– През последния месец името Ви се споменава често покрай книгата „160 години болница Добрич. История в истории“. Един много голям, много хубав труд. Как се роди идеята за това издание? С кого я замислихте?
Идеята дойде от ръководството на болницата. Те ме поканиха и ми предложиха да напиша книгата. Събрахме се, обсъдихме как да се случат нещата. За мое щастие, ме потърсиха достатъчно рано – почти година преди юбилея, и това ми даде достатъчно време за подготовка. Макар че, да си призная, дълго обмислях дали да се заема, защото темата е огромна – 160 години, а отговорността е още по-голяма. При подобна книга трябва да се подхожда с огромно внимание както към историческите факти, така и към човешките истории.
– Символично ли е, че разказвате 160 години история точно в 160 страници?
Да, това беше търсен ефект. Искахме броят на страниците да съответства на годишнината.
– Откъде събирахте информацията?
Основно от архивите, библиотеките и множество разговори. Много ценна ми беше книгата на Любен Бешков и Петър Тодоров „100 години толбухинската болница“, издадена през 1966 година. Тогава все още са били живи хората, които са помнели периода на румънската окупация – време, за което днес има изключително малко запазени документи. Защото онова, което румънската администрация не успява да вземе и да натовари на влаковете за Констанца, унищожава на място.
– Защо избрахте заглавието „История в истории“?
Защото историята на болницата е разказана през погледа на хората – от първо лице, единствено число. Всеки период оживява чрез разказите на неговите съвременници. Там, където имахме реални свидетелства, използвахме истинските личности – като Мидхат паша, като първия лекар на Хаджиоглу Пазарджик. Където липсваха такива, създадохме художествени герои, но всички исторически факти са напълно достоверни.
– Кой исторически период Ви затрудни най-много?
Безспорно периодът на румънската окупация. За него почти няма съхранени документи. Османският период също беше предизвикателство, но тогава администрацията е водила много добра документация. Например, в Националната библиотека открих протоколи от 1872 година, в които ежедневно са записвани броят на пациентите, заболяванията им и дори каква храна са получавали. Имало е пет вида диети. Това показва, че още тогава болницата е работила по европейски стандарти.
– Има ли историческа личност, която Ви впечатли най-силно?
Може би доктор Георге Попеску. Той наследява първия дипломиран лекар в града – доктор Абдулах, и остава дълги години в Добрич. В крайна сметка се превръща в човек, когото спокойно можем да наречем „по-българин от българите“.
– Признахте при представянето на книгата, че сте я писали с известно притеснение. От какво се страхувахте?
Най-вече да не допусна неточност. Много държах фактите да бъдат абсолютно достоверни. На мен ми беше много интересно, докато я писах, но също така исках книгата да бъде интересна и за читателите и да разберат, че има с какво да се гордеем. Добричката болница два пъти е построена от самите граждани. Дори и тази от 1866 година. Тогава общината предоставя мястото, но хората изграждат болницата. По-късно, през 1910 година, е създаден т. нар. „болничен фонд“, чрез който с дарения се събират средства за нова сграда. Само година по-късно средствата са осигурени, а през 1912 година Добрич вече има нова болница.
– Казвате, че болницата всъщност има рожден ден и той е през юли?
Така е, не знаем конкретно кой ден е, но във вестник „Дунав“ от 24 юли 1866 година има кратка публикация, в която е написано, че болницата в Хаджиоглу Пазарджик скоро ще бъде завършена. Именно затова приемаме, че през юли отбелязва своята годишнина.
– Освен историята, имената и личностите са голямото богатство на тази книга. Кои разговори Ви впечатлиха най-много?
Не бих могла да отлича само един. Разговорите с проф. Енчо Калчев, доц. Ташо Ташев и д-р Женина Калинкова бяха изключително ценни. Всеки от тях е оставил своя отпечатък върху развитието и успеха на болницата. Всички те говорят не само за медицина, а и за надеждата, която болницата трябва да дава на хората.
– Настоящият директор на болницата д-р Желязков призна, че книгата се чете много лесно, почти като роман. Това търсен ефект ли беше?
Да. Постоянно си напомнях, че искам да разказвам истории, а не просто да изброявам факти, статистика, легла и лекари. Защото зад всичко това стоят хората, а именно те са най-важни.
– Всички наши събеседници, които и Вие изброихте преди малко, се изказаха много ласкаво за тази книга. Вие, доволна ли сте от крайния резултат?
О, да. Много. Това е почти едногодишен труд, който видя реализация и намери признание. Най-важното за мен беше хората, чиито истории разказвам, да се припознаят в книгата. Радвам се, че получих именно такава оценка. Ако един ден някой пише книга за 200-годишнината на болницата, вярвам, че ще намери ценен материал именно тук. Защото историите, запазени чрез личните разговори, трудно могат да бъдат възстановени по-късно.
– Коя беше най-любопитната историческа находка или случка, на която попаднахте?
Много са. Малцина знаят например, че болницата в Добрич е сред първите болници в Дунавския вилает. Но е важно да се разбере, че това не е Дунавският вилает, който си представяме сега, а е обхващал районите на Самоков и София, Ниш и Тулча. Тоест – става въпрос за една изключително обширна територия. И всъщност, историческите обстоятелства налагат изграждането на тези болници – в Русе, Плевен и Добрич. Защото в рамките на няколко години, споре някои историци, тук пристигат над 400 хиляди бежанци. Именно тогава Мидхат паша, които действително е бил голям държавник, с модерно мислене, предприема сериозна модернизация на здравеопазването в региона. Това ме впечатли – далновидността на Мидхат паша.
Много интересна беше и историята за първото инфекциозно отделение, създадено през 1917 година по време на епидемия от тиф. Дотогава всички пациенти са били лекувани заедно. Но тогавашният лекар д-р Радуш Титков решава да направи заразно отделение в градския разсадник. Вадят растенията, боядисват, стерилизират, нареждат легла в две редици и всеки пациент, преди да бъде приет е изследван, дезинфекциран, за да може да се ограничи заболяването. Дори самият лекар е ходел по селата, за да издирва болни и по този начин да се ограничи разпространението на заразата.
Друго много важно е, че тази болница винаги е работела безплатно. Тя първо е създадена като болница за бедни и преселници, след това преминава на държавна издръжка, след което претърпява доста промени, но никога не е лекувала пациенти срещу заплащане.
– Разказвате и за развитието на медицината през годините...
Да. Описани са различни методи на лечение, включително колапсотерапията при туберкулоза. Имах възможност да видя оригинални медицински инструменти в Музея по история на медицината във Варна и част от тях са включени в книгата.
– Отделили сте внимание и на медицинските сестри и сестринството.
Разбира се. Проследявам развитието на сестринството още от самарянките. Разказвам и историята на първата медицинска сестра от Добрич Кина Русева, която с помощта на дружество „Майчина грижа“ е изпратена със стипендия да учи в Одеса. Тя обаче, заради войните, първоначално не успява да завърши, а се завръща в България и започва да работи като медицинска сестра. След това става и акушерка, така че нейната история е много интересна.
– Присъстват ли и съвременни истории?
Да. Помолих лекарите да разкажат случаите, които никога няма да забравят. Например проф. Калчев си спомня как по време на земетресението през 1977 година е продължил операция на дете, въпреки опасността. Години по-късно това вече пораснало момче го среща случайно на бензиностанция и му купува шоколад в знак на благодарност. Това са историите, които показват истинския смисъл на лекарската професия.
– Какво бихте искали читателите да почувстват, след като затворят последната страница?
Да се гордеят с историята на Добрич. Болницата не е просто сграда. Тя важна е част от историята на града, изградена с усилията на поколения лекари, медицински сестри, дарители и граждани. Именно тези хора са истинските герои на книгата.
.gif)
Идеята дойде от ръководството на болницата. Те ме поканиха и ми предложиха да напиша книгата. Събрахме се, обсъдихме как да се случат нещата. За мое щастие, ме потърсиха достатъчно рано – почти година преди юбилея, и това ми даде достатъчно време за подготовка. Макар че, да си призная, дълго обмислях дали да се заема, защото темата е огромна – 160 години, а отговорността е още по-голяма. При подобна книга трябва да се подхожда с огромно внимание както към историческите факти, така и към човешките истории.
– Символично ли е, че разказвате 160 години история точно в 160 страници?
Да, това беше търсен ефект. Искахме броят на страниците да съответства на годишнината.
– Откъде събирахте информацията?
Основно от архивите, библиотеките и множество разговори. Много ценна ми беше книгата на Любен Бешков и Петър Тодоров „100 години толбухинската болница“, издадена през 1966 година. Тогава все още са били живи хората, които са помнели периода на румънската окупация – време, за което днес има изключително малко запазени документи. Защото онова, което румънската администрация не успява да вземе и да натовари на влаковете за Констанца, унищожава на място.
– Защо избрахте заглавието „История в истории“?
Защото историята на болницата е разказана през погледа на хората – от първо лице, единствено число. Всеки период оживява чрез разказите на неговите съвременници. Там, където имахме реални свидетелства, използвахме истинските личности – като Мидхат паша, като първия лекар на Хаджиоглу Пазарджик. Където липсваха такива, създадохме художествени герои, но всички исторически факти са напълно достоверни.
– Кой исторически период Ви затрудни най-много?
Безспорно периодът на румънската окупация. За него почти няма съхранени документи. Османският период също беше предизвикателство, но тогава администрацията е водила много добра документация. Например, в Националната библиотека открих протоколи от 1872 година, в които ежедневно са записвани броят на пациентите, заболяванията им и дори каква храна са получавали. Имало е пет вида диети. Това показва, че още тогава болницата е работила по европейски стандарти.
– Има ли историческа личност, която Ви впечатли най-силно?
Може би доктор Георге Попеску. Той наследява първия дипломиран лекар в града – доктор Абдулах, и остава дълги години в Добрич. В крайна сметка се превръща в човек, когото спокойно можем да наречем „по-българин от българите“.
– Признахте при представянето на книгата, че сте я писали с известно притеснение. От какво се страхувахте?
Най-вече да не допусна неточност. Много държах фактите да бъдат абсолютно достоверни. На мен ми беше много интересно, докато я писах, но също така исках книгата да бъде интересна и за читателите и да разберат, че има с какво да се гордеем. Добричката болница два пъти е построена от самите граждани. Дори и тази от 1866 година. Тогава общината предоставя мястото, но хората изграждат болницата. По-късно, през 1910 година, е създаден т. нар. „болничен фонд“, чрез който с дарения се събират средства за нова сграда. Само година по-късно средствата са осигурени, а през 1912 година Добрич вече има нова болница.
– Казвате, че болницата всъщност има рожден ден и той е през юли?
Така е, не знаем конкретно кой ден е, но във вестник „Дунав“ от 24 юли 1866 година има кратка публикация, в която е написано, че болницата в Хаджиоглу Пазарджик скоро ще бъде завършена. Именно затова приемаме, че през юли отбелязва своята годишнина.
– Освен историята, имената и личностите са голямото богатство на тази книга. Кои разговори Ви впечатлиха най-много?
Не бих могла да отлича само един. Разговорите с проф. Енчо Калчев, доц. Ташо Ташев и д-р Женина Калинкова бяха изключително ценни. Всеки от тях е оставил своя отпечатък върху развитието и успеха на болницата. Всички те говорят не само за медицина, а и за надеждата, която болницата трябва да дава на хората.
– Настоящият директор на болницата д-р Желязков призна, че книгата се чете много лесно, почти като роман. Това търсен ефект ли беше?
Да. Постоянно си напомнях, че искам да разказвам истории, а не просто да изброявам факти, статистика, легла и лекари. Защото зад всичко това стоят хората, а именно те са най-важни.
– Всички наши събеседници, които и Вие изброихте преди малко, се изказаха много ласкаво за тази книга. Вие, доволна ли сте от крайния резултат?
О, да. Много. Това е почти едногодишен труд, който видя реализация и намери признание. Най-важното за мен беше хората, чиито истории разказвам, да се припознаят в книгата. Радвам се, че получих именно такава оценка. Ако един ден някой пише книга за 200-годишнината на болницата, вярвам, че ще намери ценен материал именно тук. Защото историите, запазени чрез личните разговори, трудно могат да бъдат възстановени по-късно.
– Коя беше най-любопитната историческа находка или случка, на която попаднахте?
Много са. Малцина знаят например, че болницата в Добрич е сред първите болници в Дунавския вилает. Но е важно да се разбере, че това не е Дунавският вилает, който си представяме сега, а е обхващал районите на Самоков и София, Ниш и Тулча. Тоест – става въпрос за една изключително обширна територия. И всъщност, историческите обстоятелства налагат изграждането на тези болници – в Русе, Плевен и Добрич. Защото в рамките на няколко години, споре някои историци, тук пристигат над 400 хиляди бежанци. Именно тогава Мидхат паша, които действително е бил голям държавник, с модерно мислене, предприема сериозна модернизация на здравеопазването в региона. Това ме впечатли – далновидността на Мидхат паша.
Много интересна беше и историята за първото инфекциозно отделение, създадено през 1917 година по време на епидемия от тиф. Дотогава всички пациенти са били лекувани заедно. Но тогавашният лекар д-р Радуш Титков решава да направи заразно отделение в градския разсадник. Вадят растенията, боядисват, стерилизират, нареждат легла в две редици и всеки пациент, преди да бъде приет е изследван, дезинфекциран, за да може да се ограничи заболяването. Дори самият лекар е ходел по селата, за да издирва болни и по този начин да се ограничи разпространението на заразата.
Друго много важно е, че тази болница винаги е работела безплатно. Тя първо е създадена като болница за бедни и преселници, след това преминава на държавна издръжка, след което претърпява доста промени, но никога не е лекувала пациенти срещу заплащане.
– Разказвате и за развитието на медицината през годините...
Да. Описани са различни методи на лечение, включително колапсотерапията при туберкулоза. Имах възможност да видя оригинални медицински инструменти в Музея по история на медицината във Варна и част от тях са включени в книгата.
– Отделили сте внимание и на медицинските сестри и сестринството.
Разбира се. Проследявам развитието на сестринството още от самарянките. Разказвам и историята на първата медицинска сестра от Добрич Кина Русева, която с помощта на дружество „Майчина грижа“ е изпратена със стипендия да учи в Одеса. Тя обаче, заради войните, първоначално не успява да завърши, а се завръща в България и започва да работи като медицинска сестра. След това става и акушерка, така че нейната история е много интересна.
– Присъстват ли и съвременни истории?
Да. Помолих лекарите да разкажат случаите, които никога няма да забравят. Например проф. Калчев си спомня как по време на земетресението през 1977 година е продължил операция на дете, въпреки опасността. Години по-късно това вече пораснало момче го среща случайно на бензиностанция и му купува шоколад в знак на благодарност. Това са историите, които показват истинския смисъл на лекарската професия.
– Какво бихте искали читателите да почувстват, след като затворят последната страница?
Да се гордеят с историята на Добрич. Болницата не е просто сграда. Тя важна е част от историята на града, изградена с усилията на поколения лекари, медицински сестри, дарители и граждани. Именно тези хора са истинските герои на книгата.
Коментирайте
