Писателят Калин Терзийски бе в Добрич на 31 май, за да представи пред добричката общественост последната си книга „Мислодобив“ – сборник от 50 есета, писани продължение на 3 години, включително и в условията на пандемия от коронавирус. Срещата с Калин Терзийски се състоя в Регионална библиотека „Дора Габе“.
Калин Терзийски е роден през 1970 г. в град София. Той е поет, писател и сценарист, лауреат на Годишната награда за литература на Европейския съюз за 2011 г. Изявява се успешно и като художник. Завършил е Висшия медицински институт – София през 1996 г., след което специализира психиатрия. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. Издал е няколко сборника с разкази и стихосбирки, участва в няколко общи проекта на литературния клуб „Литература*Диктатура“. През 2010 г. издава романа „Алкохол“, следват романите „Лудост“ (2011), „Войник“ (2012), „Любовта на 45-годишния мъж“ (2013), „Разкажи ми“ (2018), „Аз и Бог“ (2020) и сборника „Мислодобив“ (2023).
- Г-н Терзийски, представяте в Добрич последната си издадена книга. За първи път ли идвате в града?
Това не е първото ми посещение в Добрич. Преди 12 години, в рамките на турне в Североизточна България, бях в Добрич. Бях заедно с един голям музикант - приятел от войнишките ми години. Пътувахме с неговия джип, а турнето беше с един вид музикално-литературно събитие, което представяхме в различните градове. Тогава в Добрич дойдоха надъхани и сравнително млади почитатели. Бяхме в нещо като клуб, заведение… Нямаше нещо нагласено и беше много хубаво. Не беше среща от типа „поканени са хора, колкото да има хора“. Насреща ми имаше почитатели, които бяха дошли да ме видят, защото са чели мои книги. Затова имам хубави впечатления отпреди 12 години. А след това турне написах романа „Войник“, така че там е описан и Добрич.
- Представяте в Добрич книгата си „Мислодобив“. Какво поднасяте на читателите този път?
Вече имам толкова много книги… Тази е поредната, а в момента има и нова, която все още не е издадена. „Мислодобив“ е книга, която е хубава с това, че отразява един заслужаващ специално отношение период от нашата съвременност, който вече е част от историята – период на ковид, кризи и войни. Определям текстовете като разсъждения, защото не са в строго определена жанрова форма. Някои от тях започват като есета, а после преминават в разказ.
В „Мислодобив“ разказвам за времена, които много развълнуваха всички и предизвикаха много спорове. Период, който показа дълбоките и тежки противоречия в българското общество. Няма фиксиране върху определена зона от живота или определена тема. Описвах различни събития и случки на всякакво ниво - от кварталния магазин до Парламента. Има и по темата с конфликта в Украйна. Не съм бил там - на бойното поле, но като лекар мога да си представя каква е касапница.
- Говорите за един наистина много труден период за всички. А как се отрази той на човека Калин Терзийски? Промени ли се житейската Ви философия и ще усетим ли това в книгата?
Ако житейската философия на един човек е една неподвижна система, то той ще е по-добре без нея. Житейската философия се развива непрекъснато, а понякога се стига и до доста сериозни трансформации. При мен те не са чак толкова големи, защото базисните ми принципи са дълбоко вкоренени. Аз съм краен поддръжник на ненасилието. Християнин съм, но такъв, че възприемам с почит и разбиране, както християнството, така и будизма. Насилието срещу всяко живо същество ми е изключително противно. Това може да се определи като оста на живота ми и на личността ми като цяло. Но в същото време крайното миролюбие, крайният пацифизъм и проповядваното от Ганди, Толстой и самия Буда, например, противоречат на моето свободолюбие. Защото един свободолюбив човек се бори, влиза в конфликти. Не мога да се определя като смирен човек и когато става въпрос за свобода съм доста гневлив, избухлив и принципен.
Искам, но не успявам като Ганди да бъда борец и едновременно с това - миролюбив и смирен, но се стремя към това. Не е важно какъв си, а към какво се стремиш.
- Какво е посланието в книгата „Мислодобив“?
Има доста послания, защото е писана в продължение на 3 години. Сборникът с малки литературни етюди започва е един разказ за участието ми в Празници на изкуствата „Аполония“ в Созопол. Беше в една от годините на разгара на ковид. Поантата ми е една индианска притча за двата вълка, които живеят във всеки човек - един добър и един лош. Те са в постоянна битка за победа, а накрая побеждава истинското ти „аз“ - вълкът, който е по-добре хранен.
В този малък документален разказ като рефрен се повтаря – в момента се храни добрият вълк, в момента се храни лошият вълк… На този фон описвам как вървя из Созопол и слушам чалга, която гърми отвсякъде – една войнстваща простащина. От една страна няма лошо – това е музика, но в нея идеалът е пълно шкембе, шкембе пълно със шкембе чорба, лъскави коли и полуголи, пълни със силикон момичета.
В книгата често става въпрос и за ужасното разделение, което може изведнъж да избуи между хората. По време на пандемията, тъй като съм лекар по образование, реших да помагам като доброволец, въпреки че не приемах наложените ограничения докрай. С медицинското ми образование, знанията ми като психиатър, опита ми, включително като медицинска сестра и санитар, можех да бъда полезен.
Не съм привърженик на някаква ужасна свободия и едва ли не „пир по време на чума“, но не разбирах ограниченията за разходка в парка, например. В крайна сметка ми възложиха като доброволец точно това - да следя и пазя хората да не карат колелета в парка. Това за мен също беше част от цялата ужасна гротеска, която се разигра тогава и ние всички, за съжаление, преглътнахме.
Народът бе разделен. Една част се гневеше, спореше, но спазваше правилата, а други - без да казват каквото и да било, правеха каквото си искат. Може би имам повече вяра на непослушните, защото послушният народ може да бъде изпратен и да убива.
Едно от нещата, които читателят трябва да усети в „Мислодобив“ е, че всяка една малка случка може да има тежест, подобна на големите събития, определяни като значими и важни.
- Казахте, че предстои отпечатването и на още една книга… Какво да очакват читателите?
Това е роман, а заглавието му е „Слава“. От години обмислях създаването му и вече е завършен. Написах го за 3 месеца, но е трудно да кажа кога ще бъде отпечатан. Винаги работя съвместно с някой млад човек, обикновено момиче, защото момичетата са по-старателни. Този път е една чудесна млада писателка Диана Маркова. Тя събира и подрежда написаните глави от книгата, обсъждаме текстовете, след което тя го чете в цялост. Защото след усърдно писане, за автора е много трудно да го прави, влудяващо е. Намираш неточности и се ядосваш, а всъщност точно несъвършенството прави едно произведение автентично. Сега „Слава“ е в ръцете на Диана Маркова. Надявам се след 2 месеца да бъде отпечатан.
Калин Терзийски е роден през 1970 г. в град София. Той е поет, писател и сценарист, лауреат на Годишната награда за литература на Европейския съюз за 2011 г. Изявява се успешно и като художник. Завършил е Висшия медицински институт – София през 1996 г., след което специализира психиатрия. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. Издал е няколко сборника с разкази и стихосбирки, участва в няколко общи проекта на литературния клуб „Литература*Диктатура“. През 2010 г. издава романа „Алкохол“, следват романите „Лудост“ (2011), „Войник“ (2012), „Любовта на 45-годишния мъж“ (2013), „Разкажи ми“ (2018), „Аз и Бог“ (2020) и сборника „Мислодобив“ (2023).
- Г-н Терзийски, представяте в Добрич последната си издадена книга. За първи път ли идвате в града?
Това не е първото ми посещение в Добрич. Преди 12 години, в рамките на турне в Североизточна България, бях в Добрич. Бях заедно с един голям музикант - приятел от войнишките ми години. Пътувахме с неговия джип, а турнето беше с един вид музикално-литературно събитие, което представяхме в различните градове. Тогава в Добрич дойдоха надъхани и сравнително млади почитатели. Бяхме в нещо като клуб, заведение… Нямаше нещо нагласено и беше много хубаво. Не беше среща от типа „поканени са хора, колкото да има хора“. Насреща ми имаше почитатели, които бяха дошли да ме видят, защото са чели мои книги. Затова имам хубави впечатления отпреди 12 години. А след това турне написах романа „Войник“, така че там е описан и Добрич.
- Представяте в Добрич книгата си „Мислодобив“. Какво поднасяте на читателите този път?
Вече имам толкова много книги… Тази е поредната, а в момента има и нова, която все още не е издадена. „Мислодобив“ е книга, която е хубава с това, че отразява един заслужаващ специално отношение период от нашата съвременност, който вече е част от историята – период на ковид, кризи и войни. Определям текстовете като разсъждения, защото не са в строго определена жанрова форма. Някои от тях започват като есета, а после преминават в разказ.
В „Мислодобив“ разказвам за времена, които много развълнуваха всички и предизвикаха много спорове. Период, който показа дълбоките и тежки противоречия в българското общество. Няма фиксиране върху определена зона от живота или определена тема. Описвах различни събития и случки на всякакво ниво - от кварталния магазин до Парламента. Има и по темата с конфликта в Украйна. Не съм бил там - на бойното поле, но като лекар мога да си представя каква е касапница.
- Говорите за един наистина много труден период за всички. А как се отрази той на човека Калин Терзийски? Промени ли се житейската Ви философия и ще усетим ли това в книгата?
Ако житейската философия на един човек е една неподвижна система, то той ще е по-добре без нея. Житейската философия се развива непрекъснато, а понякога се стига и до доста сериозни трансформации. При мен те не са чак толкова големи, защото базисните ми принципи са дълбоко вкоренени. Аз съм краен поддръжник на ненасилието. Християнин съм, но такъв, че възприемам с почит и разбиране, както християнството, така и будизма. Насилието срещу всяко живо същество ми е изключително противно. Това може да се определи като оста на живота ми и на личността ми като цяло. Но в същото време крайното миролюбие, крайният пацифизъм и проповядваното от Ганди, Толстой и самия Буда, например, противоречат на моето свободолюбие. Защото един свободолюбив човек се бори, влиза в конфликти. Не мога да се определя като смирен човек и когато става въпрос за свобода съм доста гневлив, избухлив и принципен.
Искам, но не успявам като Ганди да бъда борец и едновременно с това - миролюбив и смирен, но се стремя към това. Не е важно какъв си, а към какво се стремиш.
- Какво е посланието в книгата „Мислодобив“?
Има доста послания, защото е писана в продължение на 3 години. Сборникът с малки литературни етюди започва е един разказ за участието ми в Празници на изкуствата „Аполония“ в Созопол. Беше в една от годините на разгара на ковид. Поантата ми е една индианска притча за двата вълка, които живеят във всеки човек - един добър и един лош. Те са в постоянна битка за победа, а накрая побеждава истинското ти „аз“ - вълкът, който е по-добре хранен.
В този малък документален разказ като рефрен се повтаря – в момента се храни добрият вълк, в момента се храни лошият вълк… На този фон описвам как вървя из Созопол и слушам чалга, която гърми отвсякъде – една войнстваща простащина. От една страна няма лошо – това е музика, но в нея идеалът е пълно шкембе, шкембе пълно със шкембе чорба, лъскави коли и полуголи, пълни със силикон момичета.
В книгата често става въпрос и за ужасното разделение, което може изведнъж да избуи между хората. По време на пандемията, тъй като съм лекар по образование, реших да помагам като доброволец, въпреки че не приемах наложените ограничения докрай. С медицинското ми образование, знанията ми като психиатър, опита ми, включително като медицинска сестра и санитар, можех да бъда полезен.
Не съм привърженик на някаква ужасна свободия и едва ли не „пир по време на чума“, но не разбирах ограниченията за разходка в парка, например. В крайна сметка ми възложиха като доброволец точно това - да следя и пазя хората да не карат колелета в парка. Това за мен също беше част от цялата ужасна гротеска, която се разигра тогава и ние всички, за съжаление, преглътнахме.
Народът бе разделен. Една част се гневеше, спореше, но спазваше правилата, а други - без да казват каквото и да било, правеха каквото си искат. Може би имам повече вяра на непослушните, защото послушният народ може да бъде изпратен и да убива.
Едно от нещата, които читателят трябва да усети в „Мислодобив“ е, че всяка една малка случка може да има тежест, подобна на големите събития, определяни като значими и важни.
- Казахте, че предстои отпечатването и на още една книга… Какво да очакват читателите?
Това е роман, а заглавието му е „Слава“. От години обмислях създаването му и вече е завършен. Написах го за 3 месеца, но е трудно да кажа кога ще бъде отпечатан. Винаги работя съвместно с някой млад човек, обикновено момиче, защото момичетата са по-старателни. Този път е една чудесна млада писателка Диана Маркова. Тя събира и подрежда написаните глави от книгата, обсъждаме текстовете, след което тя го чете в цялост. Защото след усърдно писане, за автора е много трудно да го прави, влудяващо е. Намираш неточности и се ядосваш, а всъщност точно несъвършенството прави едно произведение автентично. Сега „Слава“ е в ръцете на Диана Маркова. Надявам се след 2 месеца да бъде отпечатан.
Коментирайте
1 USD = 1.82549 BGN
1 GBP = 2.2837 BGN
1 CHF = 2.00003 BGN
