Ива Иванова – преподавател по български език и литература в Езикова гимназия „Гео Милев“бе гост в предаването „Тя...жената” на медийна група „Добруджа”. Тя е млад човек, завършил езиковото училище в нашия град, а днес вече е част от преподавателския му състав.
- Вие, сте завършили именно Езикова гимназия „Гео Милев“ в Добрич. Как продължи пътят Ви след това?
След гимназията заминах за София и учих в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Това беше много важен период за мен не само академично, но и чисто човешки. Там срещнах и най-добрата си приятелка, с която много трудно се разделихме впоследствие.
Още в последната си година в Университета започнах работа в едно софийско училище – 93-о. Но тогава настъпи периодът около пандемията и локдауните. Прибрах се в Добрич уж само за няколко дни, а всъщност останах. Започнах да си търся работа тук и така професионалният ми път продължи в родния град.
Първо работих две години във Ветеринарната гимназия, след това във Варна – в частното училище „Малкият принц“. А от две години имам щастието да бъда част от екипа на Езикова гимназия „Гео Милев“.
- Завършили сте българска филология. Защо един млад човек като Вас избира да застане пред черната дъска, вместо да поеме към корпоративния свят, който днес е толкова популярен?
Може би, защото в учителството има някаква особена тайна. Сякаш професията днес е малко забравена или поне все по-често се възприема просто като работа, а не като призвание. А за мен тя е именно призвание. Мисля, че точно тази невидима страна на учителството ме привлече. Корпоративният свят никога не е бил моето място. Не съм човек за него. Учителството ми дава нещо много повече отколкото модерният свят.
- Спомняте ли си първия си учебен ден в гимназията, в която самата Вие сте учили, но вече като преподавател? Как се чувствахте?
Честно казано, не бях толкова притеснена, колкото очаквах. Може би, защото любопитството беше по-силно от страха.
Беше ми интересно как ще се чувствам от другата страна – вече не като ученик, а като учител. Чудех се как ще общувам с хората, които някога са били мои преподаватели, а сега ще бъдат мои колеги. Интересуваше ме дали учениците в гимназията са същите, дали още носят онзи дух, който помня, дали ценностите са същите. Дори ми беше интересно дали класните стаи изглеждат по същия начин. И може би именно това любопитство ме спаси от притеснението.
- Какво открихте отново, когато се върнахте в училището?
Най-вече децата. Разбрах, че те са много различни от нас – от моето поколение, от моите съученици. Но това е напълно естествено. Всяко поколение идва със собствен път и със своя ценност, която да даде на училището. За мен най-интересна беше именно срещата с новите Геомилевци.
- Имало ли е учител, който е запалил у Вас любовта към литературата и словото?
Имах огромния късмет всички мои учители по литература да оставят следа в мен. Началната ми учителка госпожа Стойкова, след това госпожа Чешмеджиева в прогимназията и госпожа Генка Димова в гимназията – всички те ми дадоха нещо ценно.
След това, в университета срещнах преподаватели, които буквално горяха за литературата. Тяхната страст беше заразителна. Но ако трябва да посоча първия си учител по литература и четене, това безспорно е майка ми. Когато бях малка, тя ми четеше приказки преди сън. Тези вечери създадоха у мен любовта към книгите. Така че именно тя постави началото.
- Работите с гимназисти – деца на дигиталното време. Как ги мотивирате да оставят телефоните и да се потопят в света на Ботев или Йовков?
Нямам някаква специална тайна. Но още в началото поставям ясни граници. В моите часове телефоните не са позволени. Не защото съм против технологиите, а защото няма как да се конкурирам с тях. Това, което един телефон предлага, е многократно по-интересно и по-бързо като стимул. Но за мен е важно да имам тези 45 минути, в които аз да им предложа нещо.
Това, което най-често работи като подход, е да не представям произведенията просто като материал от учебника, а да ги превърна в човешки истории.
Често учениците анализират героите шаблонно – осъждат ги, коментират грешките им. Но когато ги попитам: „А вие какво бихте направили на негово място?“, тогава започват да се замислят. Разбират, че изборите невинаги са лесни. Мисля, че литературата трябва да бъде преживявана, а не просто прочитана, не е просто страница.
- Разликата във възрастта между Вас и учениците ви не е голяма. Това предимство ли е?
Може би е нож с две остриета. От една страна, младият учител е по-близък до учениците. Те се чувстват по-спокойни, по-склонни да споделят, по-открити. Вероятно очакват, че ще ги разбере по-бързо. От друга страна обаче, към младия учител има и много високи очаквания – че ще бъде различен, иновативен, енергичен. Има и известно подценяване. Като че ли младият човек трябва постоянно да доказва себе си. Но въпреки това, бих казала, че за мен това е по-скоро плюс. Учениците често ми споделят лични неща, именно защото ме усещат по-близка до тях. А и не е минало чак толкова много време, откакто самата аз бях ученичка. Много добре помня колко объркващ и труден е този период.
- Наближава 24 май. Какво е усещането да бъдете пазител на българското слово в езикова гимназия?
Първо – благодаря за това определение. Никога не бях мислила за учителската професия точно по този начин. Да бъдеш пазител на езика е огромна отговорност, защото отношението, което ти самият имаш към езика, неизбежно се предава и на учениците. Но за мен това е и щастие. Аз работя нещо, което истински обичам. Езикът не е просто работа за мен, той е и мое хоби. Затова не чувствам грижата за него като задължение, а като щастие.
- Имате ли любима българска дума?
Много харесвам старите, малко архаични думи. Любимата ми е „милувка“. Според мен, тя носи особено значение, което трудно може да бъде преведено на друг език. Самото звучене на думата носи нежност и топлина.
- Как гледате на езика в дигиталния свят – съкращенията, емоджитата, писането на латиница? Променя ли се книжовният български език? Трябва ли да бъдем по-толерантни към него?
Езикът винаги се е променял. Той е жив организъм. Всяко поколение има собствен жаргон, свои изрази и това, само по себе си, е богатство. Ако се опитваме да пазим езика прекалено „чист“ и да отхвърляме всичко ново, рискуваме да изгубим младите хора.
Разбира се, трябва да има граница. Не бива да сме нито прекалено строги, нито напълно безкритични. Но е важно младите да усетят, че да използваш езика си е щастие. Имаме невероятно богат език и ако не го използваме пълноценно, това е загуба.
- На какво Ви учат Вашите ученици?
Всеки ден ме учат на нещо. Най-вече на търпение и спокойствие. Учат ме и на доверие – как се печели и как се изгражда. Често им казвам, че отношенията между учител и ученик приличат на отношенията между Малкия принц и лисицата. Доверието се създава бавно – ден след ден, като постепенно сядаш все по-близо до другия човек. Те четат по-различен начин произведенията, особено тези, в които тема е любовта. Интересно ми е да чувам техните коментари и мнения за любовта, отношенията, връзките. Оказва се, че имат много добри попадения.
- 24 май за Вас е празник на…?
На грамотността. Не само на езиковата грамотност, а и на човешката – на отношението към хората, на толерантността, на емоционалната зрялост, на участието в обществото. Това е много специален ден, в който се замислям колко е ценна грамотността и как краси човека. Грамотният човек носи сила. Той има присъствие, тежест, увереност. И това е нещо, което се усеща веднага, още когато отвори уста и каже няколко думи. Грамотният човек е стойностен човек. Мисля, че именно това трябва да учим децата – че грамотността прави човека стойностен. 24 май винаги е бил специален ден за мен не само когато бях ученичка, но още повече сега, когато съм и учител.
- Вие, сте завършили именно Езикова гимназия „Гео Милев“ в Добрич. Как продължи пътят Ви след това?
След гимназията заминах за София и учих в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Това беше много важен период за мен не само академично, но и чисто човешки. Там срещнах и най-добрата си приятелка, с която много трудно се разделихме впоследствие.
Още в последната си година в Университета започнах работа в едно софийско училище – 93-о. Но тогава настъпи периодът около пандемията и локдауните. Прибрах се в Добрич уж само за няколко дни, а всъщност останах. Започнах да си търся работа тук и така професионалният ми път продължи в родния град.
Първо работих две години във Ветеринарната гимназия, след това във Варна – в частното училище „Малкият принц“. А от две години имам щастието да бъда част от екипа на Езикова гимназия „Гео Милев“.
- Завършили сте българска филология. Защо един млад човек като Вас избира да застане пред черната дъска, вместо да поеме към корпоративния свят, който днес е толкова популярен?
Може би, защото в учителството има някаква особена тайна. Сякаш професията днес е малко забравена или поне все по-често се възприема просто като работа, а не като призвание. А за мен тя е именно призвание. Мисля, че точно тази невидима страна на учителството ме привлече. Корпоративният свят никога не е бил моето място. Не съм човек за него. Учителството ми дава нещо много повече отколкото модерният свят.
- Спомняте ли си първия си учебен ден в гимназията, в която самата Вие сте учили, но вече като преподавател? Как се чувствахте?
Честно казано, не бях толкова притеснена, колкото очаквах. Може би, защото любопитството беше по-силно от страха.
Беше ми интересно как ще се чувствам от другата страна – вече не като ученик, а като учител. Чудех се как ще общувам с хората, които някога са били мои преподаватели, а сега ще бъдат мои колеги. Интересуваше ме дали учениците в гимназията са същите, дали още носят онзи дух, който помня, дали ценностите са същите. Дори ми беше интересно дали класните стаи изглеждат по същия начин. И може би именно това любопитство ме спаси от притеснението.
- Какво открихте отново, когато се върнахте в училището?
Най-вече децата. Разбрах, че те са много различни от нас – от моето поколение, от моите съученици. Но това е напълно естествено. Всяко поколение идва със собствен път и със своя ценност, която да даде на училището. За мен най-интересна беше именно срещата с новите Геомилевци.
- Имало ли е учител, който е запалил у Вас любовта към литературата и словото?
Имах огромния късмет всички мои учители по литература да оставят следа в мен. Началната ми учителка госпожа Стойкова, след това госпожа Чешмеджиева в прогимназията и госпожа Генка Димова в гимназията – всички те ми дадоха нещо ценно.
След това, в университета срещнах преподаватели, които буквално горяха за литературата. Тяхната страст беше заразителна. Но ако трябва да посоча първия си учител по литература и четене, това безспорно е майка ми. Когато бях малка, тя ми четеше приказки преди сън. Тези вечери създадоха у мен любовта към книгите. Така че именно тя постави началото.
- Работите с гимназисти – деца на дигиталното време. Как ги мотивирате да оставят телефоните и да се потопят в света на Ботев или Йовков?
Нямам някаква специална тайна. Но още в началото поставям ясни граници. В моите часове телефоните не са позволени. Не защото съм против технологиите, а защото няма как да се конкурирам с тях. Това, което един телефон предлага, е многократно по-интересно и по-бързо като стимул. Но за мен е важно да имам тези 45 минути, в които аз да им предложа нещо.
Това, което най-често работи като подход, е да не представям произведенията просто като материал от учебника, а да ги превърна в човешки истории.
Често учениците анализират героите шаблонно – осъждат ги, коментират грешките им. Но когато ги попитам: „А вие какво бихте направили на негово място?“, тогава започват да се замислят. Разбират, че изборите невинаги са лесни. Мисля, че литературата трябва да бъде преживявана, а не просто прочитана, не е просто страница.
- Разликата във възрастта между Вас и учениците ви не е голяма. Това предимство ли е?
Може би е нож с две остриета. От една страна, младият учител е по-близък до учениците. Те се чувстват по-спокойни, по-склонни да споделят, по-открити. Вероятно очакват, че ще ги разбере по-бързо. От друга страна обаче, към младия учител има и много високи очаквания – че ще бъде различен, иновативен, енергичен. Има и известно подценяване. Като че ли младият човек трябва постоянно да доказва себе си. Но въпреки това, бих казала, че за мен това е по-скоро плюс. Учениците често ми споделят лични неща, именно защото ме усещат по-близка до тях. А и не е минало чак толкова много време, откакто самата аз бях ученичка. Много добре помня колко объркващ и труден е този период.
- Наближава 24 май. Какво е усещането да бъдете пазител на българското слово в езикова гимназия?
Първо – благодаря за това определение. Никога не бях мислила за учителската професия точно по този начин. Да бъдеш пазител на езика е огромна отговорност, защото отношението, което ти самият имаш към езика, неизбежно се предава и на учениците. Но за мен това е и щастие. Аз работя нещо, което истински обичам. Езикът не е просто работа за мен, той е и мое хоби. Затова не чувствам грижата за него като задължение, а като щастие.
- Имате ли любима българска дума?
Много харесвам старите, малко архаични думи. Любимата ми е „милувка“. Според мен, тя носи особено значение, което трудно може да бъде преведено на друг език. Самото звучене на думата носи нежност и топлина.
- Как гледате на езика в дигиталния свят – съкращенията, емоджитата, писането на латиница? Променя ли се книжовният български език? Трябва ли да бъдем по-толерантни към него?
Езикът винаги се е променял. Той е жив организъм. Всяко поколение има собствен жаргон, свои изрази и това, само по себе си, е богатство. Ако се опитваме да пазим езика прекалено „чист“ и да отхвърляме всичко ново, рискуваме да изгубим младите хора.
Разбира се, трябва да има граница. Не бива да сме нито прекалено строги, нито напълно безкритични. Но е важно младите да усетят, че да използваш езика си е щастие. Имаме невероятно богат език и ако не го използваме пълноценно, това е загуба.
- На какво Ви учат Вашите ученици?
Всеки ден ме учат на нещо. Най-вече на търпение и спокойствие. Учат ме и на доверие – как се печели и как се изгражда. Често им казвам, че отношенията между учител и ученик приличат на отношенията между Малкия принц и лисицата. Доверието се създава бавно – ден след ден, като постепенно сядаш все по-близо до другия човек. Те четат по-различен начин произведенията, особено тези, в които тема е любовта. Интересно ми е да чувам техните коментари и мнения за любовта, отношенията, връзките. Оказва се, че имат много добри попадения.
- 24 май за Вас е празник на…?
На грамотността. Не само на езиковата грамотност, а и на човешката – на отношението към хората, на толерантността, на емоционалната зрялост, на участието в обществото. Това е много специален ден, в който се замислям колко е ценна грамотността и как краси човека. Грамотният човек носи сила. Той има присъствие, тежест, увереност. И това е нещо, което се усеща веднага, още когато отвори уста и каже няколко думи. Грамотният човек е стойностен човек. Мисля, че именно това трябва да учим децата – че грамотността прави човека стойностен. 24 май винаги е бил специален ден за мен не само когато бях ученичка, но още повече сега, когато съм и учител.
Коментирайте
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
