Добричлията Петър Цонев взе участие в 20-ото издание на Международната научна конференция за технологии, образование и развитие във Валенсия, Испания. Форум, събрал учени и изследователи от цял свят. До участието си в него младият наш съгражданин достига по собствена инициатива, търсейки възможност да представи своите идеи и да разшири професионалните си контакти в период, който сам определя като труден за младите изследователи в Европа.
Петър Цонев е възпитаник на Езикова гимназия "Гео Милев". Носител на наградата „Йордан Парушев“ през 2019 година. Висшето си образование придобива в Грьонингенския университет в Нидерландия.
- Как стигнахте до тази научна конференция, кой Ви покани и в каква среда присъствахте на този научен форум?
Участието ми във Валенсия, всъщност, дойде по моя собствена инициатива, понеже в момента съм в един много неудобен период за млад изследовател – между магистърската и докторската степен. Особено в момента в Европа, когато има много орязване на бюджети за образование и повече насока към работа, свързана с отбраната или подсилването на армията на определена страна, е доста трудно за един млад изследовател да намери докторантура, особено по тема, която той иска.
Но от мои приятели и други хора, които се занимават с тази дейност, разбрах, че добър начин да получиш публичност и да излезеш на сцената, така да го кажем, и да разшириш своята група от хора, които познаваш, и евентуално да намериш човек, с когото можеш да работиш в бъдеще, е да отидеш на такава научна конференция. И затова реших да търся различни конференции, които пасват на темите и идеите, които имам, и така попаднах на тази конференция във Валенсия, за която дотогава не бях чувал. Открих я сам онлайн. Реших да кандидатствам с не особено големи надежди, понеже си казах: „кой ще се интересува от проучванията на някакъв студент магистър в Нидерландия“.
Но един-два месеца след кандидатурата ми получих покана за участие и след консултация с моя научен ръководител, с когото също в момента работим заедно, решихме, че това е много добър шанс не само за тези идеи, по които се опитваме да работим, да бъдат разпространени, но и за мен да се развия като изследовател и като човек.
- С каква тема, Вие, се опитахте да привлечете вниманието на научната аудитория на тази конференция?
Това е тема, по която работя вече от около 4 години, и тя е свързана с образованието на малцинства и на малцинствени групи от определена страна. И най-вече с включването в образованието на групи от хора, които не говорят майчиния език на една определена страна. В бакалавърската си степен започнах тази работа с ромите в България. И по-специално в Добруджа, опитвайки се да разбера, какви са основните проблеми според хората на място. Исках не просто да разглеждам различни данни, събрани от статистически институти и цифри и да правя изводи, базирани на това. Исках да се срещам с хората, които са на място, които работят в образователна среда с роми и с други малцинствени уязвими групи, както и със самите роми – какво мислят те и как се чувстват по отношение на своето образование и къде виждат проблемите.
И с времето тази работа прерасна в нещо по-голямо и по-голямо.
Първоначално аз просто исках да създам един труд, с който да завърша образованието си и да говоря малко повече за различните проблеми, които, може би, има в образованието в България – да разгледам различните образователни политики през годините, най-вече през последните 20 години, и какво предлагат различните правителства да се направи, как те оценяват прогреса си и в крайна сметка какво мислят хората на място и как се чувстват.
Ще дам и един конкретен пример. В много от тези политики се отбелязва, че има напредък със способностите по български език на ромите и в развитието на училищата в селски райони. Когато обаче говорих с директори и служители в такива училища, те казаха, че това нещо не е реално и просто се пише – може би в някой друг регион на България е реално, но не и в Добруджа.
- Какво конкретно предлагате, Вие?
Моят научен ръководител ме накара не просто да описвам проблеми и да говоря с хора, а да предложа някакво решение за този проблем. Стигнахме до това, което най-добре можем да наречем на български „двуезично диференцирано обучение“, което е базирано на няколко философски основи и след това комбинира два педагогически метода, които се използват в други страни при образованието на малцинствени групи.
Това е двуезичното обучение, където имаме класна стая, която е смесена – с хора, които говорят езика на мнозинството, в случая в България – български, и хора, които говорят езика на малцинството.
Идеята е, че тази идея може да бъде приложена при правилни условия не само в България, а на много места, защото в много места в Европа в момента имаме големи и сравнително значими малцинствени групи, които се затрудняват да се включат в образованието. И това не е само проблем в България.
Другото нещо, което предлагаме, е не само това двуезично обучение, за да се научат и езикът на мнозинството, и езикът на малцинството от двете групи, но и предлагаме диференцирано обучение, защото дори в една малка страна като България, ние я наричаме малка, но аз в момента се намирам в Нидерландия – България по площ е повече от три пъти по-голяма от Нидерландия. Така че реално нашата страна не е толкова малка, колкото ние си мислим.
Много хора знаят, че имаме големи различия из цялата страна. Не само от гледна точка на фолклор и култура. И според мен трябва конспектите и начинът, по който се изучават, особено науки като география и история в училищата, да бъдат малко по-ориентирани точно към района, в който се намират. И идеята е тези две идеи – за двуезичната класна стая и за това децентрализиране на образованието – да бъдат събрани в едно.
- Това, на теория, звучи прекрасно, но нека да видим как може да бъде приложено на практика, конкретно. Примерно – добричко училище и класна стая с деца от два етноса...
Както всяка една научна идея, имплементирането и на тази изисква време и преминава през няколко етапа. Защото в момента, каквото е положението в нашето общество, в нашата образователна система и като цяло в нашата управленска система, такъв проект в голям мащаб – на национално ниво, дори на регионално ниво, няма как да се случи.
В научната работа, която подготвяме в момента, излагаме няколко причини, като например сегрегацията на училищата, липсата на достатъчно учители, които да говорят и български, и малцинствен език, и също така чувството у някои учители, че не се чувстват подготвени за работа в такава междукултурна среда.
- Това, което Вие предлагате в момента, някъде приложимо ли е на практика – в някоя европейска страна, например? В коя европейска страна това се прилага и води до резултати с положителен знак?
Истината е, че тази идея по начина, по който ние я предлагаме, не се прилага никъде в момента.
- А мислите ли, че реално може да се приложи?
В момента не мога да Ви дам верния или грешния отговор, не мога да кажа „да“ или „не“, защото следващата стъпка, която планираме и искаме да изпълним, е свързана с работата ми в докторантура, и затова в момента работя върху намирането на такава.
Ние да седнем и да работим върху изясняването на това дали наистина е възможно. На английски – така нареченото feasibility study (предварително проучване, предварителен анализ – бел. ред.). Такива неща се правят, например, преди голям инфраструктурен проект. Правят се различни проучвания, за да се разбере дали може да се прокара магистрала през дадено място. И при инфраструктурните проекти това е много кратко, точно и ясно – какво точно се прави, къде се гледа, какво се иска. При един такъв социален проект обаче, стъпките са много по-неясни.
Това, което ние искаме да направим в момента, и това, което предлагам като тема за моята докторантура, е да използвам информацията и данните, които съм събрал от България през последните 4 години, да отида в друга страна – например една от страните, в които съм кандидатствал няколко пъти, това е Швеция.
Защото в Швеция също имат езиково малцинство, което живее в Лапландия, в северните части, което се опитват да включат в образованието – така наречените „саами“. И те имат политики за двуезично образование, но то в момента, по начина, по който се прилага, не дава желаните резултати.
И това, което искаме да направим, е аз да отида в тези общности, да говоря с тях, да разбера какви са проблемите, да ги сравня с проблемите в България и след това да се опитаме да направим така наречените пилотни групи на нашето решение, на това двуезично диференцирано образование.
И то не просто пилотни групи, а пилотни групи в неформални образователни среди.
Под „неформални образователни среди“ може да разбираме различни клубове, читалища в България, културни центрове – всякакви места, където хората се събират и извършват различни образователни дейности. В България, особено в селските райони, в читалищата това се случва много често.
Идеята е да се работи с различни неправителствени организации, с различни общности, които подкрепят тези малцинства – било то в България, било то в Швеция, било то в Австрия, например, където може да се работи с български мигранти и дори с български роми, които са се преместили в Австрия – как те виждат нещата там, дали се интегрират по-добре, дали това може да помогне там и дали може да помогне и тук. И идеята е това да се направи в неформална среда, защото в неформалната среда липсват тези ограничения, които много учители описват като „кутия“, в която са затворени.
Когато трябва да преподават в час, те имат определен план-конспект, който трябва да следват, трябва да се описва какво се прави, трябва да се докладва. И такъв подход, който е по-специфичен и по-насочен към региони и към определени деца, няма как да се случи в тази система.
И затова идеята е първо да се започне от неформалните среди, да се види дали има желание, дали могат да се образуват такива групи, най-вече дали има родители от мнозинството, които биха били съгласни тяхното дете да посещава и да се образова в такава среда. Това е въпросът, който най-често ми задават хората: как ще убедиш хората от мнозинството да са част от такъв проект?
Да, както в повечето случаи, когато един учен говори за своите идеи, всичко звучи изключително абстрактно и невероятно, като някаква мечта или сън, който е имал някоя вечер. И аз осъзнавам, че тези идеи, които имам, звучат по този начин...
- Добре, а как възприеха Вашата теория останалите участници в научния форум? Какво Ви казаха?
Трябва да се има предвид, че повечето участници във форума, да не кажа почти всички, бяха хора, които идват от сферата на педагогиката. Аз лично идвам от сферата на географията и етнографията, но работя в такава интердисциплинарна сфера, че тези неща се срещат. И разговорите, които имах с хората там, бяха изключително положителни. Участието ми на този форум ме вдъхнови наистина да преследвам тази идея и нейното развитие, защото видях хора, с 30-40 години опит в педагогиката в Европа и в САЩ, докато обяснявах нещата, да се усмихват и това ми показа, че може би всичко, което правя, звучи като една голяма и трудна идея, но щом професионалисти в тази сфера виждат смисъл в това, което обяснявам, значи трябва да го преследвам.
Получих покани за организиране на такива пилотни проекти, например в Исландия, с различни местни хора и хора, които са емигрирали там. Получих контакти от Испания, от Полша, от различни места – хора, които се интересуваха от моите идеи, искаха да видят как ще продължи моето проучване или искат да ми помогнат да го продължа на ниво докторска степен.
Трябва да се има предвид, че тази конференция няма само една зала, в която един човек да представя в даден момент, а има множество зали и хората могат да обикалят. И всяка зала има тематика.
Така че да – наясно съм, че най-вероятно хората, които са били в моята зала по време на моята тема, имат подобни идеи като мен и съответно са по-склонни да се съгласят с това, което казвам, но и разговорите с други хора също бяха позитивни. И да, мисля, че това преживяване ми даде тласък да продължа да работя в тази посока и да искам да се развивам, а не просто да си кажа, че няма смисъл.
Петър Цонев е възпитаник на Езикова гимназия "Гео Милев". Носител на наградата „Йордан Парушев“ през 2019 година. Висшето си образование придобива в Грьонингенския университет в Нидерландия.
- Как стигнахте до тази научна конференция, кой Ви покани и в каква среда присъствахте на този научен форум?
Участието ми във Валенсия, всъщност, дойде по моя собствена инициатива, понеже в момента съм в един много неудобен период за млад изследовател – между магистърската и докторската степен. Особено в момента в Европа, когато има много орязване на бюджети за образование и повече насока към работа, свързана с отбраната или подсилването на армията на определена страна, е доста трудно за един млад изследовател да намери докторантура, особено по тема, която той иска.
Но от мои приятели и други хора, които се занимават с тази дейност, разбрах, че добър начин да получиш публичност и да излезеш на сцената, така да го кажем, и да разшириш своята група от хора, които познаваш, и евентуално да намериш човек, с когото можеш да работиш в бъдеще, е да отидеш на такава научна конференция. И затова реших да търся различни конференции, които пасват на темите и идеите, които имам, и така попаднах на тази конференция във Валенсия, за която дотогава не бях чувал. Открих я сам онлайн. Реших да кандидатствам с не особено големи надежди, понеже си казах: „кой ще се интересува от проучванията на някакъв студент магистър в Нидерландия“.
Но един-два месеца след кандидатурата ми получих покана за участие и след консултация с моя научен ръководител, с когото също в момента работим заедно, решихме, че това е много добър шанс не само за тези идеи, по които се опитваме да работим, да бъдат разпространени, но и за мен да се развия като изследовател и като човек.
- С каква тема, Вие, се опитахте да привлечете вниманието на научната аудитория на тази конференция?
Това е тема, по която работя вече от около 4 години, и тя е свързана с образованието на малцинства и на малцинствени групи от определена страна. И най-вече с включването в образованието на групи от хора, които не говорят майчиния език на една определена страна. В бакалавърската си степен започнах тази работа с ромите в България. И по-специално в Добруджа, опитвайки се да разбера, какви са основните проблеми според хората на място. Исках не просто да разглеждам различни данни, събрани от статистически институти и цифри и да правя изводи, базирани на това. Исках да се срещам с хората, които са на място, които работят в образователна среда с роми и с други малцинствени уязвими групи, както и със самите роми – какво мислят те и как се чувстват по отношение на своето образование и къде виждат проблемите.
И с времето тази работа прерасна в нещо по-голямо и по-голямо.
Първоначално аз просто исках да създам един труд, с който да завърша образованието си и да говоря малко повече за различните проблеми, които, може би, има в образованието в България – да разгледам различните образователни политики през годините, най-вече през последните 20 години, и какво предлагат различните правителства да се направи, как те оценяват прогреса си и в крайна сметка какво мислят хората на място и как се чувстват.
Ще дам и един конкретен пример. В много от тези политики се отбелязва, че има напредък със способностите по български език на ромите и в развитието на училищата в селски райони. Когато обаче говорих с директори и служители в такива училища, те казаха, че това нещо не е реално и просто се пише – може би в някой друг регион на България е реално, но не и в Добруджа.
- Какво конкретно предлагате, Вие?
Моят научен ръководител ме накара не просто да описвам проблеми и да говоря с хора, а да предложа някакво решение за този проблем. Стигнахме до това, което най-добре можем да наречем на български „двуезично диференцирано обучение“, което е базирано на няколко философски основи и след това комбинира два педагогически метода, които се използват в други страни при образованието на малцинствени групи.
Това е двуезичното обучение, където имаме класна стая, която е смесена – с хора, които говорят езика на мнозинството, в случая в България – български, и хора, които говорят езика на малцинството.
Идеята е, че тази идея може да бъде приложена при правилни условия не само в България, а на много места, защото в много места в Европа в момента имаме големи и сравнително значими малцинствени групи, които се затрудняват да се включат в образованието. И това не е само проблем в България.
Другото нещо, което предлагаме, е не само това двуезично обучение, за да се научат и езикът на мнозинството, и езикът на малцинството от двете групи, но и предлагаме диференцирано обучение, защото дори в една малка страна като България, ние я наричаме малка, но аз в момента се намирам в Нидерландия – България по площ е повече от три пъти по-голяма от Нидерландия. Така че реално нашата страна не е толкова малка, колкото ние си мислим.
Много хора знаят, че имаме големи различия из цялата страна. Не само от гледна точка на фолклор и култура. И според мен трябва конспектите и начинът, по който се изучават, особено науки като география и история в училищата, да бъдат малко по-ориентирани точно към района, в който се намират. И идеята е тези две идеи – за двуезичната класна стая и за това децентрализиране на образованието – да бъдат събрани в едно.
- Това, на теория, звучи прекрасно, но нека да видим как може да бъде приложено на практика, конкретно. Примерно – добричко училище и класна стая с деца от два етноса...
Както всяка една научна идея, имплементирането и на тази изисква време и преминава през няколко етапа. Защото в момента, каквото е положението в нашето общество, в нашата образователна система и като цяло в нашата управленска система, такъв проект в голям мащаб – на национално ниво, дори на регионално ниво, няма как да се случи.
В научната работа, която подготвяме в момента, излагаме няколко причини, като например сегрегацията на училищата, липсата на достатъчно учители, които да говорят и български, и малцинствен език, и също така чувството у някои учители, че не се чувстват подготвени за работа в такава междукултурна среда.
- Това, което Вие предлагате в момента, някъде приложимо ли е на практика – в някоя европейска страна, например? В коя европейска страна това се прилага и води до резултати с положителен знак?
Истината е, че тази идея по начина, по който ние я предлагаме, не се прилага никъде в момента.
- А мислите ли, че реално може да се приложи?
В момента не мога да Ви дам верния или грешния отговор, не мога да кажа „да“ или „не“, защото следващата стъпка, която планираме и искаме да изпълним, е свързана с работата ми в докторантура, и затова в момента работя върху намирането на такава.
Ние да седнем и да работим върху изясняването на това дали наистина е възможно. На английски – така нареченото feasibility study (предварително проучване, предварителен анализ – бел. ред.). Такива неща се правят, например, преди голям инфраструктурен проект. Правят се различни проучвания, за да се разбере дали може да се прокара магистрала през дадено място. И при инфраструктурните проекти това е много кратко, точно и ясно – какво точно се прави, къде се гледа, какво се иска. При един такъв социален проект обаче, стъпките са много по-неясни.
Това, което ние искаме да направим в момента, и това, което предлагам като тема за моята докторантура, е да използвам информацията и данните, които съм събрал от България през последните 4 години, да отида в друга страна – например една от страните, в които съм кандидатствал няколко пъти, това е Швеция.
Защото в Швеция също имат езиково малцинство, което живее в Лапландия, в северните части, което се опитват да включат в образованието – така наречените „саами“. И те имат политики за двуезично образование, но то в момента, по начина, по който се прилага, не дава желаните резултати.
И това, което искаме да направим, е аз да отида в тези общности, да говоря с тях, да разбера какви са проблемите, да ги сравня с проблемите в България и след това да се опитаме да направим така наречените пилотни групи на нашето решение, на това двуезично диференцирано образование.
И то не просто пилотни групи, а пилотни групи в неформални образователни среди.
Под „неформални образователни среди“ може да разбираме различни клубове, читалища в България, културни центрове – всякакви места, където хората се събират и извършват различни образователни дейности. В България, особено в селските райони, в читалищата това се случва много често.
Идеята е да се работи с различни неправителствени организации, с различни общности, които подкрепят тези малцинства – било то в България, било то в Швеция, било то в Австрия, например, където може да се работи с български мигранти и дори с български роми, които са се преместили в Австрия – как те виждат нещата там, дали се интегрират по-добре, дали това може да помогне там и дали може да помогне и тук. И идеята е това да се направи в неформална среда, защото в неформалната среда липсват тези ограничения, които много учители описват като „кутия“, в която са затворени.
Когато трябва да преподават в час, те имат определен план-конспект, който трябва да следват, трябва да се описва какво се прави, трябва да се докладва. И такъв подход, който е по-специфичен и по-насочен към региони и към определени деца, няма как да се случи в тази система.
И затова идеята е първо да се започне от неформалните среди, да се види дали има желание, дали могат да се образуват такива групи, най-вече дали има родители от мнозинството, които биха били съгласни тяхното дете да посещава и да се образова в такава среда. Това е въпросът, който най-често ми задават хората: как ще убедиш хората от мнозинството да са част от такъв проект?
Да, както в повечето случаи, когато един учен говори за своите идеи, всичко звучи изключително абстрактно и невероятно, като някаква мечта или сън, който е имал някоя вечер. И аз осъзнавам, че тези идеи, които имам, звучат по този начин...
- Добре, а как възприеха Вашата теория останалите участници в научния форум? Какво Ви казаха?
Трябва да се има предвид, че повечето участници във форума, да не кажа почти всички, бяха хора, които идват от сферата на педагогиката. Аз лично идвам от сферата на географията и етнографията, но работя в такава интердисциплинарна сфера, че тези неща се срещат. И разговорите, които имах с хората там, бяха изключително положителни. Участието ми на този форум ме вдъхнови наистина да преследвам тази идея и нейното развитие, защото видях хора, с 30-40 години опит в педагогиката в Европа и в САЩ, докато обяснявах нещата, да се усмихват и това ми показа, че може би всичко, което правя, звучи като една голяма и трудна идея, но щом професионалисти в тази сфера виждат смисъл в това, което обяснявам, значи трябва да го преследвам.
Получих покани за организиране на такива пилотни проекти, например в Исландия, с различни местни хора и хора, които са емигрирали там. Получих контакти от Испания, от Полша, от различни места – хора, които се интересуваха от моите идеи, искаха да видят как ще продължи моето проучване или искат да ми помогнат да го продължа на ниво докторска степен.
Трябва да се има предвид, че тази конференция няма само една зала, в която един човек да представя в даден момент, а има множество зали и хората могат да обикалят. И всяка зала има тематика.
Така че да – наясно съм, че най-вероятно хората, които са били в моята зала по време на моята тема, имат подобни идеи като мен и съответно са по-склонни да се съгласят с това, което казвам, но и разговорите с други хора също бяха позитивни. И да, мисля, че това преживяване ми даде тласък да продължа да работя в тази посока и да искам да се развивам, а не просто да си кажа, че няма смисъл.
Коментирайте
.jpg)
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
