Кина Митева: Благодаря на колегите в ПФА „Добруджа“ и на публиката за любовта

След 47 години в Професионален фолклорен ансамбъл „Добруджа“ солистката Кина Митева се оттегля в заслужена почивка. Концерт-спектакълът „Живата памет на времето“, чиято премиера бе на 1 септември в препълнената зала „Добрич“, беше нейната последна изява на сцената.
Финалът на концерта беше изключително емоционален не само за нея и колегите ѝ, но и за цялата зала.
Посланието ѝ: „Така правете, че да го има тази ансамбъл и за правнуците Ви!“, ще оттеква дълго в съзнанието и спомените на всеки, който беше в органовата зала на 1 септември.
Седмица след своето пенсиониране и часове преди да отпътува за Съединенти щати при своята дъщеря, Кина Митева гостува в предаването „Тя... жената!“ на медийна група „Добруджа“.
 
- Как се чувствате, госпожо Митева?
Чувствам се щастлива. Преди всички въпроси, които ще ми зададете, искам да благодаря от цялото си сърце и душа на ансамбъл „Добруджа”, на ръководството, на колегите, които ме изпратиха с такава любов. Подариха ми такава любов, която аз дори в най-големите си мечти не съм си представяла. Искам да благодаря на публиката. Тази публика, която ме изпрати на крака, тази публика, която ме изпрати със сълзи в очите. Още веднъж се покланям пред нея.
- Ще Ви върна преди 47 години. Вие не сте добруджанка, тук Ви води любовта...
Да, тук ме доведе любовта с моя съпруг гайдаря Атанас Митев, с когото завършихме в Котел. Седяхме на един чин, пораснахме заедно. Аз съм родом от от Каблешково, Бургаско. Това е едно градче, близо до град Поморие.

След като решихме с моя съпруг, че ще заживеем заедно, той каза, че трябва да отидем в Ансамбъла, където да кандидаствам и аз. Беше август месец. Почуках на една врата, зад която се чуваше пиано. Ансамбълът беше в отпуск. Чух „да”. Отворих вратата и господинът ме попита: „Какво желаете?”.  Аз казах, че си търся работа. Той ми отговори, че това не е бюрото по труда и ме попита какво съм учила. Казах му: „В Котел съм учила.” Това беше другарят Петър Крумов. И тогава той видя моя съпруг, когото познаваше, защото го е завел, за да кандидаства в Котел. Помоли ме да отида в залата на хора, за да се разпея. Дойде, чу ме и каза: „Ти започваш работа в Ансамбъла.”.
- На колко години бяхте тогава?
На 19. Започнах работа, а съпругът ми го взеха в казармата в Бургас. Аз – в неговия край, а той – в моя. Така изкарахме две години. През този период всяка седмица аз ходих в Бургас.
- От кого наследихте певческата дарба?
В моя род има много песнопойци. Дядо ми е пеел. Майка ми пееше много хубаво, но брат ми, който е 10 години по-голям от мен, пееше уникално. Не бях чувала мъж да изпълнява с такъв глас. Той ми е бил пример. В семейството ми не се изучаваше фолклор, той просто беше с нас ежедневно. Като се съберем на маса, вкъщи се запяваше. Аз не знаех, че това е нещо необикновено. Майка ми винаги беше с китка на ухото. Така я знаеха – Иринка с китката. Носеше си го от младостта си. Не съм мислила да ставам певица. Като дете, мечтата ми беше да стана кукловод. Имаше кръжок по кукловодство. В трети клас имаше много голяма самодейност в Каблешково. Едни селски деца, както се казва, бяхме на международен фестивал в Белград с пеене. Въпреки всичко, аз бях твърдо решена да стана кукловод, докато в шести клас не отидох на лагер в Котел, където с нас имаше един преподавател по пеене от Бургас. Когато ме чу как пея, ме хвана за ръката и ме заведе в музикалното училище. Каза: „Това дете трябва да го приемете тук!”. От училището попитаха кой клас съм. След като разбраха, че съм шести, казаха да изкарам още една година. Тогава ще ме приемат. Нямаше връщане назад. През 1973 г. започнах в Котел, през 1978 г. завърших и дойдох в Добрич.
- Помните ли първата песен, която запяхте?
Може би първата песен бе „Мятало Ленче ябълка”. Бях много малка.
- Можем ли да говорим при Вас за любими песни?
Много са песните, които мога да кажа. Една от тях е „Стоян през гора вървеше” на Пенка Павлова. Тя е много красива, бавна тракийска песен. Друга песен е „Стоян в механа седеше” на Недялка Керанова – тежка, отново красива песен. Наистина са много песните. Най-любими са добре изпятите песни – стилно. Малко се пообъркаха нещата, като че ли. В песните се слага вибрато, сръбска орнаментика. Мисля, че всяко време си носи белега. Така е и във фолклора.

- Как се променяше този белег по време на годините Ви в ансамбъл „Добруджа”?
Променяше се неусетно в положителна посока, мисля. Когато дойдох, певиците бяха с различно излъчване – по-свито. Открояваха се в цяла България. Идваха и момичета, завършили пеене. Съставът се пълнеше със специалисти. Започна да се пее по-отворено.
- Какво трябва да се съхрани от народната песен и да се запази във времето?
Трябва да се съхрани специфичното звукоизвличане на нашето пеене, с което ние бяхме забелязвани в средите на музиката. Това отворено народно пеене не трябва да се променя, независимо от коя фолклорна област е песента. На това трябва да се учат подрастващите. С удоволствие забелязвам, че младите преподаватели държат на това. Има много малки деца с класиви и отворени гласове. Някои казват, че това е „бабешко” пеене. Не, не мога да определя, че „бабешко” е пеенето на Вълкана Стоянова, Комна Стоянова. Това трябва да се съхрани.
- Как се изразява любовта към народната песен при Вас?
Когато бях по-млада, не правих така, но когато чуя песни от моя край – плача. Плача от умиление, от вълнение. Песента за мен е всичко. Същото важи и за добруджанските песни. Те са навлезли дълбоко в мен. Когато чуя изменението на музика и танц, се дразня. Така ще се промени този фолклор, че децата ни няма да знаят кое е оригиналното.
- Ще остане ли жив интересът към българския фолклор? Как да го запазим и възпитаме у бъдещите поколения?
Първо, трябва да ценим фолклора си. Ние сме посланици на тази държава. Тя трябва малко повече да обърне внимание на това. Не мислих да го засягам този въпрос, но ансамблите в цяла България са с минимални работни заплати. Единствено, по време на Людмила Живкова, бяха ни вдигнати заплатите до ниво на доктори, защото тя ценеше изкуството. Винаги сме на ръба. Виждах в децата си талант. Как да ги насоча, като с баща им сме в ансамбъла на минимална работна заплата? Децата на сина ми имат също музикална дарба. Искам да обърна внимание, но той им казва, че певиците са бедни. Това е истината. За да се цени фолклорът, трябва и фолклористите да бъдат правилно оценявани. Няма да има кадри, защото едно завършило момиче ще отиде в кръчмата и ще изкара много повече пари, отколкото ако се занимава с автентичния фолклор, както го е учило. 
- Автентичната народна песен или обработената народна песен?
Двете неща си имат мястото, публиката и ценителите, стига да разберем кога трябва да се пускат тези неща. Дали в дадения момент – автентичното, или обработеното. Считам, че и двете са красиви. Имали сме грандиозни концерти с обработен фолклор. На финала на концерт в Амстердам публиката беше на сцената. Всички записваха всичко. Това бе обработен фолклор. Не може да не се гордееш с това нещо. Отново ще кажа, че всяко нещо си има мястото и публиката.
- Има ли концерт, който няма да забравите никога?
Навсякъде в чужбина. През 1985 г. в Китай бяхме на пиедестал. Там обработеният фолклор и музиката ни буквално бяха попивани от публиката. В Германия, след изпълненията, започна някакъв тропот. Не знаехме, че това е начинът на публиката да покаже, че ѝ харесва изпълнението. Навсякъде бяхме добре приети.
- Какво остава скрито за публиката?
Публиката не знае, че за представянето на този продукт са минали много часове в репетиции, много труд, много умора. Винаги, преди да излезеш, имаш вълнение и притеснение дали ще си приет, дали ще се харесаш. На всеки изпълнител се случва.
- Как се поддържа хигиената на гласа?
Искам да призная, че когато приключих, след въпросния последен концерт, аз вкъщи си позволих да си налея кола. Газирани напитки не пиех. Трябва да си легнеш навреме, защото гласът иска почивка. Всичко е индивидуално, обаче. Ако аз не съм пила газирано, има други, които си го позволяват.
- Изпитвате ли някакъв момент на тъга, слизайки от професионалната сцена?
Към този момент – не. Вчера гледах концерт и ги видях колегите си. Помислих си: „Защо не съм там?”. Смятам, че всичко е навреме. Доволна съм от себе си. Дадох, каквото можах. На младите също трябва да им се дава път. Няма вечни хора.
- Кина Митева извън сцената – майка на две деца, баба. Не сте искали да ги насочите към изкуството. В какви сфери се развиват те?
Синът ми е кинезитерапевт в Козлодуй. Дъщеря ми от 13-14 години е в Америка. Тя завърши етнология в Софийския университет, което се свързва и с нашата работа. Отиде на бригада в Щатите, хареса ѝ там. Бе разочарована от България. Интересното е, че тя си смени града. Още в първата седмица попадна на българи, които ѝказаха, че има българска общност и танцов състав. Присъедини се към танцовия състав. След като разбраха, че майка ѝ е певица, поискаха да уча децата им на народни песни. Много ще съм доволна да уча малки българчета в Америка на песнички. Когато дъщеря ми ми каза, започнах да си мисля как да ги уча. Навлязох в сферата на преподавател. Ще се радвам много да оставя и такава диря след себе си.
- Наблюдавате ли интерес към фолклора от страна на българчетата в България?
Да, има. В последно време има много пеещи деца, което ме радва. Имаше период, когато наблюдавахме отлив от фолклорното пеене. Сега виждам светло бъдеще за него.
- За какво мечтаете?
Да бъда жива и здрава.

Коментирайте