Моят град: Памет за Левски и потомците (ВИДЕО)

„В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони… и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е… Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) тур(ци). В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето“. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.“ Това ни завеща Апостолът на свободата преди 148 години.

Младите хора на Добрич, гимназистите от ЕГ“Гео Милев“, застанаха в паметен караул по повод годишнината пред паметника на Васил Левски в столицата на Добруджа. Техните преподаватели по история ги вдъхновиха да помислят за миналото, да го преживеят през призмата на настоящето.
 
Учителите

Надежда Иванова: Паметта и предаването  и е нещо изключително важно за съвременните хора. Държава без минало е държава без бъдеще, но и хора без памет, са хора без път. В уроците ни по история и в контактите с децата, винаги се опитваме да ги накараме да обръщат поглед назад. Да знаят къде са. Знанието за Родния край, знанието за светлите личности в историята  и особено за Левски, е нещо от което децата могат много лесно да се оттласнат, да получат обратната връзка могат да загубят, развитите през годините чувство за малоценност,  за провинциализъм, нещо с което искаме да се борим. Далече от столицата тези деца, като че ли нямат вяра, че са също толкова достойни, също толкова умни и добри като останалите. Опитваме се да ги учим за хората които могат да бъдат модел за подражание. За нас възкресяването на паметта за Апостола е много важно.
За Левски и Добруджа е едно от първите неща, които учим. В учебника по История, Левски е буквално сбит в една снимка. Винаги намираме начин да отделим поне два часа за Левски. Единият винаги е посветен на пребиваването му в Добруджа, на учителстването му. Отделяме внимание на отношението на Левски към света, на неговото спокойствие, на това, че той преди всичко е бил човек. Ако днес говорим за модерни неща като иновации и модерно образование, трябва да знаем, че Левски го е правил много отдавна. Той е човека онагледил притчата как хората могат да живеят заедно без да се делят на расов, религиозен и друг принцип. Когато децата му отказвали да играят заедно с турчета или арменчета и почвали да се делят, той буквално им показвал такова съжителство. Намерил куче,  котка и агне
Сложил ги в едно общо ограждение и ги оставил в продължение на две-три седмици. В началото животните били агресивни, но той карал децата да ги хранят всеки ден и когато махнал заграждението, видял, че животните продължават да вървят заедно. Това е неговият начин да покаже как само обединени, а не разединени можем да работим за България, можем да постигаме различни цели.
Децата знаят за четирите въпросителни в тефтерчето на Левски, че означават отговорност. Ние ги питаме какво според тях означават и те отговарят: Това е нашата отговорност към България и към отечеството. Левски може би ни държи винаги в състояние на будност. Държи ни в състояние на паметност,  а не на безпаметност.
Аз мисля, че сега времената не са за да мълчим. Сега времената са за да говорим. Младите хора говорят, техният език трябва да бъде чут, защото те са надежда и вяра за това, че България ще я има.
 
Стела Андреева: Думите разбира се са от голямо значение. Тогава когато ги повтаряме достатъчно дълго те имат невероятната способност да се материализират. Тогава когато нашите ученици повтарят думите – свобода и отечество, на ДНК ниво за тях става много важно. Понеже свободата е ежедневен избор, тя не ни е подарена за вечни времена. През думите вярвам, че ще направим децата смели за да правят не всеки ден удобните избори, но да избират свободата.
 
Учениците от караула със своите лични усещания и истории за Апостола

Тодор Ганчев: Той е нашият будител. Без Левски нямаше да се случи нашето освобождение. Левски и Ботев са живели заедно доста време. Христо Ботев бил много впечатлен от Левски от това, че през цялото време е весел и щастлив. Те особено са си допадали, защото и двамата искали свободата на България.

Пресияна Димова: С Левски ни запознават от много ранна възраст. Усещам Левски като свобода, като равенство, като човек с приповдигнат дух, въпреки критичните състояния. Усещам го като вдъхновяващ човек за младите
Предполага се, че преди последната си нощ Левски се среща с поп Хаджи Ангелко за да поиска да го опее. По пътя към църквата за да вземе кръста, той среща друг поборник и събрат на Дякона. Остава в тайна какво е изповядал Левски и дали срещата е била официална. Той като духовно лице и вярващ християнин много е държал да бъде погребан. На Велика събота  1872 година той отрязва косата си и я дава на майка си с думите: Ако чуеш за моята гибел, дай котата ми да  я опеят и погребат, мога и не опят да остана. Последното желание на Левски остава това. По пътя от Търново към София, той казва на друг свой сънародник, колко много държи гробът му да остане  в Българско и всеки да го вижда и да го знае. Това е единственото дело, което Левски прави за себе си. Посвещава целият си живот на България.
 
Татяна Андронова: Моят Левски е героят на България. Той ни учи, че трябва да избираме смело в този живот, защото всичко е въпрос на избор. Той е обикновен човек, можел е да се ожени за селска мома, да продължи живота си, да си народят деца…. Той  избира да се бори за свободна България.  Това е вдъхновение за нас, да не се оплакваме, а да потърсим Левски в себе си. Да бъдем родолюбиви, смели и винаги да го носим в сърцето си.
Даника Алексиева: За мен Левски е пътеводна звезда. Пример за младите хора и колкото повече личности като Левски има толкова, толкова по – хубава ще бъде нашата страна.
 
Татяна Влайкова: Рисувам Васил Левски . Апостола ни. Виждам го като голям герой, когото трябва да почетем. Със сигурност заслужава всичко това. Като образ той стои много добре. Предполагам, че картината ми ще бъде изложена в училище.
 
Репортаж на Севдалина Сарандева и Стефан Калев

Коментирайте