Как старите добричлии приеха изграждането на по-масивните и високи сгради в центъра – хотелите „Добруджа” и „България”, универсалния магазин с високото тяло?
И преди това имаше хотели, но бяха много малки. Спомням си, където е бившият Детмаг имаше едно малко хотелче на Георги Суйчуклиев. Хотел „Орлов” беше малко по-надолу. И, разбира се, ханищата. Те даваха подслон на всички, които останат по служебни и търговски цели в града. Оставяха каруците по ханищата и се отправяха по задачите – кой за каквото е дошъл.
През 1959-1960 година се построи хотел „Добруджа”. Едновременно с това започна строителството на блок 29, сега познат като „Ропотамо”. Там, на ъгъла, където е началото на ул. „Независимост” имаше един голям магазин за платове на Профирови. След това, през българско, стана сладкарница „Ропотамо” и след построяването на блока, беше вградена в него.
Универсалният магазин, заедно с високото тяло, се построи малко по-късно – в края на 60-е години. Изграждането им се финансира от АПК-та, ТКЗС-та. Преди това там имаше други магазини. Там беше манифактурният магазин на Ненчо Касабов, до него беше къщата на Райко Цончев, която той в последните години от живота си продава на Никола Друмев – известен банкер. В тази къща, още през румънско време, той създава първата частна търговско-индустриална банка „Добруджанка”.
Срещу нея е магазинът на Арон Леви, до него имаше един известен хан още от турско време – Джемадиновия хан. След 40-а година този хан е закупен от един каварненец и се превръща в ресторант „Славянска беседа”.
А на площад „Шадравана” (днес „Свобода”) си спомням от детските си години, че имаше една известна гостилница, където предлагаха най-добрата шкембе чорба. След 40-а година тази гостилница се превърна в ресторант „Червено знаме”.
Да се върна към високото тяло. Честно да Ви кажа в началото хората малко се плашеха, тъй като тази сграда някак си кацна там, по средата на улицата, но постепенно привикнаха. А и там имаше възможност да се настани големият универсален магазин, какъвто до момента в Добрич нямаше.
- Кой Ви оказа съдействие при изготвянето на книгата – с архивни данни, снимков материал?
Книгата е изключително по моите спомени, от разкази на близки, на роднини. Особено за годините преди Освобождението от румънска власт – толкова много се говореше за посрещането на българските войски, за живота на българите. Всичко е запечатано в съзнанието ми, че спомените за стария Добрич и улиците му вървят като на филм.
Много ме насърчиха да напиша тази книга от Регионалния исторически музей – Живко Марков, Цветолин Недков, Веселин Парушев, от отдел „Култура” също ме подкрепиха в лицето на Дияна Борисова, Ася.
За снимките ми помогна Живко Марков, с него ги преглеждахме, уточнявахме коя какво представлява, къде се е намирала.
Също така и един наш съгражданин Величко Димитров – зъботехник по професия, но нумизмат и антиквар по хоби, който ни предостави оригинални снимки. За голямо съжаление, той почина преди два месеца. Кориците са по негови снимки, съжалявам, че не доживя да види книгата в завършен вид.
Автор е на книгите „Полъх от Стария Добрич” (2007), „Чифликчийството в Добруджа” (2009), „Преселени севернодобруджанци в Добрич” (2010), „Обувен завод „Добрич” (2012), „130 години храм „Св. Димитър” в Крушари” (2013).
„Централните улици на стария град Добрич 1900 – 1960” е заглавието на най-новата й книга. С богат снимков материал и подробно описание на почти всяка сграда и фамилия по главните улици в центъра на града, Добрич от началото на миналия век буквално оживява на страниците на книгата.
За книгата, за духа на стария град Добрич, за стила и модата на добруджанци – разговаряме с Веселина Малчева.
- Г-жо Малчева, кое е онова, което ще впечатли най-много съвременния наш съгражданин, когато се пренесе точно един век назад чрез Вашата книга?
Моята любима тема по начало е старият град Добрич. Имам и други книги в тази тематика. Но реших, че е крайно време да издам нещо, което да даде целия облик на стария град. Малко хора го познават, по-възрастните починаха, а тези, които все още са живи, не биха могли да дадат толкова обширна информация. Някои са забравили, други имат спомени, но в повечето случаи противоречиви. Затова реших да напиша тази книжка и да оживя улиците на стария град Добрич. Като обхващам най-главните улици „България”, „Независимост”, както и част от техните пресечки. Като се спирам само на част от къщите на по-известните фамилии, търговци, чифликчии.
Колкото информация успях да събера, както и по моите спомени, успях да опиша къща по къща, институт по институт. Слушала съм много разкази на по-възрастни мои съграждани и съм запечатала всичко в своето съзнание.
В известна степен книгата надгражда тази на Данаил Бекяров „Някогашният Добрич”. Но той представя града след Освобождението от турско робство до 1882 година, докато аз правя продължението след 1900-ата.
- Все още в центъра на Добрич могат да се видят част от тези къщи, които описвате в книгата. Но има и такива, които са занемарени, рушат се…
За голямо съжаление, доста от старите къщи, които бяха масивни и можеше да се запазят, бяха разрушени и сега остава само споменът за тях.
Ще дам един пример със старата гара. Това беше един от най-оживените институти в града, главна артерия на живота в Добрич. Тази сграда от години е изоставена и почти пред срутване. Ще бъде жалко, ако допуснем това да се случи. Чух, че има идея за създаване на Музей на транспорта в нея. Но все още няма никакви действия в тази посока.
Нещо много интересно – по времето на първите кметове на Добрич и особено по времето на Стефан Баев, когато по-заможните, видните търговци, чифликчии са поискали да строят къщи в центъра – кметовете са им казали, че по главните улици няма да има малки къщи. Трябва да бъдат солидни каменни къщи. И те действително се отличаваха. За голямо съжаление, повечето вече са разрушени. Такава беше една къща, където в момента е Домът на техниката (НТС). Мисля си, че тя вероятно е построена от Добри Списаревски – дядото на Димитър Списаревски. Солидна, каменна къща, с два входа – по-късно я купува, когато Списаревски се изселват в София, ветеринарният лекар д-р Робев. Но, след като настъпва социализмът, той, като италиански възпитаник, се изселва в Италия. След това близките му продават тази къща на шапкаря Станчо Колев – бащата на покойния вече Георги Колев – бай Георги шапкаря. Самият Георги Колев е роден в тази къща.
За голямо съжаление, тази къщата е съборена, а трябваше да остане. Може би, не са знаели, че е била на семейство Списаревски.
- Как се промени духът на Добрич през годините?
Промяната е голяма, градът е по-съвременен, по-европейски, за какъвто мечтаем от десетилетия.
Но младите хора едва ли знаят, че Добрич не е бил обикновен провинциален град. Тук е кипял активен живот. Градът е бил много оживен още през румънско време. Румънската окупация е модернизирала града, изчистила е старите, ориенталски порядки със старите пазари, с малките кирпичени къщички. Появили са се занаятчийските дюкянчета, с кепенците,
Аз съм живяла в три различни политически и държавни режима. Родена съм по време на румънската власт. Бях на 8 години, когато Добрич посрещна своите освободители и се върна в пределите на България. След това - в периода на социализма, и сега - след демократичните промени. Във всеки един от тези периоди настъпиха различни промени и всеки си има своята красота. Но затова е миналото – не можем без него и трябва, колкото можем, да съхраним от него.
Романтиката и носталгията по стария град Добрич все още са в мен и затова пиша с такава любов.
В началото улиците носят името на някои по-значими обекти, които са се намирали в близост. Например ул. „Сан Стефано” се е наричала „Болническа”, защото болницата е била там. Улицата на гарата, днес бул. „Добричка епопея”, се е наричала „Железничарска”. Улицата от пл. „Тракийски” надолу се е наричала „Индустриална”, а главната улица – сега пешеходна зона, се е наричала ул. „Варненска”, тъй като води началото си от шосето за Варна.
Днешната пешеходна улица „25-и септември” в миналото е разделяла града на две махали – горна и долна. След това в тези махали се обособяват други, по-малки махали, които впоследствие се превръщат в квартали.
- Каква беше модата по това време, какво беше модерно да се носи? Къде се събираха младите добричлии? Какви бяха забавленията в града?
По време на румънския период модата беше доста европейска. Защото модата идваше от Букурещ. В румънската столица вземаха модерното от Виена, а ние – от Букурещ. Даже имаше един период, в който на Добрич му казваха Малкия Букурещ. Магазините и търговците бяха много активни. Чрез Румъния имаха възможност да посещават много европейски градове и да привнасят модерни стоки. Витрините също бяха по европейски образец. Нашите търговци бяха прочути с аранжирането на витрините си, даже и след като се освободихме от Румънско.
Главната улица имаше и търговски аспект – там бяха магазините, но и беше място за разходка. На нея се намираше и най-големият магазин по това време – на един добрички евреин Арон Леви.
Най-оживеното движение беше от Шадравана (пл. „Свобода”) до Градската градина. Преди входа на градината имаше един ресторант, построен в началото на 20-и век, 1904-1905 година, общинска собственост. Но беше даден под аренда на един от големите търговци на вино Алекси Момов. Неговата къща е тази, която днес наричаме Стара къща.
Този ресторант имаше градина, с дансинг и лятно време навън имаше една беседка, където свиреше оркестър. Свиреше военният оркестър от казармите, след освобождението от Румънско идваха оркестри и от Варна. А по-късно, след като беше създаден, започна да свири и нашият Духов оркестър.
По-заможните, които имаха възможност да влязат в ресторанта, си танцуваха там – на дансинга. Но по-бедните, които са излезли на разходка, танцуваха в градската градина между дърветата. Това са вечерите. А през деня се завръщаше търговският облик на улицата – хора с каруци от селата идваха да пазаруват, да предлагат стока.
- Как старите добричлии приеха изграждането на по-масивните и високи сгради в центъра – хотелите „Добруджа” и „България”, универсалния магазин с високото тяло?
И преди това имаше хотели, но бяха много малки. Спомням си, където е бившият Детмаг имаше едно малко хотелче на Георги Суйчуклиев. Хотел „Орлов” беше малко по-надолу. И, разбира се, ханищата. Те даваха подслон на всички, които останат по служебни и търговски цели в града. Оставяха каруците по ханищата и се отправяха по задачите – кой за каквото е дошъл.
През 1959-1960 година се построи хотел „Добруджа”. Едновременно с това започна строителството на блок 29, сега познат като „Ропотамо”. Там, на ъгъла, където е началото на ул. „Независимост” имаше един голям магазин за платове на Профирови. След това, през българско, стана сладкарница „Ропотамо” и след построяването на блока, беше вградена в него.
Универсалният магазин, заедно с високото тяло, се построи малко по-късно – в края на 60-е години. Изграждането им се финансира от АПК-та, ТКЗС-та. Преди това там имаше други магазини. Там беше манифактурният магазин на Ненчо Касабов, до него беше къщата на Райко Цончев, която той в последните години от живота си продава на Никола Друмев – известен банкер. В тази къща, още през румънско време, той създава първата частна търговско-индустриална банка „Добруджанка”.
Срещу нея е магазинът на Арон Леви, до него имаше един известен хан още от турско време – Джемадиновия хан. След 40-а година този хан е закупен от един каварненец и се превръща в ресторант „Славянска беседа”.
А на площад „Шадравана” (днес „Свобода”) си спомням от детските си години, че имаше една известна гостилница, където предлагаха най-добрата шкембе чорба. След 40-а година тази гостилница се превърна в ресторант „Червено знаме”.
Да се върна към високото тяло. Честно да Ви кажа в началото хората малко се плашеха, тъй като тази сграда някак си кацна там, по средата на улицата, но постепенно привикнаха. А и там имаше възможност да се настани големият универсален магазин, какъвто до момента в Добрич нямаше.
- Кой Ви оказа съдействие при изготвянето на книгата – с архивни данни, снимков материал?
Книгата е изключително по моите спомени, от разкази на близки, на роднини. Особено за годините преди Освобождението от румънска власт – толкова много се говореше за посрещането на българските войски, за живота на българите. Всичко е запечатано в съзнанието ми, че спомените за стария Добрич и улиците му вървят като на филм.
Много ме насърчиха да напиша тази книга от Регионалния исторически музей – Живко Марков, Цветолин Недков, Веселин Парушев, от отдел „Култура” също ме подкрепиха в лицето на Дияна Борисова, Ася.
За снимките ми помогна Живко Марков, с него ги преглеждахме, уточнявахме коя какво представлява, къде се е намирала.
Също така и един наш съгражданин Величко Димитров – зъботехник по професия, но нумизмат и антиквар по хоби, който ни предостави оригинални снимки. За голямо съжаление, той почина преди два месеца. Кориците са по негови снимки, съжалявам, че не доживя да види книгата в завършен вид.
Коментирайте
1 USD = 1.82447 BGN
1 GBP = 2.28771 BGN
1 CHF = 2.00064 BGN
