Младият предприемач заминава за САЩ още като ученик с мечтата да стане професионален футболист. Животът му обаче го отвежда в друга посока, свързана с бизнеса с недвижими имоти. С него си говорим за пътя от Добрич до Америка, за решенията, които променят посоката му, и за това как се изгражда един такъв успех.
- Нека започнем от Добрич. Какво момче беше Стас Костадинов преди Америка? И наистина ли футболът заемаше толкова голяма част от живота ти?
Аз винаги бях веселяк, винаги бях с приятели и винаги футболът беше в главата ми. Нищо друго нямаше. Това беше мечтата ми – да стана футболист. Докато не заминах за Америка. След това много неща се промениха. Промени се мисленето ми и видях, че можеш да бъдеш успешен не само чрез футбола или спорта. Мисля, че в нашия район има много деца, които си мислят, че само така могат да бъдат успешни. Всеки мечтае да успее, но Америка промени начина ми на мислене.
- Как стигна до пробите в отбора на Лос Анджелис Галакси (LA Galaxy)?
В Добрич започнах да тренирам футбол в школата на„Изида“. Последната година, докато бях в тук и знаех, че ще замина, тренирах сутрин и вечер. Ходех на фитнес, всеки ден отивах преди всички на тренировка и оставах след всички, за да се подготвям. Правех всичко възможно да бъда на най-високо ниво, за да мога, когато отида в щатите, да се представя по най-добрия начин.
Винаги съм правил всичко на 100%, за да бъда най-добрият в това, с което се занимавам. Така стигнах до пробите в LA Galaxy – с много тренировки. Но всъщност, пътят дотам беше възможен най-вече благодарение на майка ми.
Тя спечели зелена карта и беше първият човек от нашето семейство, който отиде в Америка, за да види как стоят нещата. Аз ѝ казах, че няма да замина, ако не мога да отида в Лос Анджелис или някъде, където има добър отбор и възможност да се развивам, защото тогава единствената
ми цел беше футболът. Тя ми каза: „Как да отида в Лос Анджелис, като съм в Атланта? Това е на другия край на Америка.“ Но така се стекоха обстоятелствата, че семейството, при което майка ми работеше като детегледачка, ме прие като част от своето семейство. Когато ходех при тях, се чувствах като у дома си. Така успях да отида на проби в LA Galaxy и ме приеха. Тогава обаче не успяхме да оправим документите и трябваше да се върна за още една година в България.
- Кога беше окончателното ти заминаване?
След една година. Когато се прибрах в България, бях много разочарован. Мислех си, че ще остана в Америка, ще тренирам и ще продължа напред, а изведнъж трябваше да се върна. Междувременно „Изида“ се разпадна и трябваше да играя за „Добруджа“. Помислих си: „Това е ужасно. Не искам да играя за „Добруджа“, защото винаги съм играл срещу тях.“ Никога не ми беше харесвало, а и треньорите не ми допадаха. Бях на 15 години. На 16 вече окончателно заминах за Америка.
През тази една година майка ми си намери друга работа – в Северна Каролина. Там вече можеше да ми направи необходимите документи и аз да замина за постоянно. Все пак Лос Анджелис е много скъп град. Само най-необходимите разходи са поне 4-5 хиляди долара на месец, което е огромна сума за човек, който тепърва започва живота си в Америка. В Северна Каролина всичко беше значително по-достъпно. Майка ми намери и приятел, който живееше там. Преместихме се при него и всичко се случи именно в Северна Каролина. Така заминах окончателно. Не се случи LA Galaxy, но започнах да играя за училищния отбор.
- Отивайки в Северна Каролина, там за теб започва един своеобразен рестарт. В какво се изразяваше той?
Голям рестарт. Първо, бях на 16 години. Всеки знае какво е в тази възраст – имаш приятели, имаш си компания, изграден си някакъв живот, в който се чувстваш комфортно. А точно тогава приятелите са изключително важна част от живота. Когато заминах, ми беше много трудно. Първо, защото не говорех английски. Никога не ми е харесвало да уча английски, когато бях в България. Мислех си, че ще живея тук цял живот и няма защо да ми трябва английски. Но обстоятелствата се промениха. Озовах се в Америка и трябваше да науча езика. Беше трудно, но футболът ми помогна. Именно той ме въведе в училището, помогна ми да се запозная с хората и да бъда приет в някаква компания.
- В случая футболът се оказва универсалният език...
Точно така. Аз играех добре и много бързо си спечелих титулярно място. Дори без да мога да говоря добре английски, чрез начина, по който играех и мотивирах момчетата, успях да допринеса много за отбора. Но тогава се случи нещо друго. Понеже нямах приятели и не можех да комуникирам свободно с никого, освен с приятелите ми от България, с които говорехме по FaceTime, започнах да се концентрирам върху себе си. Започнах да уча английски, да чета книги и да се развивам.
- Тоест, в един момент пътят започва да се пречупва?
Да. И това започна още преди Северна Каролина. Семейството, при което майка ми работеше в Малибу, ми показа един живот, за който дори не подозирах, че съществува. Живееха в къща за милиони долари, с гледка към океана. В Малибу. Наоколо живееха известни личности и големи бизнесмени. Помня, че ги попитах как са направили парите си. Майка ми после ми се скара, че не било възпитано да задавам такъв въпрос, но аз бях искрено любопитен. За мен всичко изглеждаше като приказка. Вземат те от летището с Tesla – а това беше още през 2014 година. Караш по улиците на Холивуд, Санта Моника, навсякъде палми, красота, цветя… Стоиш и си казваш: „Къде попаднах?“. Това ме впечатли страшно много. Буквално те разтърсва ментално. Все едно си попаднал в друг свят.
Те ми казаха: „И ние дойдохме тук като имигранти. Не познавахме никого. Учихме, завършихме университет и работихме много.“ След това ми казаха нещо, което никога няма да забравя: „Ако имаш желание, можеш да постигнеш всичко в Америка.“
Попитах ги: „Искате да кажете, че ако работя достатъчно върху себе си, мога един ден да имам живота, който имате вие?“
Отговориха ми: „Да.“
Тогава си казах: „Аз и без това работя изключително здраво, за да стана футболист. Ако мога да постигна подобен успех чрез знания и учене, бих избрал този път, защото футболът все пак зависи и от късмет. Някой трябва да те забележи, да изиграеш правилния мач пред правилните хора.“ Докато тук успехът е много повече в твоите ръце.
- Спомена знанията и книгите. Как започна интересът ти към четенето?
Братовчед ми ми препоръча „Алхимикът“ на Паулу Коелю. Това беше първата книга, която истински ме запали. Прочетох я за два-три дни, въпреки че преди това изобщо не обичах да чета. След нея сякаш ми се отвори нов свят. Започнах да мисля по-дълбоко за живота. След това започнах да ходя по книжарниците и да си избирам книги по заглавията и съдържанието им. Но книгата, която най-силно промени начина ми на мислене, беше „Седемте навика на високоефективните хора“ на Стивън Кови. Тя ме научи как да бъда по-ефективен, как да мисля различно и какви принципи трябва да следвам, ако искам да бъда успешен. Наистина започнах да прилагам всичко, което четях. Да бъда проактивен. Да поемам отговорност. Да поставям най-важните неща на първо място. Всички тези принципи ги превърнах в част от ежедневието си. И до днес препоръчвам тази книга. Дори на хората, които вече са я чели, бих казал да я прочетат отново, защото с времето забравяме тези фундаментални принципи.
- Продължаваш ли да четеш активно?
Сто процента. Имам много книги и постоянно чета. Вече са основно бизнес книги, защото искам непрекъснато да надграждам знанията си и да развивам бизнеса си. Но не съм спирал да чета. Това остава една от най-важните части от развитието ми.
- И стигаме до бизнеса. Спомена, че в началото си имал трудности с английския език, а всъщност избираш професия, в която комуникацията е най-важният инструмент.
Първо, мога да кажа, че книгите, които четях, много повлияха върху начина ми на мислене. Аз исках да бъда успешен. Това беше най-важната ми цел. Израснахме в бедност. Израснахме в среда, в която виждаш едни и същи неща всеки ден. Все едно си затворен в клетка и не знаеш, че има друг свят. Когато отидох в Америка и видях различния начин на живот, си казах: „Аз никога повече няма да живея по стария начин. Ще променя живота си.“ Докато четях книгите, попаднах на една статистика, че близо две трети от милионерите в Америка са натрупали богатството си чрез недвижими имоти. Казах си: „Щом толкова много хора са успели по този начин, защо аз да не бъда един от тях?“ И тогава реших, че това ще бъде моята сфера. Но за да успея, трябваше да стана много добър комуникатор.
- Тоест, първата ти цел е била да развиеш уменията си за общуване?
Да. В книгите постоянно се повтаряше, че ако искаш да бъдеш успешен, трябва да бъдеш добър търговец. Трябва да можеш да продаваш. Да продаваш себе си, идеите си, продукта си. А аз не умеех това. Бях срамежлив.Имах знания, но не умеех да ги представям пред хора.
Притеснявах се от английския си, имах силен акцент и ми беше некомфортно да говоря. Тогава разбрах, че трябва нарочно да се поставя в ситуация, която ме плаши. Казах си: „Трябва да намеря работа, в която ще бъда принуден да говоря с хора всеки ден.“ И благодарение на Господ точно това се случи. Започнах работа като диспечер в транспортна компания. Там общуваш постоянно – с шофьори, брокери, клиенти и различни институции. Няма как да не се научиш. Ако не можеш да комуникираш добре, няма да имаш сделки. А ако няма сделки – няма и доходи. Така че си длъжен да станеш по-добър. През това време всяка сутрин, докато пътувах за работа, и всяка вечер на връщане слушах една и съща аудиокнига – „Как да печелим приятели и да влияем на хората“. Може би съм я слушал повече от двадесет пъти. След всяка глава си казвах: „Добре, утре ще пробвам точно този подход.“ После го тествах. След това пробвах следващата идея.
Всичко беше – четеш, прилагаш, анализираш и... пак повтаряш. Докато не стане естествена част от поведението ти. За осем месеца станах един от най-добрите хора във фирмата. Увеличих продажбите почти два пъти и половина.
- Какво правеше различно от останалите?
Повечето хора се концентрираха единствено върху товара. Аз се концентрирах върху взаимоотношенията. Исках брокерите да не ме възприемат като човек, който просто им звъни за поредния товар. Исках да изградим приятелство. Да се интересувам от тях. Да помнят кой съм. Така започнах да създавам истински отношения с едни от най-добрите брокери в бранша. Нашата компания тогава беше сравнително нова и почти никой не искаше да работи с нас. Но аз промених начина, по който продавах. За мен продажбата беше изграждане на доверие. След време, когато им се обаждах, те вече ми предлагаха най-добрите товари. Не защото фирмата беше най-голямата, а защото вече имахме отношения. Именно това помогна компанията да стане много по-успешна.
- В предварителния ни разговор спомена, че имаш един символичен рожден ден, който бележи голяма промяна.
Да. Това беше 19-ият ми рожден ден. Тогава вече бях решил какво искам. Подадох едномесечно предизвестие и си казах: „На рождения си ден напускам работа.“ От този момент нататък исках да бъда предприемач. Не исках повече да работя за някого. Аз вярвам, че ако човек иска да постигне нещо голямо, трябва да изгори мостовете зад себе си. Да се лиши от комфорта. Да остане без сигурния вариант. Само тогава започваш да мислиш различно. Бях си спестил малко пари. Не бяха много, но бях напълно убеден, че ще успея. Знаех, че ако дам всичко от себе си, в рамките на три-четири месеца ще започна да печеля.
- Как приеха това решение най-близките ти хора?
Майка ми винаги беше против да започвам бизнес. Баща ми също се беше занимавал с бизнес. Имал е успешни начинания, но е имал и много трудности. Точно затова тя се страхуваше да не тръгна по същия път. Но аз го усещах вътре в себе си. Чувствах, че това е моят път. Че мога да направя нещо повече от това просто да работя за някого.
Започнах да инвестирам много повече в книги, отколкото в каквото и да било друго. Защото знаех, че именно знанията ще ми помогнат да изградя живота, който искам.
- И всъщност, какво искаш да дадеш на света?
Мисля, че имам още много какво да дам. Засега съм дал съвсем малко, но всичко започна с бизнеса с недвижими имоти. В началото единствената ми цел беше да изкарвам пари. Тогава още не се замислях какво мога да дам на света. Много бързо обаче разбрах, че парите, сами по себе си, не носят удовлетворение. Когато започнеш да ги изкарваш, си мислиш, че ще се почувстваш по определен начин – че ще бъдеш по-щастлив, по-спокоен. Истината е, че това не се случва. Дори не усещаш някаква особена промяна.
- Разкажи как започна.
Започнах с телефонни обаждания. В Америка информацията за починалите хора е публична. Отивах в съда, преглеждах документите и виждах кои от тях са притежавали недвижими имоти. След това издирвах наследниците им, намирах телефоните им и започвах да им се обаждам. В началото не знаех как да разговарям с тези хора. Това е много деликатна тема. Постепенно обаче разбрах как трябва да подхождам към тях и започнах да имам успех. Още през първия месец направих първата си сделка. Изкарах около 3000 долара. За мен това беше невероятно. Не толкова заради сумата, а защото това беше доказателство, че моделът работи.
- Това е изключително конкурентен бизнес...
Да, но аз намерих ниша. Според мен във всеки бизнес най-важното е да намериш нещо, което останалите избягват. Преди изобщо да започна с недвижимите имоти, бях в една професионална група, в която инвеститорите постоянно обсъждаха колко трудно е да разговаряш с наследници.
Всички казваха: „Това е най-тежката част.“Аз си казах: „Ето това е моята възможност.“ Не ме беше страх да говоря с хора. Да, те са загубили близък човек, но животът продължава и тези имоти трябва по някакъв начин да бъдат управлявани. Постепенно изградих собствен подход към разговорите. Първия месец направих сделка за около 3000 долара. Втория месец – още една. Тя ми донесе около 4300 долара. За човек, който едва беше започнал, това беше немислимо. След това започнаха да идват още сделки. Първата година реализирахме оборот от около 200 000 долара. Тогава имах партньор, така че разделихме приходите, но за мен това беше доказателство, че всичко, което бях учил и прилагал, работи. Най-важното беше, че започнах да се запознавам с различни хора. Всеки нов контакт ми отваряше нови възможности. Показваше ми нов начин на мислене, нови идеи, нови партньорства. И така започнах да се развивам още по-бързо.
- Някъде тогава ли се ражда идеята за софтуерната компания?
Да, но няколко години по-късно. В нашия бизнес постоянно купувахме бази данни с потенциални продавачи на имоти и техните телефонни номера. Проблемът беше, че тази информация беше скъпа, некачествена и много лошо организирана. Тогава се сетих за един мой приятел – Джош. Запознахме се още преди да започна да се занимавам с недвижими имоти. Той беше съвсем различен човек от мен. Истински технологичен човек. Постоянно работеше с бази данни, Excel, алгоритми и обработка на информация. Много му харесваше да събира данни и да ги продава на инвеститори.
Един ден го попитах: „Добре, ти правиш страхотна информация. Но защо не предлагаш и телефонните номера?“ Той ми каза, че досега никога не се е замислял. Тогава му предложих да обединим знанията си. Аз вече имах много добри контакти в индустрията и знаех откъде можем да купим големи масиви с информация. Успях да договоря сделка за около 180 000 долара. Това беше първата ни голяма инвестиция. Така започнахме. Още през първата година компанията реализира оборот от около един милион долара от продажбата на бази данни. Аз допринесох с познанията си за пазара. Той – с технологиите и алгоритмите. Комбинацията се оказа много силна. Започнахме да разработваме различни модели, чрез които инвеститорите да намират много по-лесно собственици, които биха продали имотите си. Хората започнаха сами да говорят за нас. Компанията се разрасна много по-бързо, отколкото очаквахме.
- Докъде стигна днес този бизнес?
В момента имаме около 16 000 инвеститори, които всеки месец използват нашите услуги. Продължаваме да растем. В момента разработваме още два нови софтуерни продукта, които според мен ще променят начина, по който се работи с информация в този сектор. Мечтата ни с Джош е един ден да изградим компания, която да бъде достатъчно голяма, за да я продадем на стратегически инвеститор. Вярвам, че това може да се случи в рамките на следващите десет години. Дотогава просто ще продължим да работим. А останалото – както е рекъл Господ.
- Започнахме разговора с футбола, а стигнахме до бизнеса. Каква е следващата голяма цел, която си поставяш?
На първо място искам да създам семейство. Все още нямам деца, защото досега бях изцяло фокусиран върху кариерата си. Това е следващата голяма стъпка в живота ми. Но ако говорим за успех, вече го виждам по различен начин. Преди успехът беше свързан с това аз да постигам повече. Днес успехът за мен е хората около мен да се развиват. Искам хората, които работят с мен, да бъдат успешни. Да изграждат собствена кариера, да растат, да бъдат щастливи с това, което създаваме заедно. В момента най-голямото ми удоволствие е да виждам как хората около мен растат. Именно това ми носи истинско удовлетворение.
- Американската мечта има много различни интерпретации. Според теб тя съществува ли?
Сто процента. Това не е мит. Аз живея тази мечта. Но има едно много важно условие – трябва да си готов да работиш изключително много. Да се развиваш постоянно, да четеш, да не се страхуваш да се запознаваш с нови хора, да излизаш извън зоната си на комфорт. Ако си готов на това, възможностите са огромни. Всичко, което хората разказват за Америка, че можеш да постигнеш много, е истина. Но никой няма да ти подари успеха. Трябва да си го изработиш.
- Добрич обаче продължава да бъде важна част от живота ти. Наскоро реализира един проект, свързан именно с родния ти град...
Да. Нашата компания започна с покупка, ремонт и препродажба на къщи. След това започнахме да инвестираме в земя. Там открихме още по-голям потенциал. Днес вече развиваме цели квартали. Купуваме големи парцели, изготвяме инженерните проекти, минаваме през всички институции, осигуряваме разрешителните, подготвяме терена за строителство. Това вече е основната дейност на компанията.
Първият такъв проект беше много специален за мен. Една от улиците в него кръстих Dobrich Street. Исках да оставя нещо след себе си. Исках винаги да ми напомня откъде съм тръгнал. Колкото и далеч да стигне човек, никога не трябва да забравя родното си място. За мен това беше символичен начин да благодаря на Добрич. Надявам се хората да се гордеят с подобни неща. Да знаят, че има българи, които представят родния си град по света.
- Когато се прибираш в Добрич, какво усещане изпитваш?
Много топло. Всеки път, когато се връщам, усещам, че съм си у дома. Влизам в града и първото, което правя, е да мина покрай местата, които пазят спомените ми. Покрай стадиона, училището, градската градина. Покрай местата, където сме излизали с приятелите ми. Тези неща винаги ми напомнят откъде съм тръгнал.
- Разказваш ли на колегите си в Америка за Добрич?
Постоянно. Винаги казвам откъде съм. Горд съм, че съм от Добрич. Показвам им снимки на житните полета, на слънчогледите. Те са впечатлени. За тях това е нещо уникално. Много от тях искат да дойдат и да посетят България. И аз винаги им казвам, че си заслужава. Разбира се, градът може още много да се развива. Но виждам, че младите хора започват да правят все повече неща.
И това ме радва. Не искам Добрич да бъде град, за който хората казват, че умира. Искам да се развива и вярвам, че има потенциал.
- Смяташ ли, че градът е подходящ за младите хора?
Не мога да кажа категорично, защото не живея постоянно тук. Но съм убеден в едно. Днес местоположението вече не е най-важното. Интернет свърза целия свят. Можеш да правиш международен бизнес от всяка точка. Дори от Добрич. Не вярвам, че мястото може да бъде оправдание. Ако човек има желание, ще намери начин.
- Често разговаряш с чужденци. Какво най-много ги впечатлява в България?
Един от най-добрите ми приятели – Джош, много харесва малките автентични места. Харесва традиционните ресторанти, българската кухня, нашите обичаи. Според мен, ние понякога се опитваме прекалено много да приличаме на Запада. А всъщност най-ценното, което имаме, е нашата идентичност. Това е, което впечатлява чужденците. Българската история, българските традиции, нашата кухня... Това са нещата, които никъде другаде не могат да видят. Затова мисля, че трябва да сме много по-горди с държавата си. Имаме невероятна история, огромен принос към света. Просто трябва да започнем да го разказваме по-добре.
- Може ли да направиш едно обобщение? Как оценяваш връзката си с нашия град? Планираш ли под някаква форма да развиваш дейност тук или Добрич да бъде част от бъдещите ти решения?
Със сигурност ще се случи нещо. Дори и да не е в близкото бъдеще, със сигурност искам да правя неща тук, да инвестирам капитал, който съм спечелил, и по някакъв начин да допринеса не само за развитието на нашия град, но и на България като цяло. Виждам се в един момент да се върна и да реализирам различни проекти тук. Искам да предам опита, който съм натрупал в Америка, както и различния начин на мислене, който придобих там, за да могат нещата и тук да се променят към по-добро.
На мен ми е хубаво, когато виждам България да се развива и да става по-добро място за живот, защото ние имаме всичко необходимо.
- Нека в края да вметнем, че футболът не е спрял да те зарежда. Покрай Световното първенство разбрах, че си имал една много специална среща.
Да. Най-големият ми идол винаги е бил Кристиано Роналдо. Израснал съм с него. Той ми е идол, защото по някакъв начин се припознавам в неговата история – как е израснал, през какви трудности е преминал и колко много е работил за успеха си. Както той е работил за своя успех, така и аз се старая да работя за моя. Той не е най-големият талант, но е човек, който неуморно работи върху физиката си, играта си, дисциплината си и непрекъснато се стреми да бъде по-добър. По същия начин аз работя върху себе си и върху бизнеса си. Имах възможността да го гледам на Световното първенство.
Посетих два мача на Португалия – единият беше в Маями, а другият в Далас. За съжаление, последният се оказа и последният мач на
Кристиано Роналдо на Световно първенство, след отпадането на Португалия. Но ако трябва да погледна позитивно, ще кажа, че имах шанса да присъствам именно на последния му мач на Световно първенство. Да видиш на живо човек, който те е вдъхновявал и мотивирал да бъдеш по-добър, е нещо изключително. Това беше уникално преживяване. Дори не мога да го опиша с думи.
- Нека започнем от Добрич. Какво момче беше Стас Костадинов преди Америка? И наистина ли футболът заемаше толкова голяма част от живота ти?
Аз винаги бях веселяк, винаги бях с приятели и винаги футболът беше в главата ми. Нищо друго нямаше. Това беше мечтата ми – да стана футболист. Докато не заминах за Америка. След това много неща се промениха. Промени се мисленето ми и видях, че можеш да бъдеш успешен не само чрез футбола или спорта. Мисля, че в нашия район има много деца, които си мислят, че само така могат да бъдат успешни. Всеки мечтае да успее, но Америка промени начина ми на мислене.
- Как стигна до пробите в отбора на Лос Анджелис Галакси (LA Galaxy)?
В Добрич започнах да тренирам футбол в школата на„Изида“. Последната година, докато бях в тук и знаех, че ще замина, тренирах сутрин и вечер. Ходех на фитнес, всеки ден отивах преди всички на тренировка и оставах след всички, за да се подготвям. Правех всичко възможно да бъда на най-високо ниво, за да мога, когато отида в щатите, да се представя по най-добрия начин.
Винаги съм правил всичко на 100%, за да бъда най-добрият в това, с което се занимавам. Така стигнах до пробите в LA Galaxy – с много тренировки. Но всъщност, пътят дотам беше възможен най-вече благодарение на майка ми.
Тя спечели зелена карта и беше първият човек от нашето семейство, който отиде в Америка, за да види как стоят нещата. Аз ѝ казах, че няма да замина, ако не мога да отида в Лос Анджелис или някъде, където има добър отбор и възможност да се развивам, защото тогава единствената
ми цел беше футболът. Тя ми каза: „Как да отида в Лос Анджелис, като съм в Атланта? Това е на другия край на Америка.“ Но така се стекоха обстоятелствата, че семейството, при което майка ми работеше като детегледачка, ме прие като част от своето семейство. Когато ходех при тях, се чувствах като у дома си. Така успях да отида на проби в LA Galaxy и ме приеха. Тогава обаче не успяхме да оправим документите и трябваше да се върна за още една година в България.
- Кога беше окончателното ти заминаване?
След една година. Когато се прибрах в България, бях много разочарован. Мислех си, че ще остана в Америка, ще тренирам и ще продължа напред, а изведнъж трябваше да се върна. Междувременно „Изида“ се разпадна и трябваше да играя за „Добруджа“. Помислих си: „Това е ужасно. Не искам да играя за „Добруджа“, защото винаги съм играл срещу тях.“ Никога не ми беше харесвало, а и треньорите не ми допадаха. Бях на 15 години. На 16 вече окончателно заминах за Америка.
През тази една година майка ми си намери друга работа – в Северна Каролина. Там вече можеше да ми направи необходимите документи и аз да замина за постоянно. Все пак Лос Анджелис е много скъп град. Само най-необходимите разходи са поне 4-5 хиляди долара на месец, което е огромна сума за човек, който тепърва започва живота си в Америка. В Северна Каролина всичко беше значително по-достъпно. Майка ми намери и приятел, който живееше там. Преместихме се при него и всичко се случи именно в Северна Каролина. Така заминах окончателно. Не се случи LA Galaxy, но започнах да играя за училищния отбор.
- Отивайки в Северна Каролина, там за теб започва един своеобразен рестарт. В какво се изразяваше той?
Голям рестарт. Първо, бях на 16 години. Всеки знае какво е в тази възраст – имаш приятели, имаш си компания, изграден си някакъв живот, в който се чувстваш комфортно. А точно тогава приятелите са изключително важна част от живота. Когато заминах, ми беше много трудно. Първо, защото не говорех английски. Никога не ми е харесвало да уча английски, когато бях в България. Мислех си, че ще живея тук цял живот и няма защо да ми трябва английски. Но обстоятелствата се промениха. Озовах се в Америка и трябваше да науча езика. Беше трудно, но футболът ми помогна. Именно той ме въведе в училището, помогна ми да се запозная с хората и да бъда приет в някаква компания.
- В случая футболът се оказва универсалният език...
Точно така. Аз играех добре и много бързо си спечелих титулярно място. Дори без да мога да говоря добре английски, чрез начина, по който играех и мотивирах момчетата, успях да допринеса много за отбора. Но тогава се случи нещо друго. Понеже нямах приятели и не можех да комуникирам свободно с никого, освен с приятелите ми от България, с които говорехме по FaceTime, започнах да се концентрирам върху себе си. Започнах да уча английски, да чета книги и да се развивам.
- Тоест, в един момент пътят започва да се пречупва?
Да. И това започна още преди Северна Каролина. Семейството, при което майка ми работеше в Малибу, ми показа един живот, за който дори не подозирах, че съществува. Живееха в къща за милиони долари, с гледка към океана. В Малибу. Наоколо живееха известни личности и големи бизнесмени. Помня, че ги попитах как са направили парите си. Майка ми после ми се скара, че не било възпитано да задавам такъв въпрос, но аз бях искрено любопитен. За мен всичко изглеждаше като приказка. Вземат те от летището с Tesla – а това беше още през 2014 година. Караш по улиците на Холивуд, Санта Моника, навсякъде палми, красота, цветя… Стоиш и си казваш: „Къде попаднах?“. Това ме впечатли страшно много. Буквално те разтърсва ментално. Все едно си попаднал в друг свят.
Те ми казаха: „И ние дойдохме тук като имигранти. Не познавахме никого. Учихме, завършихме университет и работихме много.“ След това ми казаха нещо, което никога няма да забравя: „Ако имаш желание, можеш да постигнеш всичко в Америка.“
Попитах ги: „Искате да кажете, че ако работя достатъчно върху себе си, мога един ден да имам живота, който имате вие?“
Отговориха ми: „Да.“
Тогава си казах: „Аз и без това работя изключително здраво, за да стана футболист. Ако мога да постигна подобен успех чрез знания и учене, бих избрал този път, защото футболът все пак зависи и от късмет. Някой трябва да те забележи, да изиграеш правилния мач пред правилните хора.“ Докато тук успехът е много повече в твоите ръце.
- Спомена знанията и книгите. Как започна интересът ти към четенето?
Братовчед ми ми препоръча „Алхимикът“ на Паулу Коелю. Това беше първата книга, която истински ме запали. Прочетох я за два-три дни, въпреки че преди това изобщо не обичах да чета. След нея сякаш ми се отвори нов свят. Започнах да мисля по-дълбоко за живота. След това започнах да ходя по книжарниците и да си избирам книги по заглавията и съдържанието им. Но книгата, която най-силно промени начина ми на мислене, беше „Седемте навика на високоефективните хора“ на Стивън Кови. Тя ме научи как да бъда по-ефективен, как да мисля различно и какви принципи трябва да следвам, ако искам да бъда успешен. Наистина започнах да прилагам всичко, което четях. Да бъда проактивен. Да поемам отговорност. Да поставям най-важните неща на първо място. Всички тези принципи ги превърнах в част от ежедневието си. И до днес препоръчвам тази книга. Дори на хората, които вече са я чели, бих казал да я прочетат отново, защото с времето забравяме тези фундаментални принципи.
- Продължаваш ли да четеш активно?
Сто процента. Имам много книги и постоянно чета. Вече са основно бизнес книги, защото искам непрекъснато да надграждам знанията си и да развивам бизнеса си. Но не съм спирал да чета. Това остава една от най-важните части от развитието ми.
- И стигаме до бизнеса. Спомена, че в началото си имал трудности с английския език, а всъщност избираш професия, в която комуникацията е най-важният инструмент.
Първо, мога да кажа, че книгите, които четях, много повлияха върху начина ми на мислене. Аз исках да бъда успешен. Това беше най-важната ми цел. Израснахме в бедност. Израснахме в среда, в която виждаш едни и същи неща всеки ден. Все едно си затворен в клетка и не знаеш, че има друг свят. Когато отидох в Америка и видях различния начин на живот, си казах: „Аз никога повече няма да живея по стария начин. Ще променя живота си.“ Докато четях книгите, попаднах на една статистика, че близо две трети от милионерите в Америка са натрупали богатството си чрез недвижими имоти. Казах си: „Щом толкова много хора са успели по този начин, защо аз да не бъда един от тях?“ И тогава реших, че това ще бъде моята сфера. Но за да успея, трябваше да стана много добър комуникатор.
- Тоест, първата ти цел е била да развиеш уменията си за общуване?
Да. В книгите постоянно се повтаряше, че ако искаш да бъдеш успешен, трябва да бъдеш добър търговец. Трябва да можеш да продаваш. Да продаваш себе си, идеите си, продукта си. А аз не умеех това. Бях срамежлив.Имах знания, но не умеех да ги представям пред хора.
Притеснявах се от английския си, имах силен акцент и ми беше некомфортно да говоря. Тогава разбрах, че трябва нарочно да се поставя в ситуация, която ме плаши. Казах си: „Трябва да намеря работа, в която ще бъда принуден да говоря с хора всеки ден.“ И благодарение на Господ точно това се случи. Започнах работа като диспечер в транспортна компания. Там общуваш постоянно – с шофьори, брокери, клиенти и различни институции. Няма как да не се научиш. Ако не можеш да комуникираш добре, няма да имаш сделки. А ако няма сделки – няма и доходи. Така че си длъжен да станеш по-добър. През това време всяка сутрин, докато пътувах за работа, и всяка вечер на връщане слушах една и съща аудиокнига – „Как да печелим приятели и да влияем на хората“. Може би съм я слушал повече от двадесет пъти. След всяка глава си казвах: „Добре, утре ще пробвам точно този подход.“ После го тествах. След това пробвах следващата идея.
Всичко беше – четеш, прилагаш, анализираш и... пак повтаряш. Докато не стане естествена част от поведението ти. За осем месеца станах един от най-добрите хора във фирмата. Увеличих продажбите почти два пъти и половина.
- Какво правеше различно от останалите?
Повечето хора се концентрираха единствено върху товара. Аз се концентрирах върху взаимоотношенията. Исках брокерите да не ме възприемат като човек, който просто им звъни за поредния товар. Исках да изградим приятелство. Да се интересувам от тях. Да помнят кой съм. Така започнах да създавам истински отношения с едни от най-добрите брокери в бранша. Нашата компания тогава беше сравнително нова и почти никой не искаше да работи с нас. Но аз промених начина, по който продавах. За мен продажбата беше изграждане на доверие. След време, когато им се обаждах, те вече ми предлагаха най-добрите товари. Не защото фирмата беше най-голямата, а защото вече имахме отношения. Именно това помогна компанията да стане много по-успешна.
- В предварителния ни разговор спомена, че имаш един символичен рожден ден, който бележи голяма промяна.
Да. Това беше 19-ият ми рожден ден. Тогава вече бях решил какво искам. Подадох едномесечно предизвестие и си казах: „На рождения си ден напускам работа.“ От този момент нататък исках да бъда предприемач. Не исках повече да работя за някого. Аз вярвам, че ако човек иска да постигне нещо голямо, трябва да изгори мостовете зад себе си. Да се лиши от комфорта. Да остане без сигурния вариант. Само тогава започваш да мислиш различно. Бях си спестил малко пари. Не бяха много, но бях напълно убеден, че ще успея. Знаех, че ако дам всичко от себе си, в рамките на три-четири месеца ще започна да печеля.
- Как приеха това решение най-близките ти хора?
Майка ми винаги беше против да започвам бизнес. Баща ми също се беше занимавал с бизнес. Имал е успешни начинания, но е имал и много трудности. Точно затова тя се страхуваше да не тръгна по същия път. Но аз го усещах вътре в себе си. Чувствах, че това е моят път. Че мога да направя нещо повече от това просто да работя за някого.
Започнах да инвестирам много повече в книги, отколкото в каквото и да било друго. Защото знаех, че именно знанията ще ми помогнат да изградя живота, който искам.
- И всъщност, какво искаш да дадеш на света?
Мисля, че имам още много какво да дам. Засега съм дал съвсем малко, но всичко започна с бизнеса с недвижими имоти. В началото единствената ми цел беше да изкарвам пари. Тогава още не се замислях какво мога да дам на света. Много бързо обаче разбрах, че парите, сами по себе си, не носят удовлетворение. Когато започнеш да ги изкарваш, си мислиш, че ще се почувстваш по определен начин – че ще бъдеш по-щастлив, по-спокоен. Истината е, че това не се случва. Дори не усещаш някаква особена промяна.
- Разкажи как започна.
Започнах с телефонни обаждания. В Америка информацията за починалите хора е публична. Отивах в съда, преглеждах документите и виждах кои от тях са притежавали недвижими имоти. След това издирвах наследниците им, намирах телефоните им и започвах да им се обаждам. В началото не знаех как да разговарям с тези хора. Това е много деликатна тема. Постепенно обаче разбрах как трябва да подхождам към тях и започнах да имам успех. Още през първия месец направих първата си сделка. Изкарах около 3000 долара. За мен това беше невероятно. Не толкова заради сумата, а защото това беше доказателство, че моделът работи.
- Това е изключително конкурентен бизнес...
Да, но аз намерих ниша. Според мен във всеки бизнес най-важното е да намериш нещо, което останалите избягват. Преди изобщо да започна с недвижимите имоти, бях в една професионална група, в която инвеститорите постоянно обсъждаха колко трудно е да разговаряш с наследници.
Всички казваха: „Това е най-тежката част.“Аз си казах: „Ето това е моята възможност.“ Не ме беше страх да говоря с хора. Да, те са загубили близък човек, но животът продължава и тези имоти трябва по някакъв начин да бъдат управлявани. Постепенно изградих собствен подход към разговорите. Първия месец направих сделка за около 3000 долара. Втория месец – още една. Тя ми донесе около 4300 долара. За човек, който едва беше започнал, това беше немислимо. След това започнаха да идват още сделки. Първата година реализирахме оборот от около 200 000 долара. Тогава имах партньор, така че разделихме приходите, но за мен това беше доказателство, че всичко, което бях учил и прилагал, работи. Най-важното беше, че започнах да се запознавам с различни хора. Всеки нов контакт ми отваряше нови възможности. Показваше ми нов начин на мислене, нови идеи, нови партньорства. И така започнах да се развивам още по-бързо.
- Някъде тогава ли се ражда идеята за софтуерната компания?
Да, но няколко години по-късно. В нашия бизнес постоянно купувахме бази данни с потенциални продавачи на имоти и техните телефонни номера. Проблемът беше, че тази информация беше скъпа, некачествена и много лошо организирана. Тогава се сетих за един мой приятел – Джош. Запознахме се още преди да започна да се занимавам с недвижими имоти. Той беше съвсем различен човек от мен. Истински технологичен човек. Постоянно работеше с бази данни, Excel, алгоритми и обработка на информация. Много му харесваше да събира данни и да ги продава на инвеститори.
Един ден го попитах: „Добре, ти правиш страхотна информация. Но защо не предлагаш и телефонните номера?“ Той ми каза, че досега никога не се е замислял. Тогава му предложих да обединим знанията си. Аз вече имах много добри контакти в индустрията и знаех откъде можем да купим големи масиви с информация. Успях да договоря сделка за около 180 000 долара. Това беше първата ни голяма инвестиция. Така започнахме. Още през първата година компанията реализира оборот от около един милион долара от продажбата на бази данни. Аз допринесох с познанията си за пазара. Той – с технологиите и алгоритмите. Комбинацията се оказа много силна. Започнахме да разработваме различни модели, чрез които инвеститорите да намират много по-лесно собственици, които биха продали имотите си. Хората започнаха сами да говорят за нас. Компанията се разрасна много по-бързо, отколкото очаквахме.
- Докъде стигна днес този бизнес?
В момента имаме около 16 000 инвеститори, които всеки месец използват нашите услуги. Продължаваме да растем. В момента разработваме още два нови софтуерни продукта, които според мен ще променят начина, по който се работи с информация в този сектор. Мечтата ни с Джош е един ден да изградим компания, която да бъде достатъчно голяма, за да я продадем на стратегически инвеститор. Вярвам, че това може да се случи в рамките на следващите десет години. Дотогава просто ще продължим да работим. А останалото – както е рекъл Господ.
- Започнахме разговора с футбола, а стигнахме до бизнеса. Каква е следващата голяма цел, която си поставяш?
На първо място искам да създам семейство. Все още нямам деца, защото досега бях изцяло фокусиран върху кариерата си. Това е следващата голяма стъпка в живота ми. Но ако говорим за успех, вече го виждам по различен начин. Преди успехът беше свързан с това аз да постигам повече. Днес успехът за мен е хората около мен да се развиват. Искам хората, които работят с мен, да бъдат успешни. Да изграждат собствена кариера, да растат, да бъдат щастливи с това, което създаваме заедно. В момента най-голямото ми удоволствие е да виждам как хората около мен растат. Именно това ми носи истинско удовлетворение.
- Американската мечта има много различни интерпретации. Според теб тя съществува ли?
Сто процента. Това не е мит. Аз живея тази мечта. Но има едно много важно условие – трябва да си готов да работиш изключително много. Да се развиваш постоянно, да четеш, да не се страхуваш да се запознаваш с нови хора, да излизаш извън зоната си на комфорт. Ако си готов на това, възможностите са огромни. Всичко, което хората разказват за Америка, че можеш да постигнеш много, е истина. Но никой няма да ти подари успеха. Трябва да си го изработиш.
- Добрич обаче продължава да бъде важна част от живота ти. Наскоро реализира един проект, свързан именно с родния ти град...
Да. Нашата компания започна с покупка, ремонт и препродажба на къщи. След това започнахме да инвестираме в земя. Там открихме още по-голям потенциал. Днес вече развиваме цели квартали. Купуваме големи парцели, изготвяме инженерните проекти, минаваме през всички институции, осигуряваме разрешителните, подготвяме терена за строителство. Това вече е основната дейност на компанията.
Първият такъв проект беше много специален за мен. Една от улиците в него кръстих Dobrich Street. Исках да оставя нещо след себе си. Исках винаги да ми напомня откъде съм тръгнал. Колкото и далеч да стигне човек, никога не трябва да забравя родното си място. За мен това беше символичен начин да благодаря на Добрич. Надявам се хората да се гордеят с подобни неща. Да знаят, че има българи, които представят родния си град по света.
- Когато се прибираш в Добрич, какво усещане изпитваш?
Много топло. Всеки път, когато се връщам, усещам, че съм си у дома. Влизам в града и първото, което правя, е да мина покрай местата, които пазят спомените ми. Покрай стадиона, училището, градската градина. Покрай местата, където сме излизали с приятелите ми. Тези неща винаги ми напомнят откъде съм тръгнал.
- Разказваш ли на колегите си в Америка за Добрич?
Постоянно. Винаги казвам откъде съм. Горд съм, че съм от Добрич. Показвам им снимки на житните полета, на слънчогледите. Те са впечатлени. За тях това е нещо уникално. Много от тях искат да дойдат и да посетят България. И аз винаги им казвам, че си заслужава. Разбира се, градът може още много да се развива. Но виждам, че младите хора започват да правят все повече неща.
И това ме радва. Не искам Добрич да бъде град, за който хората казват, че умира. Искам да се развива и вярвам, че има потенциал.
- Смяташ ли, че градът е подходящ за младите хора?
Не мога да кажа категорично, защото не живея постоянно тук. Но съм убеден в едно. Днес местоположението вече не е най-важното. Интернет свърза целия свят. Можеш да правиш международен бизнес от всяка точка. Дори от Добрич. Не вярвам, че мястото може да бъде оправдание. Ако човек има желание, ще намери начин.
- Често разговаряш с чужденци. Какво най-много ги впечатлява в България?
Един от най-добрите ми приятели – Джош, много харесва малките автентични места. Харесва традиционните ресторанти, българската кухня, нашите обичаи. Според мен, ние понякога се опитваме прекалено много да приличаме на Запада. А всъщност най-ценното, което имаме, е нашата идентичност. Това е, което впечатлява чужденците. Българската история, българските традиции, нашата кухня... Това са нещата, които никъде другаде не могат да видят. Затова мисля, че трябва да сме много по-горди с държавата си. Имаме невероятна история, огромен принос към света. Просто трябва да започнем да го разказваме по-добре.
- Може ли да направиш едно обобщение? Как оценяваш връзката си с нашия град? Планираш ли под някаква форма да развиваш дейност тук или Добрич да бъде част от бъдещите ти решения?
Със сигурност ще се случи нещо. Дори и да не е в близкото бъдеще, със сигурност искам да правя неща тук, да инвестирам капитал, който съм спечелил, и по някакъв начин да допринеса не само за развитието на нашия град, но и на България като цяло. Виждам се в един момент да се върна и да реализирам различни проекти тук. Искам да предам опита, който съм натрупал в Америка, както и различния начин на мислене, който придобих там, за да могат нещата и тук да се променят към по-добро.
На мен ми е хубаво, когато виждам България да се развива и да става по-добро място за живот, защото ние имаме всичко необходимо.
- Нека в края да вметнем, че футболът не е спрял да те зарежда. Покрай Световното първенство разбрах, че си имал една много специална среща.
Да. Най-големият ми идол винаги е бил Кристиано Роналдо. Израснал съм с него. Той ми е идол, защото по някакъв начин се припознавам в неговата история – как е израснал, през какви трудности е преминал и колко много е работил за успеха си. Както той е работил за своя успех, така и аз се старая да работя за моя. Той не е най-големият талант, но е човек, който неуморно работи върху физиката си, играта си, дисциплината си и непрекъснато се стреми да бъде по-добър. По същия начин аз работя върху себе си и върху бизнеса си. Имах възможността да го гледам на Световното първенство.
Посетих два мача на Португалия – единият беше в Маями, а другият в Далас. За съжаление, последният се оказа и последният мач на
Кристиано Роналдо на Световно първенство, след отпадането на Португалия. Но ако трябва да погледна позитивно, ще кажа, че имах шанса да присъствам именно на последния му мач на Световно първенство. Да видиш на живо човек, който те е вдъхновявал и мотивирал да бъдеш по-добър, е нещо изключително. Това беше уникално преживяване. Дори не мога да го опиша с думи.
Коментирайте
