Изложба живопис "Идентичност" на добричкия художник Николай Ханзъров беше открита в четвъртък, 7 август, в Художествената галерия в Добрич.
Роден през 1955 година , неговите първи творчески изяви са през 70-те години на XX век. Участва във всички изложби на Дружеството на художниците – Добрич, на което е член от 1988 г. Има 15 самостоятелни изложби и участва в повече от 40 общи експозиции и пленери в България и чужбина – Турция, САЩ, Русия, Швейцария.
Творби на Николай Ханзъров са собственост на ценители на изкуството и колекционери от България, Русия, Холандия, Австрия, Германия, САЩ, и др.
Работи в областта на пейзажа и натюрморта с любимата си маслена техника.
Разпознаваем творец, впечатляващ със своята чиста и изящна живопис, Николай Ханзъров пресъздава в своите творби визуалната и сетивна красота на своя образен свят.
Два дни преди откриването на изложбата разговаряме с Николай Ханзъров в неговото ателие.
- Г-н Ханзъров, защо „Идентичност“? Защо избрахте това да е темата на изложбата Ви?
Тази темя я разработвам може би повече от 15 години. Бяхме с колеги в Бръшлян и Сливарово - села на турската граница в близост до Малко Търново, и ме впечатлиха старите къщи, старите прозорци, старите вещи, за съжаление голяма част от тях изоставени. Направих снимки, направих и няколко бързи рисунки и се получи една серия от картини. През 2007 година участвах в изложба в Анкара със 17 картини, само на тема „идентичност“. Впоследствие разработих още темата.
Впечатляват ме старите неща, но, за жалост, селата западат все повече, а възрастните хора в тях са много мили и комуникативни. Това е техният свят. Още като дете винаги са ме впечатлявали тези неща и може би си нося тази „идентичност“ от детските години.
- Колко творби ще подредите в изложбата?
24 са картините. В различни стилове, даже имам една работа, която е много различна – „Милосърдие“, от 1993 година. Реших да я включа, тя е коренно различна като стилистика, като гама и като композиция. Докато другите ми работи са натюрморт и реалистична живопис.
Има и още една тема, която разработва от около 10 години – „Пак останахме на сухо“. Това са раковини, които чакат прилива, но са вечно излъгани. Както е и при нас.
- В какъв период са рисувани картините, които ще представите в изложбата? Оставам с впечатление, като че ли са от последните години...
Една част от картините са рисувани преди 15 години, другите – след 2018/19 година. А последните 4-5 картини са рисувани в последните две години.
Ще бъде една сборна изложба, както сам си я озаглавих – първата ми пенсионерска изложба. Понеже през май месец станах на 70 години и излязох на пенсия. Благодарен съм на колегите от Художествената галерия за невероятно доброто отношение. Много ми помогнаха. Става въпрос за една емоционалност, която не мога да обясня, няма как да бъде разбрана, ако човек сам не я изпита.
- Какво очаквате човек да почувства, заставайки пред Вашите картини?
В изкуството има две важни думички, които ние си ги знаем – „харесвам“ и „не харесвам“. Когато зрителят каже „харесвам“, значи се е получило емоционално взаимодействие с произведението, било стих, проза, мелодия или картина. И обратно – ако каже „не харесвам“, това не означава, че картината няма достойнства, а просто го няма този диалог между творец и зрител. И ще Ви дам пример със себе си. Имам прилична колекция с картини, като някои от тях съм ги купил дори от улицата. Допаднали са ми като усещане. Така е и с клиентите, които идват тук в ателието. Показвам им доста картини, разглеждат, избират и накрая единодушно казват: „Това е нашата картина!“. Вече имам 50-годишен опит и съм се убедил, че като допадне стилът, хармонията, няма значение дали е много бележит художник, или творец на улицата. Понякога и една детска рисунка може да трогне човек, въпрос на възприятие.
На въпроса Ви – искам хората да си тръгнат от изложбата с едно добро отношение към галерията, да бъдат зарадвани по някакъв начин.
- А започнаха ли хората повече да търсят изкуството, да си купуват картини?
Да Ви призная, наблюдавам един ренесанс в последните години. Много ми е прятно, когато идват в ателието и купуват картини за подарък – за сватби, юбилеи и т.н. А още по-приятно е, когато след това идват хора, които не познавам, и споделят, че имат моя картина и искат да си купят още нещо. Това е невероятен комплимент за всеки автор.
- Промени ли се през годините стилът Ви на рисуване и по какъв начин?
Не знам дали се е променил, но със сигурност имам много повече опит. Случвало ми се е клиенти да искат неща, които съм рисувал преди много години, и признавам, че ми е по-трудно, нямам тази енергия. И помня съветите, които са ми давали по-опитни колеги през годините.
Първите си картини нарисувах през 1971 година. Тогава продадох и първата от тях. Спомням си, беше в Балчик, семейство французи се впечатлиха от една от картините, а тя дори не беше съвсем довършена. Бях толкова щастлив не заради хонорара, който ми дават, а от факта, че моя картина накара тези хора да се спрат.
Защо Ви разказвам това. Когато бях млад, работех само по една картина. Започвам я и докато не я завърша, не се захващам с друга. Тогава по-опитните колеги ме съветваха да работя по няколко творби едновременно. Да са различни по сюжет и различни като техника. Когато емоционално се изхабиш по едната, защото винаги има момент на едно изтощение, оставяш я и започваш да работиш по другата. Послушах съвета им и впоследствие започнах и аз така да работя. Бих го сравнил с изпит по математика. Хващаш едната задача, умуваш, но тя не тръгва на никъде, а в същото време можеш да решиш другите две.
- Тоест, не всяко утро четката се задвижва с лекота?
Понякога има моменти, особено когато се връщам след екскурзия, отделил съм се за известно време от ателието, прибирам се с някакъв глад за живопис. И както казваме ние художниците –„тръгва ми четката“. Където ударя, се получава. Има го и другия момент обаче, когато се чувства едно изтощение. Не физически, по-скоро емоционално. Опитвам, опитвам, даже неща, които съм ги правил стотици пъти, като че ли не съм аз. Тогава си вземам книгата и започвам да си чета. Случвало ми се е да рисувам 3-4 часа без да спра, всичко се получава на един дъх.
Но е факт, че с всяка измината година ставам все по-голям художник. Миналата година бях на 69, тази съм на 70. (смее се)
Спомям си още нещо. През 1979 година бяхме на археологически разкопки в село Дебнево до Троян. Големият художник Димитър Казаков имаше галерия в Орешак. Посетихме я, разбира се, аз много се зарадвах, защото го познавам като име, но не бях виждал на живо творбите му. Посрещна ни толкова приятелски, говорихме повече от половин час, даде ни толкова много съвети и информация. Тогава ми направи впечатление, че колкото по-можещ е един човек, толкова е по-земен. През цялото време имах усещането, че сме приятели.
Друг ценен съвет, който съм получавал от голям художник, е от Иван Вукадинов. Той казваше, че изкуството ни е борба с белия лист. Всеки ден трябва да се рисува!
Голям художник, с когото се запознах и си спомням с много приятно чувство, е Алексей Бородин. През 1991 година бяхме на екскурзия във Волгоград. Посетихме една галерия, купихме си картини, но в един момент дойде самият Бородин и ни запознаха. Той ни предложи да ни заведе до ателието си, за да ни покаже повече от творбите си. И какво ми направи впечатление. Разбра, че търсим да си купим картини от руски майстори и ни предложи акварели на свой колега, който е починал. Не ни предложи свои картини, а на колега. Това му прави чест! Та той ни каза тогава: „Художникът е длъжен да твори!“. Господ затова ни е дал талантa и енергията, за да творим. Изкуството е голяма любов, но и любовта също е изкуство!
Роден през 1955 година , неговите първи творчески изяви са през 70-те години на XX век. Участва във всички изложби на Дружеството на художниците – Добрич, на което е член от 1988 г. Има 15 самостоятелни изложби и участва в повече от 40 общи експозиции и пленери в България и чужбина – Турция, САЩ, Русия, Швейцария.
Творби на Николай Ханзъров са собственост на ценители на изкуството и колекционери от България, Русия, Холандия, Австрия, Германия, САЩ, и др.
Работи в областта на пейзажа и натюрморта с любимата си маслена техника.
Разпознаваем творец, впечатляващ със своята чиста и изящна живопис, Николай Ханзъров пресъздава в своите творби визуалната и сетивна красота на своя образен свят.
Два дни преди откриването на изложбата разговаряме с Николай Ханзъров в неговото ателие.
- Г-н Ханзъров, защо „Идентичност“? Защо избрахте това да е темата на изложбата Ви?
Тази темя я разработвам може би повече от 15 години. Бяхме с колеги в Бръшлян и Сливарово - села на турската граница в близост до Малко Търново, и ме впечатлиха старите къщи, старите прозорци, старите вещи, за съжаление голяма част от тях изоставени. Направих снимки, направих и няколко бързи рисунки и се получи една серия от картини. През 2007 година участвах в изложба в Анкара със 17 картини, само на тема „идентичност“. Впоследствие разработих още темата.
Впечатляват ме старите неща, но, за жалост, селата западат все повече, а възрастните хора в тях са много мили и комуникативни. Това е техният свят. Още като дете винаги са ме впечатлявали тези неща и може би си нося тази „идентичност“ от детските години.
- Колко творби ще подредите в изложбата?
24 са картините. В различни стилове, даже имам една работа, която е много различна – „Милосърдие“, от 1993 година. Реших да я включа, тя е коренно различна като стилистика, като гама и като композиция. Докато другите ми работи са натюрморт и реалистична живопис.
Има и още една тема, която разработва от около 10 години – „Пак останахме на сухо“. Това са раковини, които чакат прилива, но са вечно излъгани. Както е и при нас.
- В какъв период са рисувани картините, които ще представите в изложбата? Оставам с впечатление, като че ли са от последните години...
Една част от картините са рисувани преди 15 години, другите – след 2018/19 година. А последните 4-5 картини са рисувани в последните две години.
Ще бъде една сборна изложба, както сам си я озаглавих – първата ми пенсионерска изложба. Понеже през май месец станах на 70 години и излязох на пенсия. Благодарен съм на колегите от Художествената галерия за невероятно доброто отношение. Много ми помогнаха. Става въпрос за една емоционалност, която не мога да обясня, няма как да бъде разбрана, ако човек сам не я изпита.
- Какво очаквате човек да почувства, заставайки пред Вашите картини?
В изкуството има две важни думички, които ние си ги знаем – „харесвам“ и „не харесвам“. Когато зрителят каже „харесвам“, значи се е получило емоционално взаимодействие с произведението, било стих, проза, мелодия или картина. И обратно – ако каже „не харесвам“, това не означава, че картината няма достойнства, а просто го няма този диалог между творец и зрител. И ще Ви дам пример със себе си. Имам прилична колекция с картини, като някои от тях съм ги купил дори от улицата. Допаднали са ми като усещане. Така е и с клиентите, които идват тук в ателието. Показвам им доста картини, разглеждат, избират и накрая единодушно казват: „Това е нашата картина!“. Вече имам 50-годишен опит и съм се убедил, че като допадне стилът, хармонията, няма значение дали е много бележит художник, или творец на улицата. Понякога и една детска рисунка може да трогне човек, въпрос на възприятие.
На въпроса Ви – искам хората да си тръгнат от изложбата с едно добро отношение към галерията, да бъдат зарадвани по някакъв начин.
- А започнаха ли хората повече да търсят изкуството, да си купуват картини?
Да Ви призная, наблюдавам един ренесанс в последните години. Много ми е прятно, когато идват в ателието и купуват картини за подарък – за сватби, юбилеи и т.н. А още по-приятно е, когато след това идват хора, които не познавам, и споделят, че имат моя картина и искат да си купят още нещо. Това е невероятен комплимент за всеки автор.
- Промени ли се през годините стилът Ви на рисуване и по какъв начин?
Не знам дали се е променил, но със сигурност имам много повече опит. Случвало ми се е клиенти да искат неща, които съм рисувал преди много години, и признавам, че ми е по-трудно, нямам тази енергия. И помня съветите, които са ми давали по-опитни колеги през годините.
Първите си картини нарисувах през 1971 година. Тогава продадох и първата от тях. Спомням си, беше в Балчик, семейство французи се впечатлиха от една от картините, а тя дори не беше съвсем довършена. Бях толкова щастлив не заради хонорара, който ми дават, а от факта, че моя картина накара тези хора да се спрат.
Защо Ви разказвам това. Когато бях млад, работех само по една картина. Започвам я и докато не я завърша, не се захващам с друга. Тогава по-опитните колеги ме съветваха да работя по няколко творби едновременно. Да са различни по сюжет и различни като техника. Когато емоционално се изхабиш по едната, защото винаги има момент на едно изтощение, оставяш я и започваш да работиш по другата. Послушах съвета им и впоследствие започнах и аз така да работя. Бих го сравнил с изпит по математика. Хващаш едната задача, умуваш, но тя не тръгва на никъде, а в същото време можеш да решиш другите две.
- Тоест, не всяко утро четката се задвижва с лекота?
Понякога има моменти, особено когато се връщам след екскурзия, отделил съм се за известно време от ателието, прибирам се с някакъв глад за живопис. И както казваме ние художниците –„тръгва ми четката“. Където ударя, се получава. Има го и другия момент обаче, когато се чувства едно изтощение. Не физически, по-скоро емоционално. Опитвам, опитвам, даже неща, които съм ги правил стотици пъти, като че ли не съм аз. Тогава си вземам книгата и започвам да си чета. Случвало ми се е да рисувам 3-4 часа без да спра, всичко се получава на един дъх.
Но е факт, че с всяка измината година ставам все по-голям художник. Миналата година бях на 69, тази съм на 70. (смее се)
Спомям си още нещо. През 1979 година бяхме на археологически разкопки в село Дебнево до Троян. Големият художник Димитър Казаков имаше галерия в Орешак. Посетихме я, разбира се, аз много се зарадвах, защото го познавам като име, но не бях виждал на живо творбите му. Посрещна ни толкова приятелски, говорихме повече от половин час, даде ни толкова много съвети и информация. Тогава ми направи впечатление, че колкото по-можещ е един човек, толкова е по-земен. През цялото време имах усещането, че сме приятели.
Друг ценен съвет, който съм получавал от голям художник, е от Иван Вукадинов. Той казваше, че изкуството ни е борба с белия лист. Всеки ден трябва да се рисува!
Голям художник, с когото се запознах и си спомням с много приятно чувство, е Алексей Бородин. През 1991 година бяхме на екскурзия във Волгоград. Посетихме една галерия, купихме си картини, но в един момент дойде самият Бородин и ни запознаха. Той ни предложи да ни заведе до ателието си, за да ни покаже повече от творбите си. И какво ми направи впечатление. Разбра, че търсим да си купим картини от руски майстори и ни предложи акварели на свой колега, който е починал. Не ни предложи свои картини, а на колега. Това му прави чест! Та той ни каза тогава: „Художникът е длъжен да твори!“. Господ затова ни е дал талантa и енергията, за да творим. Изкуството е голяма любов, но и любовта също е изкуство!
Коментирайте
.gif)
1 USD = 1.67208 BGN
1 GBP = 2.25873 BGN
1 CHF = 2.084 BGN
