БЧК-Добрич припомня:Трети декември – Международен ден на хората с увреждания

Държавите, които членуват в ООН и международните организации са призовани да честват  Деня на хората с увреждания и да провеждат постоянни  мероприятия за интегрирането им в обществото.
Повече от 10 години Областният съвет на Българския червен кръст Добрич работи по проект „Повишаване информираността на обществото по проблемите на възрастните хора и лобиране за техните права“.  При изпълнението на проекта се прилага съвместния подход за работа с възрастни хора, който направи представителите на третата възраст активни участници в живота на своите общности. Основните принципи на проекта са: участие, овластяване на възрастните хора, осъществяване на дейности със и от възрастни хора, както и  партньорства. 
Доброволци на БЧК  включени в проекта инициират  празничен концерт  по повод 3-ти декември - Международния ден на хората с увреждания. На 1 декември 2015 г.  от 15 часа в зала  „Зорница” на  НЧ „Йордан Йовков”  Добрич ще се  проведе тържество с  участието на  състави от  „Дом за стари хора”  гр. Добрич, ХобиСклуб, ТСО на слепите и Детска театрална студия “Зорница“. Очаквани гости ще са представители от организациите участници, представители от Дневен център за хора с увреждания, Дружество на инвалида „Златна Добруджа“ и Сдружение на инвалидите „Надежда”. Партньор на тържеството е НЧиталище „Йордан Йовков“ с председател Юлия Стаматова.
Трети декември - Международен ден на хората с увреждания
…….Има и такъв ден в нашия напрегнат делник. Поредица от подобни дни, които неможем да решим как да назовем: празник, честване, отбелязване….? Не е ли това словесната трудност  да  открием отношението си към този вид  другост? Другостта, връхлетяла ни като торнадо от началото на новия век: екологична и демографска катастрофи, локални войни, жестокост, върната от най-мрачните дълбини на вековете, възприемани доскоро като предцивилизационни. Да, но нека помислим защо е трудно дори това-връзката: на или „за“…Трудно е да решим сред тези“други хора“ ли сме, колко сме отдалечени от тяхното изпитание, каква е вероятността докато изразяваме загриженост за тях да се озовем сред тях. Да, това сякаш е въпросът? Това ли са хората, с които се разминаваме като непознати, дали не са нашите бивши колеги, днешни приятели, членове на нашето семейство, ние самите ?
Никой никога не би могъл да определи в коя от тези общности ще се окаже или вече принадлежи. И това е смисълът на съпричастност, който  се очаква от нас да проявим на този ден. Най-малкото е да го забележим, да го откроим сред останалите без видима причина и личен повод. Да спрем устремния си ход, да забравим за минута-две „важността в целта на пътуването ни“, да успоредим крачката си с този на „белия бастун“, да споделим с увереност неувереността на другия, да не спестяваме времето, думите, погледа, защото това е най-малкото, което можем да дадем на ближния, за когото твърдим в молитва, че го обичаме. В този ден благородството неможе да не бъде забелязано, поздравено, зачетено, дори възнаградено, но дали е достатъчно? Не е ли този ден, само призван за размисъл? Да, за размисъл върху краткостта на живота и неговото предназначение, за преходността на нещата от живота и следата, която искаме да оставим? Всъщност най-важните въпроси! Да, Ден, който е само с предназначението на един светофар. Почти такъв, познатия….И не съвсем. Защото мисълта ни е спряла-самите ние осъзнаваме сега, че ни е дадена свободната воля. От нас зависи тук и сега, без отлагане, да заменим някакво условно важно време с „другото“. Тук и сега на светофара на чувствата, да почетем деня, който ни прави човеци.

Коментирайте