Без илюзии за една дата, родила много илюзии

Десети ноември 1989 г. Бях шести клас. Върнах се от училище и нашите ми казаха, че бай Тошо е паднал. В къщи цареше пълна еуфория, примесена със страх. Щастие в комбинация с несигурност какво предстои. Но при всички случаи увереност, че най-лошото е зад гърба ни.Това сподели пред Площад Славейков, Розалина Темелкова.
После започнаха митингите и „Времето е наше“ с пълно гърло, и надеждите, и плакатите с лъвчето, вдигнало знака за победа и „Комунизмът си отива“ на Васко Кръпката, и палатковият лагер на жълтите павета, и Петър Берон, Желю Желев, Стефан Савов, Петър Дертлиев и младия Емил Кошлуков и красивата Лияна Панделиева, и първите демократични избори, и… Хората още не бягаха навън, защото в онези еуфорични дни вярваха, че всичко ще се промени към по-добро и подарената свобода ще е също толкова сладка, колкото и завоюваната с усилия и жертви.

Двадесет и девет години по-късно подарената свобода продължава да тежи като воденичен камък на едно тотално лишено от илюзии население.

Истината е, че комунизмът не си отиде на 10 ноември 1989 г. Той все още е жив и управлява страната ни и днес – като неизлечим рак с неспасяеми разсейки във всички органи. И да, многохилядните митинги от онези години вече ги няма и едва ли някога ще се върнат.

Но по-красноречиви дори от сините талази на Орлов мост, пеещи като един „45 години стигат! Времето е наше!“, са върволиците от хора на Терминал 2, които избират да се влеят в едни други талази в търсене на нормалност и бъдеще за децата си.

Това са днешните митинги и шествия. Те не се случват на площадите, а на изходните точки на България.

Защото единственото, което се промени за тези почти 30 г., е това.

Преди хората мечтаеха да избягат, но държавата не ги пускаше. Днес мечтаят за същото, но няма държава, която да ги спре.

Коментирайте