Калоян Куманов – виртуозът, който остави Барселона заради мистиката и енергията на България

Калоян Куманов е акордеонист – един от малкото музиканти в Европа, виртуозно изпълняващи класически произведения на акордеон.
Роден е в Добрич през 1981 година, започва да свири на акордеон заради своя брат Явор – също изключителен музикант.
Завършва училището по изкуства „Св. Климент Охридски“, след което образованието му продължава в АМТИИ "Проф. Асен Диамандиев" в Пловдив.
След дипломирането си в България, е приет в Държавния университет на Барселона, където специализира музикална педагогика и дирижиране. Става coлиcт и пъpви акордеон в Акордеонния оркестър нa Caбaдeй c диpигeнт Mигeл Анxeл Maecтpo. В този състав гастролира не само из цяла Испания, но и стига до Музикалния театър на Менделсон и Йохан Бах Хале в Лайпциг. Преподава акордеон, пиано, солфеж и хор в консерваторията Лисеу. Вдъхновява учениците си в Музикалната школа "Opфeo Гpacиeнc", както и в Музикалната академия на остров Meнopкa, където e и пъpви диpигeнт нa Акopдeoнния оркестър.
Преди 6 години решава да зареже преуспяваща кариера в Испания, за да се върне у дома. Връща го не само носталгията, но и желанието да твори на световно ниво в собствената си страна. Създава Leyenda (от исп. – легенда), а заедно с Евелин Демирев, Стоян Янкулов Стунджи и Ангел Дюлгеров създава „Калоян Куманов проджект”.
Талантът на Калоян Куманов е многостранен и житейският му път е можело да премине в съвсем друга посока и поприще, но… на 15 години отказва предложение от футболния гранд „Байерн“ (Мюнхен).
 
- Спомняш ли си първите изсвирени ноти на акордеона? Защо избра именно този музикален инструмент?
Бях пети клас. Майка ми и баща ми имаха по-голямо желание от мен да свиря, а аз исках да стана футболист. Бяха взели учител за брат ми, който беше в първи клас. Много ми харесаха уроците и накарах родителите ми да купят акордеон и на мен и да плащат уроци и за мен. А на брат ми му бяха малки ръчичките и не стигаше клавишите с басите. И в началото тръгна на няколко урока – дясната ръка върви добре, но лявата – пръстите му не стигат басите. Затова се наложи да направи известна пауза, докато порасне още малко, а през това време – изгрях аз на сцената (смее се). 
Първият ни учител беше Севдалин Симеонов. И до днес сме приятели с него. Много съм научил от него и все още си спомням съветите му в различни ситуации и подходите му за заучаване и преподаване.
- Брат ти - Явор Куманов също е много добър акордеонист…
Да, но той е повече във фолклора. Свири в оркестър „Тракийско настроение“. Освен музикален талант той притежава и друга дарба –  добър художник е, много търсен.
Но основата е в семейството. Вкъщи сме закърмени с музика, винаги се е слушало народна музика, а и не само. Родителите ни винаги са ни тласкали към музиката, към изкуството и са ни възпитавали в тази насока.

- Каза, че си искал да станеш футболист. Имаше ли шансове и възможности животът ти да тръгне в тази посока – към спорта?
Мисля, че имах възможности и с футбола. Получих директно предложение да започна в школата на един от европейските грандове – Байерн (Мюнхен). Бях на 15 години и дали заради детската си наивност, или може би така е трябвало да стане – отказах без да му мисля много. По-късно съм се замислял, как ли е щял да се развие животът ми, но не съжалявам. Така се е случило и така ще бъде!
- Как точно получи това предложение и къде те видяха от Байерн?
В Германия. По това време вече учех в „Св. Климент Охридски“. През първата година имахме засилено изучване на немски език и ни пратиха през лятото, заедно с Езикова гимназия, в Германия, провинция Бавария. Един ден играехме футбол и след мача дойде един човек и директно ме покани, заедно със семейството, да се преместим в Германия.
 - Ти, как реагира? Веднага ли взе решение?
Решението го взех инстинктивно – с непукизма си (смее се). Човекът дори ми даде нещо като визитка с информация, контакти, телефони, но аз директно я хвърлих в коша. Дори не казах на никого. Не мога да си обясня защо съм реагирал така. А той наистина настояваше, обсипа ме със суперлативи.
- И стигаме до Пловдив, Академията…
Но преди това е казармата. Сега, като се замисля, съм бил доста своенравен от малък. Защото, когато завърших средното си образование – и родителите ми, и преподаватели ме съветваха да уча в Пловдив. А аз исках да ходя в Шумен. Всички ме убеждаваха, че Пловдив е много по-добре и дава по-големи възможности, но не можаха да излязат на глава с мен и в крайна сметка аз си кандидатствах в Шумен. И… не ме приеха (смее се). В Шумен не ме приеха?! Представяш ли си? А там приемаха всички. Няма да забравя, на изпита имаше едно момче до мен, което изписа цялата музикална диктовка в цели ноти, друг се яви с едно малко акордеонче – 60 или 80 баса, и ги приеха. А мен не! Ходих до Университета в Шумен да проверя дали не е станала грешка. Не, нямаше грешка. И влязох в казармата.
- В казармата не позабрави ли материала? Как се подготви после?
Бях много зле, всичко бях забравил. Благодарение на г-жа Маргарита Русева, която ме подготви по солфеж, ме приеха в Академията в Пловдив. Тя сигурно си спомня, колко зле бях първия път, когато отидох при нея след казармата. Чак се хвана за главата. Но в Пловдив ме приеха, а в Шумен – не. И Слава Богу! Защото Пловдив ми отвори вратата за чужбина.
- Как стигна до Барселона, а даже и да преподаваш в Консерватория Лисеу?
Няколко лета, като студенти, ходихме до Барселона и много ми хареса този град. Ето още веднъж този мой характер – когато ми влезе нещо в главата, друго не съществува, не се раздвоявам. И когато насочиш енергията си точно в определена посока, нещата се получават. Казах си – когато завърша, ще отида в Барселона. Така и стана. Дори не си бях взел дипломата.
Веднага ме взеха в Държавния акордеонен оркестър. И така – 11 години в Барселона. 

- Какво ти даде този период от живота ти в Испания?
Много сцени и много опит. Разшири ми кръгозора, виждането за света и работата. В теб нараства едно самочувствие, в добрия смисъл, че може да излезеш на всяка сцена по света без никакво притеснение. Когато си свирил примерно на Гран при на Франция, няма значение кой те гледа в публиката, дори и най-голямата знаменитост да е.   
- И как, при този широк кръгозор и възможности, реши да се върнеш в България?
На този въпрос винаги бързам да отговоря – не е заради жена. Защото всеки ми го задава.
В България има една мистика, една енергия, която аз долавям, но не всички хора могат да доловят. Тук е една избрана земя с много голяма енергия, до която нивото на човечеството все още не е достигнало. Аз усещам тази енергия и искам тук да творя, да създавам изкуство.
Две неща не са същите в България и Испания. Тук няма сцените и възможностите, които има в Западна Европа. Второто е, разбира се, заплащането. Няма нищо общо, няма какво да се лъжем. Но не съжалявам. Ако съжалявам, ще си хвана багажа и пак ще замина. Но не искам. Тук се чувствам добре, на мястото си.
В Испания си обичат всичко тяхно и въпреки отличното им отношение, се чувстваш като наемник. Много добре се отнасяха към мен, направиха ме дори завеждащ катедра в Консерваторията и никога не съм усещал дискриминация или нещо друго. Но просто виждаш как всичко тяхно е най-хубаво и те са убедени в това, макар че не е така. И в един момент си казах: „Добре де, Калояне, ти се ядосваш, но тези хора си защитават тяхното. Ти, защо не си защитаваш твоето?“. И се получи едно натрупване през годините, докато един ден не си казах – да, хайде да взема да се върна и да си харесвам моето си, нашето. С всичките несгоди, които имаме. Защото аз съм обективен и много добре знам, къде са ни несгодите. Но имаме и толкова хубави неща – и образование, и възпитание, начин на мислене, талантливи хора. Трябва да оценяваме всичко това. 
- Знаеше ли испански език, когато теши да тръгнеш към Барселона?
Можех да си кажа името, на колко години съм и да спрегна два-три глагола. Испанците говорят много бързо и за човек, който не знае езика, е много трудно. Освен испанския, трябваше да науча и местния каталунски език. Аз си мислех, че е просто диалект, но всъщност са си два отделни езика. Когато започнах да преподавам в Консерваторията, ми изискваха да знам и каталунски.
Та в първите дни ми беше много трудно. Влизаш в един огромен град, нямаш приятели и трябва да си много силен характер, за да успееш. Затова винаги казвам на моите близки и приятели – следвайте си вашия собствен път. Първата ми работа в Испания беше за 35 евро. Нивото на езика ми не беше на ниво, знаех го и не можех да изисквам повече. Но си следвах пътя. Знаех какво искам да постигна и къде да стигна. Просто вървиш и не поглеждаш встрани!
- Вярваш ли в съдбата и в това, че всеки има предначертан път? Защото ти си имал много т.нар. „крайъгълни камъни“, които са можели да променят пътя и живота ти. Всеки сам ли си управлява съдбата или има нещо свише?
Със сигурност има нещо свише. Аз мисля, че на човек му е отреден един път, в който може да има някаква промяна. Не знам кога се случва, в каква степен човек сам може да й повлияе, но със сигурност начинът на мислене на всеки може промени нещо. Ние сме на тази земя да развием нещо, да допринесем с нещо – значи зависи нещо от нас. Вероятно съдбата е по-големият процент, но от там нататък ти сам трябва вложиш много, за да промениш малко.
И най-важното, основното е да бъдем по-добри! В един момент всеки осъзнава, че остава само доброто. Когато човек се обърне назад, трябва да си каже – добре, в крайна сметка аз какво оставих след себе си. Смисълът на този живот е да си направил пътя, по който си минал, и хората, до които си се докоснал – едно по-добро място за живеене! 
 

Коментирайте