От Пчеларово до Добрич, Русе, Рим, Ню Йорк и Женева и обратно в родния дом в генералтошевското село – така преминава животът на Маестра Константина Петкова. Всичко това вече е описано в книга, която излезе от печат преди дни. Оперната прима Константина Петкова е озаглавила автобиографията си „Това, което чух, видях и преживях“. Зад проекта застава едно от големите издателства в страната – „Фама“, и така книгата достига до всички вериги книжарници в страната. В град Добрич можете да я откриете в „Хеликон“. Книгата може да бъде поръчана и на телефон 0898 428 390. Тя ще бъде много интересна за всички, които обичат световното изкуство на XX век, защото в нея откриваме истории с личности като гениите на италианското кино – режисьорите Микеланджело Антониони, Федерико Фелини, Виторио де Сика, артисти като Кристо, Баския, Игор и Олег Маркович – хора, които са били част от нейното обкръжение през годините. След 30 години в чужбина, изненадващо за всички около нея, тя се завръща в България, за да бъда близо до своите възрастни родители. След това Константина Петкова възражда артистичното пространство в родния дом, където в началото на миналия век при дядо й са гостували Дора Габе, Йордан Йовков, Елин Пелин и дори цар Борис III. И през този век Пчеларово е домакин на изложби, концерти и театрални спектакли и дава сцена на едни от най-големите имена в българското изкуство – Теодосий Спасов, Камелия Тодорова, Васил Петров, Стефан Вълдобрев, Васко Кръпката и много други.
- Как се роди идеята за книгата и защо избрахте именно това заглавие?
Идеята за книга се роди от приятели, които винаги ме питаха кога ще опиша спомените си. Аз имам голям опит в писане на статии и рецензии, публикувала съм в енциклопедии, но никога не бях писала книга. Изисква се кураж за подобно нещо, но моите приятели настояваха и най-сетне започнах да прелиствам всички мои записки. Навсякъде си водих записки. Живяла съм в един странен маратон – всичко да видя, всичко да чуя, всичко да посетя. Намирах начини и средства да пътувам, включително и на автостоп, за да мога да посетя някое културно събитие. Когато в Ню Йорк се запознах с бъдещия си съпруг, споделих на една поетеса от Италия, че мисля, че съм намерила мъжа в живота си. А тя ме попита дали той ще издържи, защото животът ми беше страхотно тичане по театри. Например Ню Йорк – Лондон беше редовно посещение, за да следя премиерите в Англия. А в самия Ню Йорк спектаклите бяха неизчерпаеми. Всъщност и до сега не пропускам Мартенски музикални дни и Варненско лято. Когато започнах да пиша книгата, отворих всички тетрадки от Рим, Ню Йорк и Женева. Сега, като преглеждам книгата отпечатана, даже си мисля, че съм пропуснала да включа още неща. Освен това, което чух и видях, в книгата е описано и това, което преживях – спектаклите, в които аз съм участвала. Завърших пеене и режисура в Италия. Когато заминах за САЩ продължих да режисирам и да участвам. Една велика личност в живота ми - Жорж Дукас, собственик на голяма художествена галерия в центъра на Ню Йорк, спонсорираше моите спектакли и концерти. Правих неща и навън, на улицата. С него бяхме решили да направим спектакъла „Нестинарки“ на пълнолуние на покрива на сградата – тя беше осеметажна, с галерии и апартаменти. Получихме одобрение от Община Ню Йорк, но трябваше да имаме съгласието и на жителите в блока. По това време по една социална програма в Ню Йорк беше пристигнала голяма група от Пуерто Рико и ги настаняваха където могат, вмъкнаха ги и в нашия голям артистичен квартал Сохо. В сградата живееха две такива семейства, които провалиха проекта и не успяхме да го направим.
- В книгата откриваме много от най-големите имена на изкуството от миналия век. Разкажете ни за тях.
Фелини все бързаше нанякъде, но винаги, когато ме срещнеше, сваляше шапката и казваше „Бонджорно, Булгара!“. Така ме наричаше – българката. Питаше ме как върви пеенето. Веднъж бях отишла в Рим, след като вече живеех в Щатите, когато с наша обща приятелка отидохме да го видим на снимките на филма му за Мария Калас. Не беше ме виждал от 4-5 години. Когато влязох, взе един микрофон и започна да вика пред всички: „Внимание, внимание, български шпионин е тук“. Тъкмо страната ни беше набедена за нападението над папата. Аз много се смутих, но му показах пръстена си и казах, че ще снимам тайно с него и ще продам заснетото на Бондарчук. Той много се смя и ме прегърна. Това беше една от последните ни срещи. С Баския пък се запознах случайно. Просто влезе един ден и ме попита какво правим тук. Казах му, че правим театър и той остана да гледа. Впоследствие и започна да участва в спектаклите, които правех. Помагаше ми много, носеше багаж, ходихме с него на 150 км. да вземем декори. Тогава Баския започна да подписва своите графити по сградите в Ню Йорк със „Samo” – от думите в името на спектакъла ми „Самодиви, самовили“, игран в щатите с местни артисти на български език. Анди Уорхол видя, че прави интересни неща и той се отдели от нас. Правеше много изложби със своите картини, които е относително да се нарекат картини, включително и в чужбина. Веднъж ми се обади от Венеция, за да ме попита кой е Бетовен. Бяха го питали в интервю какво мисли за Бетовен, а той не знаел нищо за него. Повече не се видяхме – почина много млад от дрогата.
- Книгата е изпълнена с множество истории от световните културни столици. Как, водейки такъв вълнуващ живот, решихте да се върнете обратно в Пчеларово?
След 30 години живот навън се прибрах, защото майка ми ми пишеше много тъжни писма - че къщата протича, че има много проблеми в двора. Родителите ми бяха възрастни и болни. Казах на моя агент, че се прибирам, въпреки че ми оставаха само три години до пенсия. Той се опита да ме убеди да остана, но му показах писмата от майка ми. Прочетох му, че баща ми спи с найлон върху одеялото, защото е протекло навсякъде вкъщи, а оградата на двора е паднала и в него влизат животни. Тогава агентът ми каза да тръгвам. Прибрах се и започнах от нула. Мой съученик доведе дъщеря си, която учеше в Консерваторията, но имаше проблеми. Аз започнах да се занимавам с нея, да й помагам. Това се разчу в София и дворът се напълни с ученици. Така открих една голяма певческа школа. След това реших да направя това, което дядо ми е правил. Цар Борис III изпратил Елин Пелин и Ангел Каралийчев да проверят какво се случва с училищата в Добруджа след освобождението от Румъния. Те установили млади и интелигентни учителки, и попитали кмета как живеят те тук – без вода, пътища и телефон. Отговорили им, че бай Петко – моят дядо, ги събира, те са винаги около него, раздава им книги, правят дискусии. Те решили да се запознаят с дядо ми и останали много изненадани колко образован е един обикновен селянин. Връщайки се в София, споделили на цар Борис III какво са видели, а той решил да посети дядо ми. Дойде с брат си в Пчеларово, когато аз бях на 5 години и половина. Тази къща е посетена от много големи личности. Не остана място да напишем всички на табелата отпред. Две години подред в целия си състав идва Сатиричният театър, когато директор бе Рашко Младенов. 52 души дойдоха на обяд с големия автобус на театъра. Организирах и концерти за тях. Д-р Гредел, който помагаше на добричката болница, пък дойде при мен заедно с 23 души от швейцарския парламент.
- Как се роди идеята за книгата и защо избрахте именно това заглавие?
Идеята за книга се роди от приятели, които винаги ме питаха кога ще опиша спомените си. Аз имам голям опит в писане на статии и рецензии, публикувала съм в енциклопедии, но никога не бях писала книга. Изисква се кураж за подобно нещо, но моите приятели настояваха и най-сетне започнах да прелиствам всички мои записки. Навсякъде си водих записки. Живяла съм в един странен маратон – всичко да видя, всичко да чуя, всичко да посетя. Намирах начини и средства да пътувам, включително и на автостоп, за да мога да посетя някое културно събитие. Когато в Ню Йорк се запознах с бъдещия си съпруг, споделих на една поетеса от Италия, че мисля, че съм намерила мъжа в живота си. А тя ме попита дали той ще издържи, защото животът ми беше страхотно тичане по театри. Например Ню Йорк – Лондон беше редовно посещение, за да следя премиерите в Англия. А в самия Ню Йорк спектаклите бяха неизчерпаеми. Всъщност и до сега не пропускам Мартенски музикални дни и Варненско лято. Когато започнах да пиша книгата, отворих всички тетрадки от Рим, Ню Йорк и Женева. Сега, като преглеждам книгата отпечатана, даже си мисля, че съм пропуснала да включа още неща. Освен това, което чух и видях, в книгата е описано и това, което преживях – спектаклите, в които аз съм участвала. Завърших пеене и режисура в Италия. Когато заминах за САЩ продължих да режисирам и да участвам. Една велика личност в живота ми - Жорж Дукас, собственик на голяма художествена галерия в центъра на Ню Йорк, спонсорираше моите спектакли и концерти. Правих неща и навън, на улицата. С него бяхме решили да направим спектакъла „Нестинарки“ на пълнолуние на покрива на сградата – тя беше осеметажна, с галерии и апартаменти. Получихме одобрение от Община Ню Йорк, но трябваше да имаме съгласието и на жителите в блока. По това време по една социална програма в Ню Йорк беше пристигнала голяма група от Пуерто Рико и ги настаняваха където могат, вмъкнаха ги и в нашия голям артистичен квартал Сохо. В сградата живееха две такива семейства, които провалиха проекта и не успяхме да го направим.
- В книгата откриваме много от най-големите имена на изкуството от миналия век. Разкажете ни за тях.
Фелини все бързаше нанякъде, но винаги, когато ме срещнеше, сваляше шапката и казваше „Бонджорно, Булгара!“. Така ме наричаше – българката. Питаше ме как върви пеенето. Веднъж бях отишла в Рим, след като вече живеех в Щатите, когато с наша обща приятелка отидохме да го видим на снимките на филма му за Мария Калас. Не беше ме виждал от 4-5 години. Когато влязох, взе един микрофон и започна да вика пред всички: „Внимание, внимание, български шпионин е тук“. Тъкмо страната ни беше набедена за нападението над папата. Аз много се смутих, но му показах пръстена си и казах, че ще снимам тайно с него и ще продам заснетото на Бондарчук. Той много се смя и ме прегърна. Това беше една от последните ни срещи. С Баския пък се запознах случайно. Просто влезе един ден и ме попита какво правим тук. Казах му, че правим театър и той остана да гледа. Впоследствие и започна да участва в спектаклите, които правех. Помагаше ми много, носеше багаж, ходихме с него на 150 км. да вземем декори. Тогава Баския започна да подписва своите графити по сградите в Ню Йорк със „Samo” – от думите в името на спектакъла ми „Самодиви, самовили“, игран в щатите с местни артисти на български език. Анди Уорхол видя, че прави интересни неща и той се отдели от нас. Правеше много изложби със своите картини, които е относително да се нарекат картини, включително и в чужбина. Веднъж ми се обади от Венеция, за да ме попита кой е Бетовен. Бяха го питали в интервю какво мисли за Бетовен, а той не знаел нищо за него. Повече не се видяхме – почина много млад от дрогата.
- Книгата е изпълнена с множество истории от световните културни столици. Как, водейки такъв вълнуващ живот, решихте да се върнете обратно в Пчеларово?
След 30 години живот навън се прибрах, защото майка ми ми пишеше много тъжни писма - че къщата протича, че има много проблеми в двора. Родителите ми бяха възрастни и болни. Казах на моя агент, че се прибирам, въпреки че ми оставаха само три години до пенсия. Той се опита да ме убеди да остана, но му показах писмата от майка ми. Прочетох му, че баща ми спи с найлон върху одеялото, защото е протекло навсякъде вкъщи, а оградата на двора е паднала и в него влизат животни. Тогава агентът ми каза да тръгвам. Прибрах се и започнах от нула. Мой съученик доведе дъщеря си, която учеше в Консерваторията, но имаше проблеми. Аз започнах да се занимавам с нея, да й помагам. Това се разчу в София и дворът се напълни с ученици. Така открих една голяма певческа школа. След това реших да направя това, което дядо ми е правил. Цар Борис III изпратил Елин Пелин и Ангел Каралийчев да проверят какво се случва с училищата в Добруджа след освобождението от Румъния. Те установили млади и интелигентни учителки, и попитали кмета как живеят те тук – без вода, пътища и телефон. Отговорили им, че бай Петко – моят дядо, ги събира, те са винаги около него, раздава им книги, правят дискусии. Те решили да се запознаят с дядо ми и останали много изненадани колко образован е един обикновен селянин. Връщайки се в София, споделили на цар Борис III какво са видели, а той решил да посети дядо ми. Дойде с брат си в Пчеларово, когато аз бях на 5 години и половина. Тази къща е посетена от много големи личности. Не остана място да напишем всички на табелата отпред. Две години подред в целия си състав идва Сатиричният театър, когато директор бе Рашко Младенов. 52 души дойдоха на обяд с големия автобус на театъра. Организирах и концерти за тях. Д-р Гредел, който помагаше на добричката болница, пък дойде при мен заедно с 23 души от швейцарския парламент.
Коментирайте
1 USD = 1.83027 BGN
1 GBP = 2.27568 BGN
1 CHF = 2.00105 BGN
