Добруджанският Припят – това е първата асоциация, влизайки в Краище – населеното място без жители в община Генерал Тошево. Само до преди половин век стотици домове са били пълни с живот, улиците – с хора, училището – с ученици, но днес е призрачно пусто и тихо, а накъдето и да погледнеш, се виждат само разрушени къщи и буренясали дворове.
Краище се спаси от тежка участ още през 1940 г., когато първоначално границата между България и Румъния е трябвало да преминава през селото и да раздели семейства, отбеляза в интервю за медийна група „Добруджа“ Георги Балабанов. Той е роден и израснал в селото, а през 2015 г. описва историята му в книга. По това време в Краище са живеели последните местни жители, решили да изживеят до край живота си в родното село, но днес в графата срещу население е записана нула.
Историята на Краище датира от средата на 14 век, като до 1820 г. населението е изцяло турско. Тогава се обособяват първите български махали, след заселването на семейства на войници от Сливенско, участвали в една от първите руско-турски войни.
В началото на миналия век в селото е имало пощенска станция и 12 кръчми, в които често се е отбивал Йордан Йовков, за да разговаря с местните хора. По данни от 1905 г. над 50% от тях са били образовани – един изключително висок процент за България по това време. През 1939 г. е регистриран връх в населението в историята на селото - 1360 жители.
На следващата година Южна Добруджа празнува връщането си към родината, но над Краище надвисва сериозна опасност – подобна на тази в Берлин две десетилетия по-късно. Границата е щяла да раздели селото на две и да остави от двете й страни семейства, роднини и приятели, заяви Георги Балабанов. Според легендата, на богато отрупана маса се водят преговори между местното население и румънската делегация, която е приета с топло гостоприемство и щедро нагостена – всеки се включва с всичко най-вкусно, което може да приготви, обясни краеведът. И след цяла нощ ядене, пиене и убеждаване (включително и от най-красивите девойки), че не е редно хората да бъдат разделяни, резултатът е на лице – на сутринта румънците начертават границата с България на около 150 метра от селото.
То носи името Краище от 1942 г., когато е сменено турското Индже Хайдер (разговорно наричано и Хайдар Енижда). Кръстено е така, защото се намира в края на България.
Като дете селото имаше над 500 жители, спомня си роденият през 1947 г. Георги Балабанов. Началото на обезлюдяването е поставено още през 1959 г. със закриването на местното ТКЗС, което е било обединено с това в Красен, отбеляза Георги Балабанов. Това съкращаване на работните места, в съчетание с отдалечеността от градовете и инфраструктурата, кара много хора да се изселят още през 60-те години на миналия век.
И все пак макар и да не са регистрирани като постоянни жители, почти целогодишно в селото сега живеят местен арендатор, който обработва земи около Краище и семейство британци – мъж и жена от Англия, чиито добре поддържани домове рязко контрастират с апокалиптичната картина в съседните имоти.
Репортаж на Димитър Узунов и Петър Петров
Краище се спаси от тежка участ още през 1940 г., когато първоначално границата между България и Румъния е трябвало да преминава през селото и да раздели семейства, отбеляза в интервю за медийна група „Добруджа“ Георги Балабанов. Той е роден и израснал в селото, а през 2015 г. описва историята му в книга. По това време в Краище са живеели последните местни жители, решили да изживеят до край живота си в родното село, но днес в графата срещу население е записана нула.
Историята на Краище датира от средата на 14 век, като до 1820 г. населението е изцяло турско. Тогава се обособяват първите български махали, след заселването на семейства на войници от Сливенско, участвали в една от първите руско-турски войни.
В началото на миналия век в селото е имало пощенска станция и 12 кръчми, в които често се е отбивал Йордан Йовков, за да разговаря с местните хора. По данни от 1905 г. над 50% от тях са били образовани – един изключително висок процент за България по това време. През 1939 г. е регистриран връх в населението в историята на селото - 1360 жители.
На следващата година Южна Добруджа празнува връщането си към родината, но над Краище надвисва сериозна опасност – подобна на тази в Берлин две десетилетия по-късно. Границата е щяла да раздели селото на две и да остави от двете й страни семейства, роднини и приятели, заяви Георги Балабанов. Според легендата, на богато отрупана маса се водят преговори между местното население и румънската делегация, която е приета с топло гостоприемство и щедро нагостена – всеки се включва с всичко най-вкусно, което може да приготви, обясни краеведът. И след цяла нощ ядене, пиене и убеждаване (включително и от най-красивите девойки), че не е редно хората да бъдат разделяни, резултатът е на лице – на сутринта румънците начертават границата с България на около 150 метра от селото.
То носи името Краище от 1942 г., когато е сменено турското Индже Хайдер (разговорно наричано и Хайдар Енижда). Кръстено е така, защото се намира в края на България.
Като дете селото имаше над 500 жители, спомня си роденият през 1947 г. Георги Балабанов. Началото на обезлюдяването е поставено още през 1959 г. със закриването на местното ТКЗС, което е било обединено с това в Красен, отбеляза Георги Балабанов. Това съкращаване на работните места, в съчетание с отдалечеността от градовете и инфраструктурата, кара много хора да се изселят още през 60-те години на миналия век.
И все пак макар и да не са регистрирани като постоянни жители, почти целогодишно в селото сега живеят местен арендатор, който обработва земи около Краище и семейство британци – мъж и жена от Англия, чиито добре поддържани домове рязко контрастират с апокалиптичната картина в съседните имоти.
Репортаж на Димитър Узунов и Петър Петров
Коментирайте
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
