През 1941 година Втората световна война е в разгара си. Цяла Европа ехти от картечен и артилерийски огън. В България обаче е спокойно. Въпреки че, заради плана „Марита“ сме принудени да застанем на страната на Хитлер, цар Борис III успява да предотврати кръвопролитията. Дипломатичният му подход успява да върне без кръв в пределите на България заграбената от Румъния Южна Добруджа. А бомбардировките на съюзниците са в бъдещето – „символичната война“ ще стане факт чак в края на годината.
Без да се намираме във война със Съветския съюз и без каквато и да било причина или повод, град Добрич е бомбардиран от съветската авиация. За щастие жертви няма, но населението, което чувства руския народ за най-близък е озадачено. За втори път в рамките на по-малко от 30 години България бива нападната в гръб от държавата, която счита за своя освободителка.
България и СССР не се намират в състояние на война – това ще стане чак на 05 септември 1944. Т.е. бомбардировките са съвсем ненужна и необоснована агресия срещу мирна и добронамерена към Съветския съюз държава.
За съжаление това не е единствената проява на агресия към мирна България. Бомбардирани са още Русе, Стара Загора, Казанлък, Горна Оряховица. Нападенията срещу България не са само по въздух, в началото на декември 1942 обстрелват селищата в Северното Черноморие. А съветска подводница атакува и потапя кораба „Струма“, при което загиват над 700 пътника.
България има и други жертви по време на войната. Англо-американски бомбардировачи сеят смърт и разрушения, като само самоотвержеността на българските пилоти предотвратяват по-големи страдания. Жертвите на съюзническата авиация и героизмът на българските пилоти не са забравени, но безпристрастността изисква да признаем, че са станали във „военно“ време. А съветските атаки – те са без предупреждение, без причина, подло и в „гръб“.
Без да се намираме във война със Съветския съюз и без каквато и да било причина или повод, град Добрич е бомбардиран от съветската авиация. За щастие жертви няма, но населението, което чувства руския народ за най-близък е озадачено. За втори път в рамките на по-малко от 30 години България бива нападната в гръб от държавата, която счита за своя освободителка.
България и СССР не се намират в състояние на война – това ще стане чак на 05 септември 1944. Т.е. бомбардировките са съвсем ненужна и необоснована агресия срещу мирна и добронамерена към Съветския съюз държава.
За съжаление това не е единствената проява на агресия към мирна България. Бомбардирани са още Русе, Стара Загора, Казанлък, Горна Оряховица. Нападенията срещу България не са само по въздух, в началото на декември 1942 обстрелват селищата в Северното Черноморие. А съветска подводница атакува и потапя кораба „Струма“, при което загиват над 700 пътника.
България има и други жертви по време на войната. Англо-американски бомбардировачи сеят смърт и разрушения, като само самоотвержеността на българските пилоти предотвратяват по-големи страдания. Жертвите на съюзническата авиация и героизмът на българските пилоти не са забравени, но безпристрастността изисква да признаем, че са станали във „военно“ време. А съветските атаки – те са без предупреждение, без причина, подло и в „гръб“.
Коментирайте
