- Кога реши, че твоето образование трябва да продължи в чужбина? В Езикова гимназия ли?
Тази идея ми дойде, когато влязох в Езикова гимназия. Не знаех точно защо, просто знаех, че искам да видя какво предлага светът. Това не беше, защото не харесвам България – напротив. Обичам българската природа, културата и традициите ни и мисля, че са невероятни. Просто исках да видя какво може да ми предложи Европа. По онова време нямах никакви намерения да отида нито в Китай, нито в САЩ, честно казано.
- Как се роди това, за мнозина нестандартно, решение?
Лятото между 11-и и 12-и клас бях с приятели на морето. Посрещнахме Джулай морнинг и изкарахме цялата нощ на плажа. Говорехме за хора, които са приети да учат в САЩ. Споменах, че родителите ми не одобряват особено решението да замина толкова далеч – поне не го одобряваха няколко години по-рано, когато ги бях питала. Треньорът ми по дебати беше предложил да ми помогне, но тогава родителите ми изобщо не бяха съгласни. Приятелите ми ми казаха: „Ти вече си голяма и не си длъжна да ги питаш.“ Отидох при родителите си и им казах: „Знаете ли какво, ще кандидатствам.“ Очаквах да ми припомнят, че не искат да отивам толкова далеч, но те казаха: „Добре.“
Всъщност кандидатствах в много американски университети. Мисля, че заради финансовата ситуация тогава не приемаха много чужденци и почти всички ме отхвърлиха. Приеха ме в NYU Shanghai, тъй като бях посочила кампуса в Шанхай като първо желание. В Tufts University в Бостън бях включена в списъка на чакащите, но не продължих процедурата, защото вече бях приета в NYU и реших да избера Шанхай.
- Какво те привлече към Шанхай?
Главно отношението на родителите ми към Китай. Те смятаха, че това е невероятна възможност – да отида, да видя какъв е животът там, да науча езика и да се върна с по-разширен мироглед.
- Кога отпътува? Спомняш ли си първия ден и емоциите, с които пристигна?
Денят, в който тръгнахме с родителите ми към Букурещ, беше много тежък. Приготвих багажа си в последния момент. Имах два куфара и общ лимит от петдесет килограма. И двата стояха отворени до последно – затворихме ги и ги претеглихме буквално преди тръгването. Вечерта преди това се сбогувах с най-близките си приятели и ми беше много трудно да се разделя с тях. Имах намерение да тръгна към полунощ, защото трябваше да приготвя още неща и да поспя, но си тръгнах чак към два-три часа сутринта, защото не можех да ги оставя.
На следващия ден беше много странно да се сбогувам и с кучето си. То не знаеше къде отивам и дали ще се върна. Това са малки неща, за които не се замисляш, докато не дойде моментът да си тръгнеш. Прегръщах го дълго, а след това плаках почти през целия път до Букурещ – около пет часа с кола. Но знаех, че трябва да направя тази крачка, защото, ако не сега, то кога?
- Какво се случи след това?
Срещнахме се с още един българин – Макс Вълчев, който е познат от YouTube, и с още едно момче. Срещнахме се в Истанбул и пътувахме тримата. Бях много щастлива, че съм с още двама българи. Летяхме от Букурещ до Истанбул, а след това до Шанхай, защото нямаше директен полет. Бях благодарна, че не съм съвсем сама. Ако нямаше никого, със сигурност щеше да ми бъде много по-тежко.
- Как се справи с езиковата бариера?
Заминах без никакви знания по китайски. Не знаех нито една дума, освен „нихао“. Когато кацнахме, самолетът ни се беше забавил с повече от час. Групата, която ни чакаше отвън, стоя дълго, а ние изпуснахме автобуса. Университетът беше организирал транспорт, защото през първата година се грижат да пристигнеш и да се ориентираш. След това вече се очаква да бъдеш по-подготвен. Трябваше да чакаме следващия автобус, който беше три часа по-късно, но така или иначе се бяхме забавили и това не беше голям проблем. На летището обърках куфара си с чужд, който изглеждаше абсолютно по същия начин. Бяхме се събрали много хора от различни държави и си говорехме за предстоящата година. Изведнъж дойдоха едни мъже и взеха куфара до мен. Попитах ги какво правят, а те казаха, че си взимат своя куфар. Аз настоявах, че е мой, но когато го отвориха, видях катинарче, каквото никога не бях слагала. Тогава осъзнах, че единият ми куфар го няма. Понеже полетът закъсня, служителите бяха свалили част от багажа от лентата и бяха оставили куфарите настрани. Затова не бях видяла моя. Наложи се да ме проверят, за да ми позволят да се върна и да го потърся.
Имаше много подобни дребни инциденти, които се натрупват един след друг. Това е очаквано, когато за първи път отиваш да учиш някъде далеч и започваш да живееш сам.
- Лесно ли се създават приятелства там? Как те приеха местните студенти?
Бих казала, че съм доста социална. Тръгнах да се запознавам с всеки човек около мен, защото исках да разбера какви са хората и дали ще ми бъде приятно с тях. Университетът също се беше погрижил да създадем връзки. Първата седмица беше за ориентация и адаптация и ни разпределиха в групи. Правехме различни дейности – представяхме се, ходехме заедно на обяд и вечеря. Аз изпуснах част от програмата, защото се успах още в първия си ден. Имаше много такива моменти, които първоначално те карат да си мислиш: „Има ли смисъл? Може би не съм за този живот, може би не съм за тук. Какво правя?“ Но в крайна сметка преминаваш през тях.
- В предварителния ни разговор каза, че си заминала без предварителна нагласа. С какви впечатления остана след първата година?
Наистина заминах за Китай без никакви очаквания. Исках сама да видя какво ще бъде. Очаквах градът да е много по-шумен, отколкото всъщност е. Шанхай е разделен от реката на две основни части – Пудун и Пуси. Очаквахме в целия Пудун да има голямо движение, но около девет-десет часа вечерта нямаше жива душа по улиците, защото беше неделя. Бях много объркана. Имаме видеа как се разхождаме, след като се изгубихме, и търсим какво има около нас. Нямаше нито една кола и нито един човек навън – от време на време минаваше само някое колело. Хората там са много дисциплинирани. В центъра, от другата страна на реката, естествено има повече хора, но пак не бих казала, че навалицата беше толкова голяма, колкото очаквах. Представите ми бяха напълно разбити – казах си: „О, уау, тук е много тихо.“
- Можеш ли да направиш сравнение между българското и китайското образование?
Бих казала, че китайското и българското образование са много подобни. Основният принцип е да запомниш голямо количество материал и след това да го възпроизведеш. След изпита голяма част от наученото често се забравя. Китайската система е много сходна в това отношение.
За разлика от американската система, там не искат есета, не искат да говорят за мнението ти и да разберат какъв си като човек – интересува ги резултатът и колко точки имаш. Мои приятели китайци са ми разказвали как в рамките на три дни са имали три изпита, два от които в един и същи ден. Завършваш единия и почти без почивка започваш да учиш за физика, биология или химия. Има много зубрене, след което възпроизвеждаш наученото и всичко зависи от точките.
Разбира се, това не е цялата образователна система. За университетите по архитектура например приемът е различен. Но и там трябва да си решил много по-рано какво искаш, да избереш подходяща гимназия и да започнеш подготовка по различна система. Не можеш в последния момент да кажеш: „Искам да стана архитект.“ Трябва да си го решил предварително, което е трудно за човек, който още не знае какво иска – а такива са повечето млади хора.
- А как стоят нещата с работата в Китай след завършването?
Това е по-сложно. Ако си чужденец, е трудно да бъдеш нает. Обикновено се изисква най-високо ниво по китайски, което може да се постигне, ако си живял там три-четири години и си учил езика сериозно. Но знам и истории за хора, родени в Америка, които са етнически китайци, говорят китайски перфектно и въпреки това, когато работодателят види, че са чуждестранни граждани, отказва да ги назначи. Не всички компании са такива, разбира се, но като цяло е по-трудно за чужденци.
- Как протича животът ти извън университета? В общежитие ли живееш?
През първата и втората година всеки студент е задължен да живее в общежитие. Някои през втората година продължават да плащат таксата за най-евтината стая, но всъщност си наемат квартира, защото предпочитат да живеят сами. Познавам хора, които го правят. Аз ще остана и тази година в общежитието, защото ще бъда нещо като отговорник на етажа. Затова и заминавам по-рано – трябва да премина обучение.
- Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Обичам да свиря – това е мое лично хоби. В университета има много стаи с хубави музикални инструменти. Обичам да излизам с приятели, да разглеждам Шанхай и да ходим до различни градове и села. Университетът предлага много програми и почти всяка седмица има нещо ново – пътувания до различни места, включително до водния град Джудзяцзяо. Още през първата седмица ни заведоха на малка екскурзия. Участвам и в бизнес клуб, защото исках да видя какво представлява.
- Тоест, продължаваш със социално активната си дейност и там?
Да. Няколко пъти съм била и доброволец, защото има много такива възможности. Ходила съм в болница, където помагахме да се подреждат дрехи и дарения за малки деца. По време на априлската ваканция кандидатствах и за пътуване до Мангши, в провинция Юнан, в югозападната част на Китай. Там наблюдавахме маймуни в естествената им среда, засаждахме дървета и ни обучаваха как се извършват тези дейности.
- Успя ли за това време да се запознаеш с китайската култура и с ежедневието на хората? Какво ново научи?
Бих казала, че китайците са много по-топли хора, отколкото българите си мислят. Когато се върнах, чух представата, че китайците само работят, че нямат чувства и не са особено мили. Моите впечатления са различни. Още в началото се запознах с китайци, приятели на Макс, с които отидохме на вечеря. Те бяха много гостоприемни и отговаряха на всичките ни въпроси, дори когато някои от тях бяха свързани със стереотипи и можеха да прозвучат неудобно. Никога не се притесняваха да обяснят откровено как стоят нещата и да ни помогнат да разберем Китай.
На вечерята ни казваха: „Опитайте това, това е правилният начин да го ядете, това се съчетава с онова. Кажете ни какво мислите.“ Според мен това е много красиво нещо в отношенията между хората.
- Кое ти е любимото от традиционната храна, която опита там?
На тази вечеря имаше много хубав млечен чай. Беше зелен на цвят и леко сладникав. Това беше най-хубавото за мен. Имаше и патица по пекински, която също беше много вкусна.
- Пътуваш ли често из Китай?
Не толкова често, колкото очаквах, защото сме доста заети. Не е само ученето – трябва да се грижиш за стаята си, да си готвиш и да вършиш ежедневни неща. Много хора участват и в клубове, както и аз. Затова не остава толкова време да излизаме извън Шанхай. Самият град е огромен – мога да пътувам един час и пак да не съм стигнала до другия му край.
- Основно с метро ли се придвижваш?
Да, много често. Метрото изключително много улеснява нещата и е много евтино. Пътуване до място, което с кола би било на около 40 минути, понякога отнема 15. Зависи от маршрута, но като цяло е по-лесно. Можеш да обиколиш много места за съвсем малко пари. През ваканциите планираме с приятели да пътуваме повече. Досега съм била в Шънджън, Хонконг, Чанша и Куншан.
- Имаш ли любимо място в Шанхай, където прекарваш най-много време?
Винаги съм обичала природата, а Шанхай има прекрасни паркове. Обичам да ходя с приятели в розариуми и на места, където просто сядаме и си говорим. Около общежитието ни има три огромни и много хубави парка.
Между сградите има много зеленина. Не знам дали цялата е естествена, но е красиво и помага на психиката. Разхождаш се в огромен град със сгради от по четиридесет и повече етажа, а въпреки това навсякъде има дървета, храсти и много цветя. Парковете са цветни, добре поддържани и с хубави съоръжения. Няма разбити алеи. Природата там е уникална и много обичам просто да се разхождам и да гледам.
- Разговорът отново ни води към Добрич – спомена и парка тук. Какво научиха твоите приятели за града? Когато им кажеш, че си от България и от Добрич, как реагират?
Много хора първоначално мислеха, че съм от Америка. Други предполагаха, че съм от някоя арабска държава или от Франция. Но част от приятелите ми запомниха Добрич, което не очаквах, защото аз самата не съм много добра по география и понякога не помня от кои градове са приятелите ми, особено когато става дума за Съединените щати.
През втория семестър в часа по китайски трябваше да направим презентации на различни теми. Една от тях беше екскурзия в родния град и аз реших да представя Добрич. Представих розариума, защото е едно от най-хубавите места за мен и обичам рози. Показах и кучето си, както и ледената пързалка, която имахме. Разказах за розовото масло, за това, че България е известна с розите, и за житните култури, които са много характерни за нашия край. Говорих и за един от най-известните ни футболисти – Георги Аспарухов - Гунди. Съучениците ми питаха дали българите са топли и гостоприемни хора, как се отнасят към чужденците, за какво се използва розовото масло, какви култури произвеждаме и каква е традиционната ни храна. Аз също научих много за родните места на останалите студенти, сред които имаше и хора от Монголия.
- Как вижда Йоана бъдещето си? Какви цели и амбиции си поставяш?
Поставила съм си много високи цели и съм амбициозна. Главното нещо, което искам да преживея, е да обиколя света – или поне да посетя много места, да се запозная с различни култури и да видя как се живее в различните краища на света. Това е дългосрочният ми план.
- Каква е рецептата за този кураж и за смелостта, която те съпътства при решенията, които взимаш?
Това е смелостта, която близките ми дават всеки път, защото много често искам да се откажа. Мисля, че това е често срещано при хората, които са заминали на напълно непознато място – там трябва да изградиш изцяло нова система от хора, които да те подкрепят. Това не е кураж, с който съм родена, и не е нещо, което мога да създам съвсем сама. Получавам го от думите и действията на хората, които мислят за мен, обичат ме и на които и аз държа.
- Какъв съвет би отправила към младите хора, които се колебаят дали да започнат едно или друго начинание?
Животът е твърде кратък, за да не опиташ точно това, което най-много те притеснява и от което най-много те е страх. За мен това беше да отида толкова далеч от семейството си, но подобно решение те учи на много неща. Според мен, човек трябва да опита. Всичките ми решения са взети на този принцип. Всяко училище, в което съм учила досега, съм избирала, защото съм решила да направя нещо ново.
.gif)
Тази идея ми дойде, когато влязох в Езикова гимназия. Не знаех точно защо, просто знаех, че искам да видя какво предлага светът. Това не беше, защото не харесвам България – напротив. Обичам българската природа, културата и традициите ни и мисля, че са невероятни. Просто исках да видя какво може да ми предложи Европа. По онова време нямах никакви намерения да отида нито в Китай, нито в САЩ, честно казано.
- Как се роди това, за мнозина нестандартно, решение?
Лятото между 11-и и 12-и клас бях с приятели на морето. Посрещнахме Джулай морнинг и изкарахме цялата нощ на плажа. Говорехме за хора, които са приети да учат в САЩ. Споменах, че родителите ми не одобряват особено решението да замина толкова далеч – поне не го одобряваха няколко години по-рано, когато ги бях питала. Треньорът ми по дебати беше предложил да ми помогне, но тогава родителите ми изобщо не бяха съгласни. Приятелите ми ми казаха: „Ти вече си голяма и не си длъжна да ги питаш.“ Отидох при родителите си и им казах: „Знаете ли какво, ще кандидатствам.“ Очаквах да ми припомнят, че не искат да отивам толкова далеч, но те казаха: „Добре.“
Всъщност кандидатствах в много американски университети. Мисля, че заради финансовата ситуация тогава не приемаха много чужденци и почти всички ме отхвърлиха. Приеха ме в NYU Shanghai, тъй като бях посочила кампуса в Шанхай като първо желание. В Tufts University в Бостън бях включена в списъка на чакащите, но не продължих процедурата, защото вече бях приета в NYU и реших да избера Шанхай.
- Какво те привлече към Шанхай?
Главно отношението на родителите ми към Китай. Те смятаха, че това е невероятна възможност – да отида, да видя какъв е животът там, да науча езика и да се върна с по-разширен мироглед.
- Кога отпътува? Спомняш ли си първия ден и емоциите, с които пристигна?
Денят, в който тръгнахме с родителите ми към Букурещ, беше много тежък. Приготвих багажа си в последния момент. Имах два куфара и общ лимит от петдесет килограма. И двата стояха отворени до последно – затворихме ги и ги претеглихме буквално преди тръгването. Вечерта преди това се сбогувах с най-близките си приятели и ми беше много трудно да се разделя с тях. Имах намерение да тръгна към полунощ, защото трябваше да приготвя още неща и да поспя, но си тръгнах чак към два-три часа сутринта, защото не можех да ги оставя.
На следващия ден беше много странно да се сбогувам и с кучето си. То не знаеше къде отивам и дали ще се върна. Това са малки неща, за които не се замисляш, докато не дойде моментът да си тръгнеш. Прегръщах го дълго, а след това плаках почти през целия път до Букурещ – около пет часа с кола. Но знаех, че трябва да направя тази крачка, защото, ако не сега, то кога?
- Какво се случи след това?
Срещнахме се с още един българин – Макс Вълчев, който е познат от YouTube, и с още едно момче. Срещнахме се в Истанбул и пътувахме тримата. Бях много щастлива, че съм с още двама българи. Летяхме от Букурещ до Истанбул, а след това до Шанхай, защото нямаше директен полет. Бях благодарна, че не съм съвсем сама. Ако нямаше никого, със сигурност щеше да ми бъде много по-тежко.
- Как се справи с езиковата бариера?
Заминах без никакви знания по китайски. Не знаех нито една дума, освен „нихао“. Когато кацнахме, самолетът ни се беше забавил с повече от час. Групата, която ни чакаше отвън, стоя дълго, а ние изпуснахме автобуса. Университетът беше организирал транспорт, защото през първата година се грижат да пристигнеш и да се ориентираш. След това вече се очаква да бъдеш по-подготвен. Трябваше да чакаме следващия автобус, който беше три часа по-късно, но така или иначе се бяхме забавили и това не беше голям проблем. На летището обърках куфара си с чужд, който изглеждаше абсолютно по същия начин. Бяхме се събрали много хора от различни държави и си говорехме за предстоящата година. Изведнъж дойдоха едни мъже и взеха куфара до мен. Попитах ги какво правят, а те казаха, че си взимат своя куфар. Аз настоявах, че е мой, но когато го отвориха, видях катинарче, каквото никога не бях слагала. Тогава осъзнах, че единият ми куфар го няма. Понеже полетът закъсня, служителите бяха свалили част от багажа от лентата и бяха оставили куфарите настрани. Затова не бях видяла моя. Наложи се да ме проверят, за да ми позволят да се върна и да го потърся.
Имаше много подобни дребни инциденти, които се натрупват един след друг. Това е очаквано, когато за първи път отиваш да учиш някъде далеч и започваш да живееш сам.
- Лесно ли се създават приятелства там? Как те приеха местните студенти?
Бих казала, че съм доста социална. Тръгнах да се запознавам с всеки човек около мен, защото исках да разбера какви са хората и дали ще ми бъде приятно с тях. Университетът също се беше погрижил да създадем връзки. Първата седмица беше за ориентация и адаптация и ни разпределиха в групи. Правехме различни дейности – представяхме се, ходехме заедно на обяд и вечеря. Аз изпуснах част от програмата, защото се успах още в първия си ден. Имаше много такива моменти, които първоначално те карат да си мислиш: „Има ли смисъл? Може би не съм за този живот, може би не съм за тук. Какво правя?“ Но в крайна сметка преминаваш през тях.
- В предварителния ни разговор каза, че си заминала без предварителна нагласа. С какви впечатления остана след първата година?
Наистина заминах за Китай без никакви очаквания. Исках сама да видя какво ще бъде. Очаквах градът да е много по-шумен, отколкото всъщност е. Шанхай е разделен от реката на две основни части – Пудун и Пуси. Очаквахме в целия Пудун да има голямо движение, но около девет-десет часа вечерта нямаше жива душа по улиците, защото беше неделя. Бях много объркана. Имаме видеа как се разхождаме, след като се изгубихме, и търсим какво има около нас. Нямаше нито една кола и нито един човек навън – от време на време минаваше само някое колело. Хората там са много дисциплинирани. В центъра, от другата страна на реката, естествено има повече хора, но пак не бих казала, че навалицата беше толкова голяма, колкото очаквах. Представите ми бяха напълно разбити – казах си: „О, уау, тук е много тихо.“
- Можеш ли да направиш сравнение между българското и китайското образование?
Бих казала, че китайското и българското образование са много подобни. Основният принцип е да запомниш голямо количество материал и след това да го възпроизведеш. След изпита голяма част от наученото често се забравя. Китайската система е много сходна в това отношение.
За разлика от американската система, там не искат есета, не искат да говорят за мнението ти и да разберат какъв си като човек – интересува ги резултатът и колко точки имаш. Мои приятели китайци са ми разказвали как в рамките на три дни са имали три изпита, два от които в един и същи ден. Завършваш единия и почти без почивка започваш да учиш за физика, биология или химия. Има много зубрене, след което възпроизвеждаш наученото и всичко зависи от точките.
Разбира се, това не е цялата образователна система. За университетите по архитектура например приемът е различен. Но и там трябва да си решил много по-рано какво искаш, да избереш подходяща гимназия и да започнеш подготовка по различна система. Не можеш в последния момент да кажеш: „Искам да стана архитект.“ Трябва да си го решил предварително, което е трудно за човек, който още не знае какво иска – а такива са повечето млади хора.
- А как стоят нещата с работата в Китай след завършването?
Това е по-сложно. Ако си чужденец, е трудно да бъдеш нает. Обикновено се изисква най-високо ниво по китайски, което може да се постигне, ако си живял там три-четири години и си учил езика сериозно. Но знам и истории за хора, родени в Америка, които са етнически китайци, говорят китайски перфектно и въпреки това, когато работодателят види, че са чуждестранни граждани, отказва да ги назначи. Не всички компании са такива, разбира се, но като цяло е по-трудно за чужденци.
- Как протича животът ти извън университета? В общежитие ли живееш?
През първата и втората година всеки студент е задължен да живее в общежитие. Някои през втората година продължават да плащат таксата за най-евтината стая, но всъщност си наемат квартира, защото предпочитат да живеят сами. Познавам хора, които го правят. Аз ще остана и тази година в общежитието, защото ще бъда нещо като отговорник на етажа. Затова и заминавам по-рано – трябва да премина обучение.
- Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Обичам да свиря – това е мое лично хоби. В университета има много стаи с хубави музикални инструменти. Обичам да излизам с приятели, да разглеждам Шанхай и да ходим до различни градове и села. Университетът предлага много програми и почти всяка седмица има нещо ново – пътувания до различни места, включително до водния град Джудзяцзяо. Още през първата седмица ни заведоха на малка екскурзия. Участвам и в бизнес клуб, защото исках да видя какво представлява.
- Тоест, продължаваш със социално активната си дейност и там?
Да. Няколко пъти съм била и доброволец, защото има много такива възможности. Ходила съм в болница, където помагахме да се подреждат дрехи и дарения за малки деца. По време на априлската ваканция кандидатствах и за пътуване до Мангши, в провинция Юнан, в югозападната част на Китай. Там наблюдавахме маймуни в естествената им среда, засаждахме дървета и ни обучаваха как се извършват тези дейности.
- Успя ли за това време да се запознаеш с китайската култура и с ежедневието на хората? Какво ново научи?
Бих казала, че китайците са много по-топли хора, отколкото българите си мислят. Когато се върнах, чух представата, че китайците само работят, че нямат чувства и не са особено мили. Моите впечатления са различни. Още в началото се запознах с китайци, приятели на Макс, с които отидохме на вечеря. Те бяха много гостоприемни и отговаряха на всичките ни въпроси, дори когато някои от тях бяха свързани със стереотипи и можеха да прозвучат неудобно. Никога не се притесняваха да обяснят откровено как стоят нещата и да ни помогнат да разберем Китай.
На вечерята ни казваха: „Опитайте това, това е правилният начин да го ядете, това се съчетава с онова. Кажете ни какво мислите.“ Според мен това е много красиво нещо в отношенията между хората.
- Кое ти е любимото от традиционната храна, която опита там?
На тази вечеря имаше много хубав млечен чай. Беше зелен на цвят и леко сладникав. Това беше най-хубавото за мен. Имаше и патица по пекински, която също беше много вкусна.
- Пътуваш ли често из Китай?
Не толкова често, колкото очаквах, защото сме доста заети. Не е само ученето – трябва да се грижиш за стаята си, да си готвиш и да вършиш ежедневни неща. Много хора участват и в клубове, както и аз. Затова не остава толкова време да излизаме извън Шанхай. Самият град е огромен – мога да пътувам един час и пак да не съм стигнала до другия му край.
- Основно с метро ли се придвижваш?
Да, много често. Метрото изключително много улеснява нещата и е много евтино. Пътуване до място, което с кола би било на около 40 минути, понякога отнема 15. Зависи от маршрута, но като цяло е по-лесно. Можеш да обиколиш много места за съвсем малко пари. През ваканциите планираме с приятели да пътуваме повече. Досега съм била в Шънджън, Хонконг, Чанша и Куншан.
- Имаш ли любимо място в Шанхай, където прекарваш най-много време?
Винаги съм обичала природата, а Шанхай има прекрасни паркове. Обичам да ходя с приятели в розариуми и на места, където просто сядаме и си говорим. Около общежитието ни има три огромни и много хубави парка.
Между сградите има много зеленина. Не знам дали цялата е естествена, но е красиво и помага на психиката. Разхождаш се в огромен град със сгради от по четиридесет и повече етажа, а въпреки това навсякъде има дървета, храсти и много цветя. Парковете са цветни, добре поддържани и с хубави съоръжения. Няма разбити алеи. Природата там е уникална и много обичам просто да се разхождам и да гледам.
- Разговорът отново ни води към Добрич – спомена и парка тук. Какво научиха твоите приятели за града? Когато им кажеш, че си от България и от Добрич, как реагират?
Много хора първоначално мислеха, че съм от Америка. Други предполагаха, че съм от някоя арабска държава или от Франция. Но част от приятелите ми запомниха Добрич, което не очаквах, защото аз самата не съм много добра по география и понякога не помня от кои градове са приятелите ми, особено когато става дума за Съединените щати.
През втория семестър в часа по китайски трябваше да направим презентации на различни теми. Една от тях беше екскурзия в родния град и аз реших да представя Добрич. Представих розариума, защото е едно от най-хубавите места за мен и обичам рози. Показах и кучето си, както и ледената пързалка, която имахме. Разказах за розовото масло, за това, че България е известна с розите, и за житните култури, които са много характерни за нашия край. Говорих и за един от най-известните ни футболисти – Георги Аспарухов - Гунди. Съучениците ми питаха дали българите са топли и гостоприемни хора, как се отнасят към чужденците, за какво се използва розовото масло, какви култури произвеждаме и каква е традиционната ни храна. Аз също научих много за родните места на останалите студенти, сред които имаше и хора от Монголия.
- Как вижда Йоана бъдещето си? Какви цели и амбиции си поставяш?
Поставила съм си много високи цели и съм амбициозна. Главното нещо, което искам да преживея, е да обиколя света – или поне да посетя много места, да се запозная с различни култури и да видя как се живее в различните краища на света. Това е дългосрочният ми план.
- Каква е рецептата за този кураж и за смелостта, която те съпътства при решенията, които взимаш?
Това е смелостта, която близките ми дават всеки път, защото много често искам да се откажа. Мисля, че това е често срещано при хората, които са заминали на напълно непознато място – там трябва да изградиш изцяло нова система от хора, които да те подкрепят. Това не е кураж, с който съм родена, и не е нещо, което мога да създам съвсем сама. Получавам го от думите и действията на хората, които мислят за мен, обичат ме и на които и аз държа.
- Какъв съвет би отправила към младите хора, които се колебаят дали да започнат едно или друго начинание?
Животът е твърде кратък, за да не опиташ точно това, което най-много те притеснява и от което най-много те е страх. За мен това беше да отида толкова далеч от семейството си, но подобно решение те учи на много неща. Според мен, човек трябва да опита. Всичките ми решения са взети на този принцип. Всяко училище, в което съм учила досега, съм избирала, защото съм решила да направя нещо ново.
Коментирайте
