Габриела Панова е наполовина добричлийка и в момента се обучава в един от най-престижните университети в света – Оксфордския университет. Освен това е полуфиналист в класацията на “Капитал” - “20 под 20”, и като ученичка активно напомня на подрастващите поколения колко е важна безопасността на пътя.
Габриела Панова е млад човек с много интереси и идеи и със силна обществена ангажираност. Заедно с нея разсъждаваме доколко младите хора могат реално да променят средата, в която се развиват.
- Когато човек прочете твоята биография – Оксфорд, обществени инициативи, политика, работа – всичко изглежда някак подредено в хронологическа точност. Но как самата ти би се представила? Коя е Габи отвъд публичната си биография?
Габи, отвъд публичната ѝ биография, е едно момиче, което никога не би си представяло, че ще се развие по този начин. Всъщност, всичко започна само преди няколко години и оттогава се развих по един доста динамичен път, за който съм изключително благодарна, тъй като имах подкрепата на много хора около мен. Бих казала, че Габи сега не е твърде различна от Габи преди две-три години, защото всичко, което съм изградила оттогава, е част от един естествен път, по който съм преминала. Все още съм запазила много от интересите, които имах и тогава. Не съм станала съвсем различен човек, фокусиран единствено върху света на науката.
- Нека разкажем за нашата аудитория – каква е връзката ти с Добруджа и как гледаш на нея?
Родена съм в София, но имам доста силна връзка с Добруджа по семейна линия, по-конкретно по бащина линия. Баща ми е роден в Шумен и е живял в Добрич доста години. Там е завършил средното си образование – учил е в Икономическия техникум. Мои близки продължават да живеят в този край на България. Дядо ми е Георги Панов – бил е офицер на военното летище в Добрич, а в момента има охранителна фирма в района.
- Откъде идва интересът ти към обществените теми?
Началото беше преди няколко години, когато в десети клас попаднах на конкурс за есе. Той беше организиран от „Граждани за България“ – организация, ръководена от български професори в университети извън страната, които са запазили връзката си с България. Чрез този конкурс те се надяваха да ангажират много млади хора и да ги накарат да се замислят какъв принос могат да имат. Участвах в първото издание на конкурса, който беше популяризиран чрез моето училище. Тогава учех в Американския колеж в София. Спечелих първо място, което за мен беше доста голяма изненада, тъй като конкурсът беше национален. Темата беше: „Кой е драконът, който ни спира като нация?“. Още от самото заглавие се усеща метафоричната, дори митологичната страна на въпроса. Той не предполага да бъде разглеждан единствено чрез сухи отговори от типа: „Не сме богата държава“, „Нямаме подкрепа“ и така нататък. По-скоро целта е да подтикне към по-задълбочен размисъл за корените на този манталитет.
- Вече спомена Американския колеж. Къде учеше преди това?
От пети до седми клас учех в Софийската математическа гимназия. Имах възможност да остана в СМГ и след седми клас, тъй като бях приета, но реших да се насоча към Американския колеж. Усетих, че той предлага по-разнообразна среда по отношение на извънкласните дейности и че, освен академични знания, дава повече социални възможности, особено с оглед на бъдещо образование в чужбина. Освен това от девети до дванадесети клас предметите се изучават на английски език, което е значителен плюс.
- От казаното предполагам, че езиците са твоя силна страна. Колко езика владееш?
Бих казала, че английският ми е на доста добро ниво. По-интересен факт е, че знам и корейски. В момента може би не го владея на нивото, на което го владеех преди една година, но имам официален сертификат за четвърто ниво по корейски език. Историята с корейския език започна с това, че бях почитател на кей-поп музиката. Все още бих казала, че съм, но този интерес прерасна в изучаване на самия език. Малко прескачам напред, но в момента общувам на корейски и с някои от колегите си в университета.
- В момента си първи курс, споменахме по-рано, но нека повторим къде...
В Оксфорд и изучавам политика, философия и икономика. Това е може би една от най-известните специалности, тъй като е създадена именно там. Оксфорд има славата на университет, който създава политици. Наскоро попаднах на статистика, според която четиринадесет от последните двадесет министър-председатели на Обединеното кралство са завършили именно Оксфорд.
- Това ли е една от причините да се насочиш точно към комбинацията от философия, политика и икономика?
Да, със сигурност. В началото политиката беше основният ми фокус. Затова в някои от другите университети кандидатствах именно с политика и международни отношения. Знаех, че философията и икономиката подкрепят значително изучаването на политиката. Няма как да вземаш правилни политически решения, ако не разбираш какъв ефект ще имат те върху икономиката на страната. Същото се отнася и за философията, тъй като тя се опитва да обясни действията на политиците. Ориентирах се конкретно към тази специалност и заради начина, по който тя се преподава в Оксфорд. Той е различен от подхода в другите университети. Работим в много малки групи и дискутираме темите в изключително индивидуална среда. В продължение на един-два часа обсъждаме есетата си и всичко, което правим, преминава през много персонален подход. Това се различава от ситуацията, в която присъстваш на лекция със сто души и след това имаш една задача в края на срока. Имаме и лекции, разбира се, но акцентът наистина е върху разговорите с професорите. Те са известни в своите сфери, писали са статии по съответните теми и могат да предложат много по-персонален поглед в сравнение с общите лекции, които получават всички.
- Каква е продължителността на обучението?
Моята специалност е 3-годишна, което е типично за образованието в Англия. Някои други специалности са 4-годишни, а медицината, разбира се, продължава повече. Моето обучение е три години и завършва с бакалавърска степен.
- Съвпадна ли Оксфорд с предварителната ти представа за него?
Предварителната ми представа беше като на един типичен почитател на „Хари Потър“ – красиви замъци и чувството, че живееш като средновековен учен сред тези старинни сгради. Бих казала, че в голяма степен представата ми съвпадна с действителността. Въпреки че вече живея там от една година, все още се чувствам като турист. Продължавам да вървя навсякъде и да снимам. Понякога други хора ме питат дали искам да ме снимат, сякаш не разбират, че всъщност съм студентка там. Освен красотата, разбира се, академичната част е на много високо ниво. Хората, с които се запознах, ми дадоха изключително много през тази година, дори извън формалните учебни часове. Моите колеги и приятели са изключително впечатляващи хора. Социалният живот също по никакъв начин не остава на по-ниско ниво.
- Предполагам, че зад пътя ти до това място стоят добра информираност и сериозна подготовка. Така ли е?
Процесът по кандидатстване е сходен за повечето ученици. Той включва попълването на официалната форма за кандидатстване за Обединеното кралство, която се нарича UCAS. Чрез нея кандидатстваш във всички университети, но трябва да избереш само пет. Имаш опция между Оксфорд и Кеймбридж – не можеш да кандидатстваш и в двата университета. Избираш единия от тях и още четири университета. За мен голямата дилема беше дали изобщо да кандидатствам в Оксфорд, защото се приемат сравнително малко българи. Имах инициативи, които можеха да ми помогнат, но летвата е много висока. Трябваше да реша дали да подам документите си до средата на октомври, когато е срокът за Оксфорд, или да изчакам до януари, когато е обичайният срок за останалите университети. Когато кандидатстваш в Оксфорд, подаваш всички кандидатури наведнъж. Това беше риск, защото, ако не бях решила да кандидатствам там, щях да имам още няколко месеца, за да подобря есетата си и начина, по който съм представила останалите си дейности. Все пак реших да поема риска. За моята специалност се полага изпит, който включва наполовина математика и наполовина задачи по логика на английски език. Например получаваш аргумент и трябва да посочиш кое от дадените твърдения би го подсилило. След това част от кандидатите се избират за интервюта. Аз имах три интервюта – съответно по политика, философия и икономика. Получих прекрасната новина на 14 януари.
- Звучи страхотно. Срещаш хора от много различни държави. Как ти се отразява тази среда?
Наистина има хора от цял свят. Международните студенти, тоест тези, които не се водят „home students“ или не са живели в Англия през последните три години, не са чак толкова голям процент. Мисля, че са около двадесет процента. Това обаче не се усеща по някакъв особен начин, защото много от самите англичани също имат разнообразни корени, живели са в чужбина или произхождат от смесени семейства. Няма го отношението: „Ти си различният, а ние сме местните“, за да се създава някаква граница. Това не се усеща по никакъв начин. Дори много от хората, които биват избирани за различни позиции, са именно чужденци. Няма неприязън към тях. Те са приемани напълно като членове на обществото.
- Няма как да не поговорим и за България. Как ти подейства тази промяна? Започна ли да оценяваш повече нещо у нас?
Разбира се, България започва да ти липсва, когато живееш далеч. Макар разстоянието да не е чак толкова голямо, прибирам се през ваканциите. Тоест има периоди от по два-три месеца, в които не съм тук. Нещото, което започнах да оценявам повече, е комуникацията. Може би това звучи като малко общ отговор, защото езиковата бариера ти пречи да се свържеш на същото ниво с хората около теб. Колкото и добре да си приет, тази бариера по-скоро съществува вътре в теб, дори без другите активно да ти я налагат. Има някои препятствия в комуникацията и със сигурност ми липсва възможността да общувам напълно свободно. Освен това хората около мен не си отговарят толкова често по телефоните. Разбирам, че това се влияе от ангажираността ни със задачи и есета, но, колкото и иронично да звучи, ми липсва това пристрастяване към телефоните, което съм свикнала да виждам сред повечето българи. Когато пиша на някого за подкрепа, за да се видим или за каквото и да било, българите обикновено отговарят веднага. В Англия сякаш има неписано правило да оставиш човека два-три дни първо да се почуди защо не му отговаряш и чак след това да му изпратиш съобщение. Знам, че това не е лично отношение към мен, защото, когато сме заедно на живо, винаги си говорим. Телефоните просто не са толкова важна част от живота им.
- Нека припомним на аудиторията, че това само едно от заниманията, с които си ангажирана. Искам да научим повече за дейността ти, свързана с пътната безопасност – „Безопасност: от деца за деца“.
Точно така. Това е проект, който развивах в продължение на доста месеци. Първата фаза беше да създам видеа на тема пътна безопасност, тъй като забелязах, че тя е доста пренебрегвана в нашата образователна система. Уж има някакви кратки уроци, които дори не знаех, че съществуват, провеждани в края на часа на класа. Не си спомням моят час на класа някога да е бил оползотворяван по този начин, но на теория се провеждат уроци по пътна безопасност. Когато отворим новините обаче, сред водещите теми винаги има катастрофа, жертви и други подобни случаи.
- Това те е накарало да мислиш, че темата трябва да бъде възприемана по различен начин, предполагам.
Според мен това е съвсем естествена реакция. Ако погледнем статистиката, България, заедно с Румъния, е на едно от първите места по пътни инциденти в Европейския съюз. Не трябва винаги да обвиняваме единствено пътищата, защото в повечето случаи причината е шофьорска грешка и липса на отговорност. Затова реших, че начинът този проблем да бъде адресиран е да започнем от по-младото поколение. Трудно ще променим настоящите шофьори от днес за утре, но можем да създадем култура на отговорност още от детска възраст. Създадох три видеа – за пешеходци, за безопасността в градския транспорт и за колоездачи. Заснех видеата, събрах подкрепа от спонскори. Колаборирах със 145-о училище в София. С ръководството имах уговорка да използвам техния двор за направа на видеата, както и да взема някои ученици за актьори. Опитах се да включа децата в процеса. Считам, че се получи добре. След това споделихме видеата и събрахме над 150 хил. гледания.
- Разговаряла си с толкова много хора. Как измерваш успеха на подобна кампания?
В този случай не разговарях просто с какви да е хора, а именно с децата, които бяха моята целева група. Успях да разширя проекта, като обикалях училища и представях видеата заедно с игри, чрез които децата веднага прилагаха наученото. Получи се много добре. Имах подкрепата и на Столичната община, по-конкретно на район „Оборище“. Посетихме седем или осем училища и детски градини и представихме проекта пред доста класове. На децата им харесваше и се забавляваха много. Предоставих материалите и на училищата в страната. Надявам се това да има по-дълготрайно въздействие от моята пряка намеса по време на уроците. Това е надеждата ми.
- Била си отличена именно за социална ангажираност. Какво можеш да разкажеш за „20 под 20“?
Това е конкурс, който се организира от Младежкия съюз към американския посланик в България – мисля, че така се нарича на български. Има няколко категории, сред които спорт, изкуство и социална ангажираност, в която участвах аз. Както подсказва името, конкурсът отличава двадесет финалисти на възраст под двадесет години, които са оказали значително въздействие в своята сфера. Подобен е на известните класации „30 под 30“ или „40 под 40“, но е тяхна младежка версия. Бях много приятно изненадана. На самото награждаване срещнах както много хора, които познавах, така и други, за които само бях чувала. Сред тях беше например Крис Ламбов, известен със своите видеа и с подкрепата си за хора с увреждания. Това, което най-много ме зарежда при подобни конкурси и срещи с млади хора, е, че срещаш именно онази част от българското общество, която е най-активна. Сякаш споделяш с тях ентусиазма да направите промяна за бъдещето.
- Това вероятно те кара да мислиш, че всъщност не е чак толкова странно или необичайно един млад човек да се интересува и да говори за въпроси, свързани с политиката.
Със сигурност. Според мен много повече хора могат да бъдат активни, отколкото го правят в момента, но не вярват, че е възможно да имат принос. Постоянно попадаме на статии и клипове за огромни бедствия по света, които от нашата гледна точка изглеждат почти невъзможни за разрешаване. Някъде има война или природно бедствие с огромно въздействие върху определена част от света. Като млад човек в България си казваш: „Добре, това не ме засяга пряко, а дори и да ме интересува, какво мога да направя аз?“. Проблемът, който съм забелязала, е, че много хора са свикнали всичко да изглежда толкова голямо и далечно, че не могат да разпознаят кога даден проблем е напълно разрешим с техните собствени сили и с помощта на няколко близки човека. Повечето проблеми не са толкова големи, колкото ги виждаме в социалните мрежи. Можем да започнем от местно ниво и след това да надграждаме. Това, което се намира непосредствено до нас, до голяма степен е под наш контрол.
- Как се постига тази осведоменост, която описваш?
С четене на новините, а не само на заглавията. Това бих казала. Всичко, което звучи гръмко, привлича вниманието още в първите секунди.
Т. нар. "кликбейт" е голяма напаст, защото създава илюзията, че си осведомен, без всъщност да знаеш детайлите. След това се оказваш в доста лоша позиция, когато трябва да дискутираш темата с хора, които реално я познават. Получава се почти недоразумение в комуникацията. Информираният човек се опитва да развие аргумент, свързан с темата, а този, който е прочел само заглавието, смята, че вече е запознат с материала, и не успява да даде подходящи коментари. Това е единствено в негов ущърб.
- Това обаче не изчерпва нещата, които можеш да разкажеш за себе си. Написала си и научна статия за факторите, които формират отношението към мигрантите в различните държави от Европейския съюз. Как реши да се спреш точно на тази особено актуална тема?
Отново беше резултат от нещата, които чувам около себе си. Отношението към мигрантите в България ми се стори доста сериозно, въпреки че тук дори нямаме чак толкова много мигранти – със сигурност не на нивото на държави като Германия, където знаем как миграцията се отрази и върху политиката. Струваше ми се подходящо сама да проуча въпроса, тъй като хората имат доста остри мнения. Дори да не съм съгласна с тях, не исках веднага да започна да ги обвинявам, защото явно съществуват фактори, които влияят върху тези нагласи. Анализирах данни на Европейската комисия, публикувани на нейния сайт. Те включваха анкети за всяка държава членка. Опитах се да открия съответствие между определени характеристики на населението, например демографски фактори, и отношението към мигрантите – дали то е по-негативно, или по-позитивно. До известна степен резултатите не бяха чак толкова изненадващи. Съществува важна зависимост между отношението и възрастта на човека, както и между това колко често той среща чужденци. Това е сравнително естествено. Проучването обаче показа, че младите хора са доста по-отворени. Това дава надежда за прогреса и развитието, до които се надявам младежката активност да доведе.
- Представлявала си България и на сесии на Европейския младежки парламент в Брюксел.
Получих поканата след участие в подобна сесия в София. Има регионални кръгове, по време на които журито оценява представянето на всеки участник. Работата на комитетите или делегациите е следната: получавате тема и разработвате предложение по нея с няколко подточки. След това го представяте пред голямата зала и пред всички участници, а останалите комисии гласуват „за“ или „против“. В Брюксел бях част от делегацията на България, но работата всъщност се извършва в смесени международни екипи. Един екип например разглежда въпроси, свързани с околната среда, а друг – дали Европейският съюз трябва да приема нови държави членки. Темите са разнообразни, на случаен принцип. Според мен най-вълнуващата част са речите, които се изнасят накрая. Това беше и моята цел – да се развивам повече в областта на публичното говорене.
- Има ли теми, по които младите европейци са единодушни? Ако има, кои са те?
Към много от големите теми има общ интерес, но когато стигнем до детайлите, се появяват толкова много нюанси, че трудно бих могла да обобщя. Нещо, което наскоро прочетох и което до голяма степен усетих, е, че когато говорим за прогнози за бъдещето, ние дори не можем да постигнем съгласие какво представлява настоящето, а камо ли да имаме ясна преценка какво ще се случи след пет или десет години. Затова не бих казала, че има въпрос, по който съществува пълен консенсус сред всички млади европейци.
- Социалните мрежи показват, че обичаш и да пътуваш. Има ли място, което е останало със специално значение в паметта ти?
Бих посочила две места. Едното е Сеул в Южна Корея, защото там за първи път успях реално да използвам знанията си по корейски. Те се поддържат много трудно в среда, в която около теб естествено не се говори корейски. Другото място е Ню Йорк, но не поради типичната причина, свързана с високите небостъргачи и с това, че толкова често виждаме града във филмите. Моята връзка с него беше друга, защото много обичам театъра и мюзикълите. Там за първи път гледах мюзикъла „Хамилтън“ на живо. Дори сега в Оксфорд се занимавам с театър – не като актьор, а от по-техническата страна. Занимавам се с дизайн на осветлението в театралните постановки. „Хамилтън“ беше нещо, което можеш да гледаш само на „Бродуей“ и „Уест Енд“, затова реших да се възползвам от пътуването. Всъщност бях в Съединените щати във връзка с лятното ми обучение – участвах в програма на Харвард. След това реших да попътувам и до Ню Йорк. Успях много добре да комбинирам различните занимания през това лято.
- Поставяла ли си си въпроса къде се виждаш след университета?
Все още не съм сигурна в каква посока искам да се насоча след университета, но опознавам няколко различни сфери. В момента съм на стаж в банка в София, но развивам и консултантска дейност в клуб към Оксфорд. Там ни свързват с реални клиенти и работим по проекти, в които анализираме поставените от тях въпроси и накрая предлагаме решения. Това са общите насоки. Разбира се, продължавам да се интересувам и от политика, така че оставям развитието си в тази област отворено.
- Интересно ми е да разбера как близките ти хора се отнасят към всичко, което непрекъснато се стремиш да правиш.
Те ме подкрепят много. Родителите ми наистина не можеха да повярват, когато ме приеха в Оксфорд. Имам и малка сестричка, която е на девет години. Особено, когато съм в Англия, тя много ми липсва и се чуваме всеки ден. Проявява разбиране и ми казва: „Да, знам, че учиш, но искам да се чуваме по-често“. Има много подкрепа, но понякога, разбира се, се появява и чувството за липса на близките хора. Изключително благодарна съм за средата, в която съм израснала, както и на учителите и преподавателите ми в Американския колеж и преди това. Наистина нямаше да стигна дотук без тях.
- Дори когато един човек физически не се намира в България, той все пак може да бъде полезен на страната по някакъв начин, нали?
Абсолютно. Има много примери за това. По-рано споменах основателите на „Граждани за България“. Те са професори, които работят в Съединените щати, и въпреки това отделят от собствените си средства, за да организират подобни конкурси. Те виждат надежда за България, въпреки че са избрали път, който ги е отвел извън родината.
- Кое е нещото, което все още не си постигнала, но истински искаш да постигнеш?
Това е интересен въпрос, защото обикновено си поставям цели на по-малки стъпки. Не се възприемам като човек, който все още не е постигнал нещо голямо, а по-скоро като човек, който гради малко по малко, докато стигне до по-голямата цел. Не става дума за нещо толкова лично. По-скоро все още не съм успяла да постигна максималното въздействие чрез своите инициативи. Всеки опит, разбира се, има определени граници. Дори при проекта ми за пътната безопасност ходех по училищата, за да го представям на живо, защото не всеки има достъп до социалните мрежи. Това вероятно е малка част от населението, но все още не съм постигнала пълна, стопроцентова ангажираност по темите, които ме вълнуват.
- Дори след всичко, което изброи?
Мисля, че някои неща са извън моя контрол. Опитвам се, но съществуват определени естествени препятствия.
Габриела Панова е млад човек с много интереси и идеи и със силна обществена ангажираност. Заедно с нея разсъждаваме доколко младите хора могат реално да променят средата, в която се развиват.
- Когато човек прочете твоята биография – Оксфорд, обществени инициативи, политика, работа – всичко изглежда някак подредено в хронологическа точност. Но как самата ти би се представила? Коя е Габи отвъд публичната си биография?
Габи, отвъд публичната ѝ биография, е едно момиче, което никога не би си представяло, че ще се развие по този начин. Всъщност, всичко започна само преди няколко години и оттогава се развих по един доста динамичен път, за който съм изключително благодарна, тъй като имах подкрепата на много хора около мен. Бих казала, че Габи сега не е твърде различна от Габи преди две-три години, защото всичко, което съм изградила оттогава, е част от един естествен път, по който съм преминала. Все още съм запазила много от интересите, които имах и тогава. Не съм станала съвсем различен човек, фокусиран единствено върху света на науката.
- Нека разкажем за нашата аудитория – каква е връзката ти с Добруджа и как гледаш на нея?
Родена съм в София, но имам доста силна връзка с Добруджа по семейна линия, по-конкретно по бащина линия. Баща ми е роден в Шумен и е живял в Добрич доста години. Там е завършил средното си образование – учил е в Икономическия техникум. Мои близки продължават да живеят в този край на България. Дядо ми е Георги Панов – бил е офицер на военното летище в Добрич, а в момента има охранителна фирма в района.
- Откъде идва интересът ти към обществените теми?
Началото беше преди няколко години, когато в десети клас попаднах на конкурс за есе. Той беше организиран от „Граждани за България“ – организация, ръководена от български професори в университети извън страната, които са запазили връзката си с България. Чрез този конкурс те се надяваха да ангажират много млади хора и да ги накарат да се замислят какъв принос могат да имат. Участвах в първото издание на конкурса, който беше популяризиран чрез моето училище. Тогава учех в Американския колеж в София. Спечелих първо място, което за мен беше доста голяма изненада, тъй като конкурсът беше национален. Темата беше: „Кой е драконът, който ни спира като нация?“. Още от самото заглавие се усеща метафоричната, дори митологичната страна на въпроса. Той не предполага да бъде разглеждан единствено чрез сухи отговори от типа: „Не сме богата държава“, „Нямаме подкрепа“ и така нататък. По-скоро целта е да подтикне към по-задълбочен размисъл за корените на този манталитет.
- Вече спомена Американския колеж. Къде учеше преди това?
От пети до седми клас учех в Софийската математическа гимназия. Имах възможност да остана в СМГ и след седми клас, тъй като бях приета, но реших да се насоча към Американския колеж. Усетих, че той предлага по-разнообразна среда по отношение на извънкласните дейности и че, освен академични знания, дава повече социални възможности, особено с оглед на бъдещо образование в чужбина. Освен това от девети до дванадесети клас предметите се изучават на английски език, което е значителен плюс.
- От казаното предполагам, че езиците са твоя силна страна. Колко езика владееш?
Бих казала, че английският ми е на доста добро ниво. По-интересен факт е, че знам и корейски. В момента може би не го владея на нивото, на което го владеех преди една година, но имам официален сертификат за четвърто ниво по корейски език. Историята с корейския език започна с това, че бях почитател на кей-поп музиката. Все още бих казала, че съм, но този интерес прерасна в изучаване на самия език. Малко прескачам напред, но в момента общувам на корейски и с някои от колегите си в университета.
- В момента си първи курс, споменахме по-рано, но нека повторим къде...
В Оксфорд и изучавам политика, философия и икономика. Това е може би една от най-известните специалности, тъй като е създадена именно там. Оксфорд има славата на университет, който създава политици. Наскоро попаднах на статистика, според която четиринадесет от последните двадесет министър-председатели на Обединеното кралство са завършили именно Оксфорд.
- Това ли е една от причините да се насочиш точно към комбинацията от философия, политика и икономика?
Да, със сигурност. В началото политиката беше основният ми фокус. Затова в някои от другите университети кандидатствах именно с политика и международни отношения. Знаех, че философията и икономиката подкрепят значително изучаването на политиката. Няма как да вземаш правилни политически решения, ако не разбираш какъв ефект ще имат те върху икономиката на страната. Същото се отнася и за философията, тъй като тя се опитва да обясни действията на политиците. Ориентирах се конкретно към тази специалност и заради начина, по който тя се преподава в Оксфорд. Той е различен от подхода в другите университети. Работим в много малки групи и дискутираме темите в изключително индивидуална среда. В продължение на един-два часа обсъждаме есетата си и всичко, което правим, преминава през много персонален подход. Това се различава от ситуацията, в която присъстваш на лекция със сто души и след това имаш една задача в края на срока. Имаме и лекции, разбира се, но акцентът наистина е върху разговорите с професорите. Те са известни в своите сфери, писали са статии по съответните теми и могат да предложат много по-персонален поглед в сравнение с общите лекции, които получават всички.
- Каква е продължителността на обучението?
Моята специалност е 3-годишна, което е типично за образованието в Англия. Някои други специалности са 4-годишни, а медицината, разбира се, продължава повече. Моето обучение е три години и завършва с бакалавърска степен.
- Съвпадна ли Оксфорд с предварителната ти представа за него?
Предварителната ми представа беше като на един типичен почитател на „Хари Потър“ – красиви замъци и чувството, че живееш като средновековен учен сред тези старинни сгради. Бих казала, че в голяма степен представата ми съвпадна с действителността. Въпреки че вече живея там от една година, все още се чувствам като турист. Продължавам да вървя навсякъде и да снимам. Понякога други хора ме питат дали искам да ме снимат, сякаш не разбират, че всъщност съм студентка там. Освен красотата, разбира се, академичната част е на много високо ниво. Хората, с които се запознах, ми дадоха изключително много през тази година, дори извън формалните учебни часове. Моите колеги и приятели са изключително впечатляващи хора. Социалният живот също по никакъв начин не остава на по-ниско ниво.
- Предполагам, че зад пътя ти до това място стоят добра информираност и сериозна подготовка. Така ли е?
Процесът по кандидатстване е сходен за повечето ученици. Той включва попълването на официалната форма за кандидатстване за Обединеното кралство, която се нарича UCAS. Чрез нея кандидатстваш във всички университети, но трябва да избереш само пет. Имаш опция между Оксфорд и Кеймбридж – не можеш да кандидатстваш и в двата университета. Избираш единия от тях и още четири университета. За мен голямата дилема беше дали изобщо да кандидатствам в Оксфорд, защото се приемат сравнително малко българи. Имах инициативи, които можеха да ми помогнат, но летвата е много висока. Трябваше да реша дали да подам документите си до средата на октомври, когато е срокът за Оксфорд, или да изчакам до януари, когато е обичайният срок за останалите университети. Когато кандидатстваш в Оксфорд, подаваш всички кандидатури наведнъж. Това беше риск, защото, ако не бях решила да кандидатствам там, щях да имам още няколко месеца, за да подобря есетата си и начина, по който съм представила останалите си дейности. Все пак реших да поема риска. За моята специалност се полага изпит, който включва наполовина математика и наполовина задачи по логика на английски език. Например получаваш аргумент и трябва да посочиш кое от дадените твърдения би го подсилило. След това част от кандидатите се избират за интервюта. Аз имах три интервюта – съответно по политика, философия и икономика. Получих прекрасната новина на 14 януари.
- Звучи страхотно. Срещаш хора от много различни държави. Как ти се отразява тази среда?
Наистина има хора от цял свят. Международните студенти, тоест тези, които не се водят „home students“ или не са живели в Англия през последните три години, не са чак толкова голям процент. Мисля, че са около двадесет процента. Това обаче не се усеща по някакъв особен начин, защото много от самите англичани също имат разнообразни корени, живели са в чужбина или произхождат от смесени семейства. Няма го отношението: „Ти си различният, а ние сме местните“, за да се създава някаква граница. Това не се усеща по никакъв начин. Дори много от хората, които биват избирани за различни позиции, са именно чужденци. Няма неприязън към тях. Те са приемани напълно като членове на обществото.
- Няма как да не поговорим и за България. Как ти подейства тази промяна? Започна ли да оценяваш повече нещо у нас?
Разбира се, България започва да ти липсва, когато живееш далеч. Макар разстоянието да не е чак толкова голямо, прибирам се през ваканциите. Тоест има периоди от по два-три месеца, в които не съм тук. Нещото, което започнах да оценявам повече, е комуникацията. Може би това звучи като малко общ отговор, защото езиковата бариера ти пречи да се свържеш на същото ниво с хората около теб. Колкото и добре да си приет, тази бариера по-скоро съществува вътре в теб, дори без другите активно да ти я налагат. Има някои препятствия в комуникацията и със сигурност ми липсва възможността да общувам напълно свободно. Освен това хората около мен не си отговарят толкова често по телефоните. Разбирам, че това се влияе от ангажираността ни със задачи и есета, но, колкото и иронично да звучи, ми липсва това пристрастяване към телефоните, което съм свикнала да виждам сред повечето българи. Когато пиша на някого за подкрепа, за да се видим или за каквото и да било, българите обикновено отговарят веднага. В Англия сякаш има неписано правило да оставиш човека два-три дни първо да се почуди защо не му отговаряш и чак след това да му изпратиш съобщение. Знам, че това не е лично отношение към мен, защото, когато сме заедно на живо, винаги си говорим. Телефоните просто не са толкова важна част от живота им.
- Нека припомним на аудиторията, че това само едно от заниманията, с които си ангажирана. Искам да научим повече за дейността ти, свързана с пътната безопасност – „Безопасност: от деца за деца“.
Точно така. Това е проект, който развивах в продължение на доста месеци. Първата фаза беше да създам видеа на тема пътна безопасност, тъй като забелязах, че тя е доста пренебрегвана в нашата образователна система. Уж има някакви кратки уроци, които дори не знаех, че съществуват, провеждани в края на часа на класа. Не си спомням моят час на класа някога да е бил оползотворяван по този начин, но на теория се провеждат уроци по пътна безопасност. Когато отворим новините обаче, сред водещите теми винаги има катастрофа, жертви и други подобни случаи.
- Това те е накарало да мислиш, че темата трябва да бъде възприемана по различен начин, предполагам.
Според мен това е съвсем естествена реакция. Ако погледнем статистиката, България, заедно с Румъния, е на едно от първите места по пътни инциденти в Европейския съюз. Не трябва винаги да обвиняваме единствено пътищата, защото в повечето случаи причината е шофьорска грешка и липса на отговорност. Затова реших, че начинът този проблем да бъде адресиран е да започнем от по-младото поколение. Трудно ще променим настоящите шофьори от днес за утре, но можем да създадем култура на отговорност още от детска възраст. Създадох три видеа – за пешеходци, за безопасността в градския транспорт и за колоездачи. Заснех видеата, събрах подкрепа от спонскори. Колаборирах със 145-о училище в София. С ръководството имах уговорка да използвам техния двор за направа на видеата, както и да взема някои ученици за актьори. Опитах се да включа децата в процеса. Считам, че се получи добре. След това споделихме видеата и събрахме над 150 хил. гледания.
- Разговаряла си с толкова много хора. Как измерваш успеха на подобна кампания?
В този случай не разговарях просто с какви да е хора, а именно с децата, които бяха моята целева група. Успях да разширя проекта, като обикалях училища и представях видеата заедно с игри, чрез които децата веднага прилагаха наученото. Получи се много добре. Имах подкрепата и на Столичната община, по-конкретно на район „Оборище“. Посетихме седем или осем училища и детски градини и представихме проекта пред доста класове. На децата им харесваше и се забавляваха много. Предоставих материалите и на училищата в страната. Надявам се това да има по-дълготрайно въздействие от моята пряка намеса по време на уроците. Това е надеждата ми.
- Била си отличена именно за социална ангажираност. Какво можеш да разкажеш за „20 под 20“?
Това е конкурс, който се организира от Младежкия съюз към американския посланик в България – мисля, че така се нарича на български. Има няколко категории, сред които спорт, изкуство и социална ангажираност, в която участвах аз. Както подсказва името, конкурсът отличава двадесет финалисти на възраст под двадесет години, които са оказали значително въздействие в своята сфера. Подобен е на известните класации „30 под 30“ или „40 под 40“, но е тяхна младежка версия. Бях много приятно изненадана. На самото награждаване срещнах както много хора, които познавах, така и други, за които само бях чувала. Сред тях беше например Крис Ламбов, известен със своите видеа и с подкрепата си за хора с увреждания. Това, което най-много ме зарежда при подобни конкурси и срещи с млади хора, е, че срещаш именно онази част от българското общество, която е най-активна. Сякаш споделяш с тях ентусиазма да направите промяна за бъдещето.
- Това вероятно те кара да мислиш, че всъщност не е чак толкова странно или необичайно един млад човек да се интересува и да говори за въпроси, свързани с политиката.
Със сигурност. Според мен много повече хора могат да бъдат активни, отколкото го правят в момента, но не вярват, че е възможно да имат принос. Постоянно попадаме на статии и клипове за огромни бедствия по света, които от нашата гледна точка изглеждат почти невъзможни за разрешаване. Някъде има война или природно бедствие с огромно въздействие върху определена част от света. Като млад човек в България си казваш: „Добре, това не ме засяга пряко, а дори и да ме интересува, какво мога да направя аз?“. Проблемът, който съм забелязала, е, че много хора са свикнали всичко да изглежда толкова голямо и далечно, че не могат да разпознаят кога даден проблем е напълно разрешим с техните собствени сили и с помощта на няколко близки човека. Повечето проблеми не са толкова големи, колкото ги виждаме в социалните мрежи. Можем да започнем от местно ниво и след това да надграждаме. Това, което се намира непосредствено до нас, до голяма степен е под наш контрол.
- Как се постига тази осведоменост, която описваш?
С четене на новините, а не само на заглавията. Това бих казала. Всичко, което звучи гръмко, привлича вниманието още в първите секунди.
Т. нар. "кликбейт" е голяма напаст, защото създава илюзията, че си осведомен, без всъщност да знаеш детайлите. След това се оказваш в доста лоша позиция, когато трябва да дискутираш темата с хора, които реално я познават. Получава се почти недоразумение в комуникацията. Информираният човек се опитва да развие аргумент, свързан с темата, а този, който е прочел само заглавието, смята, че вече е запознат с материала, и не успява да даде подходящи коментари. Това е единствено в негов ущърб.
- Това обаче не изчерпва нещата, които можеш да разкажеш за себе си. Написала си и научна статия за факторите, които формират отношението към мигрантите в различните държави от Европейския съюз. Как реши да се спреш точно на тази особено актуална тема?
Отново беше резултат от нещата, които чувам около себе си. Отношението към мигрантите в България ми се стори доста сериозно, въпреки че тук дори нямаме чак толкова много мигранти – със сигурност не на нивото на държави като Германия, където знаем как миграцията се отрази и върху политиката. Струваше ми се подходящо сама да проуча въпроса, тъй като хората имат доста остри мнения. Дори да не съм съгласна с тях, не исках веднага да започна да ги обвинявам, защото явно съществуват фактори, които влияят върху тези нагласи. Анализирах данни на Европейската комисия, публикувани на нейния сайт. Те включваха анкети за всяка държава членка. Опитах се да открия съответствие между определени характеристики на населението, например демографски фактори, и отношението към мигрантите – дали то е по-негативно, или по-позитивно. До известна степен резултатите не бяха чак толкова изненадващи. Съществува важна зависимост между отношението и възрастта на човека, както и между това колко често той среща чужденци. Това е сравнително естествено. Проучването обаче показа, че младите хора са доста по-отворени. Това дава надежда за прогреса и развитието, до които се надявам младежката активност да доведе.
- Представлявала си България и на сесии на Европейския младежки парламент в Брюксел.
Получих поканата след участие в подобна сесия в София. Има регионални кръгове, по време на които журито оценява представянето на всеки участник. Работата на комитетите или делегациите е следната: получавате тема и разработвате предложение по нея с няколко подточки. След това го представяте пред голямата зала и пред всички участници, а останалите комисии гласуват „за“ или „против“. В Брюксел бях част от делегацията на България, но работата всъщност се извършва в смесени международни екипи. Един екип например разглежда въпроси, свързани с околната среда, а друг – дали Европейският съюз трябва да приема нови държави членки. Темите са разнообразни, на случаен принцип. Според мен най-вълнуващата част са речите, които се изнасят накрая. Това беше и моята цел – да се развивам повече в областта на публичното говорене.
- Има ли теми, по които младите европейци са единодушни? Ако има, кои са те?
Към много от големите теми има общ интерес, но когато стигнем до детайлите, се появяват толкова много нюанси, че трудно бих могла да обобщя. Нещо, което наскоро прочетох и което до голяма степен усетих, е, че когато говорим за прогнози за бъдещето, ние дори не можем да постигнем съгласие какво представлява настоящето, а камо ли да имаме ясна преценка какво ще се случи след пет или десет години. Затова не бих казала, че има въпрос, по който съществува пълен консенсус сред всички млади европейци.
- Социалните мрежи показват, че обичаш и да пътуваш. Има ли място, което е останало със специално значение в паметта ти?
Бих посочила две места. Едното е Сеул в Южна Корея, защото там за първи път успях реално да използвам знанията си по корейски. Те се поддържат много трудно в среда, в която около теб естествено не се говори корейски. Другото място е Ню Йорк, но не поради типичната причина, свързана с високите небостъргачи и с това, че толкова често виждаме града във филмите. Моята връзка с него беше друга, защото много обичам театъра и мюзикълите. Там за първи път гледах мюзикъла „Хамилтън“ на живо. Дори сега в Оксфорд се занимавам с театър – не като актьор, а от по-техническата страна. Занимавам се с дизайн на осветлението в театралните постановки. „Хамилтън“ беше нещо, което можеш да гледаш само на „Бродуей“ и „Уест Енд“, затова реших да се възползвам от пътуването. Всъщност бях в Съединените щати във връзка с лятното ми обучение – участвах в програма на Харвард. След това реших да попътувам и до Ню Йорк. Успях много добре да комбинирам различните занимания през това лято.
- Поставяла ли си си въпроса къде се виждаш след университета?
Все още не съм сигурна в каква посока искам да се насоча след университета, но опознавам няколко различни сфери. В момента съм на стаж в банка в София, но развивам и консултантска дейност в клуб към Оксфорд. Там ни свързват с реални клиенти и работим по проекти, в които анализираме поставените от тях въпроси и накрая предлагаме решения. Това са общите насоки. Разбира се, продължавам да се интересувам и от политика, така че оставям развитието си в тази област отворено.
- Интересно ми е да разбера как близките ти хора се отнасят към всичко, което непрекъснато се стремиш да правиш.
Те ме подкрепят много. Родителите ми наистина не можеха да повярват, когато ме приеха в Оксфорд. Имам и малка сестричка, която е на девет години. Особено, когато съм в Англия, тя много ми липсва и се чуваме всеки ден. Проявява разбиране и ми казва: „Да, знам, че учиш, но искам да се чуваме по-често“. Има много подкрепа, но понякога, разбира се, се появява и чувството за липса на близките хора. Изключително благодарна съм за средата, в която съм израснала, както и на учителите и преподавателите ми в Американския колеж и преди това. Наистина нямаше да стигна дотук без тях.
- Дори когато един човек физически не се намира в България, той все пак може да бъде полезен на страната по някакъв начин, нали?
Абсолютно. Има много примери за това. По-рано споменах основателите на „Граждани за България“. Те са професори, които работят в Съединените щати, и въпреки това отделят от собствените си средства, за да организират подобни конкурси. Те виждат надежда за България, въпреки че са избрали път, който ги е отвел извън родината.
- Кое е нещото, което все още не си постигнала, но истински искаш да постигнеш?
Това е интересен въпрос, защото обикновено си поставям цели на по-малки стъпки. Не се възприемам като човек, който все още не е постигнал нещо голямо, а по-скоро като човек, който гради малко по малко, докато стигне до по-голямата цел. Не става дума за нещо толкова лично. По-скоро все още не съм успяла да постигна максималното въздействие чрез своите инициативи. Всеки опит, разбира се, има определени граници. Дори при проекта ми за пътната безопасност ходех по училищата, за да го представям на живо, защото не всеки има достъп до социалните мрежи. Това вероятно е малка част от населението, но все още не съм постигнала пълна, стопроцентова ангажираност по темите, които ме вълнуват.
- Дори след всичко, което изброи?
Мисля, че някои неща са извън моя контрол. Опитвам се, но съществуват определени естествени препятствия.
Коментирайте
