В чест на празника - Денят на Независимостта, "Дневник" препубликува статията на проф. Петко Ст. Петков.
На 22 септември (нов стил 5 октомври) 1908 г. с манифест на Фердинанд І, прочетен от министър-председателя Александър Малинов на историческия хълм Царевец в Търново, България е обявена за независимо царство.
Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като "васално и трибутарно" на Османската империя (чл. 1), което затруднява самостоятелното развитие на страната. Независимо от обявеното и признато през 1886 г. от великите сили Съединение на Княжеството и Източна Румелия, последната и след 1886 г. de jure е автономна провинция "под пряката политическа власт на султана", който назначава българския княз за генерал-губернатор. Освен това Княжество България трябва да плаща "годишен данък на сюзеренния двор" и да участва в изплащането на турските държавни дългове (чл. 9), за България и присъединената Източна Румелия е валиден т.нар. режим на капитулациите (чл. 8, 20).
Независимо от ограничителните клаузи на Берлинския договор българската държава води самостоятелна политика. Още през 1879 г. Учредителното събрание в Търново приема Конституция, а не Органически устав, какъвто имат зависимите автономни провинции. От края на 80-те години на ХІХ век насетне българските правителства на Ст. Стамболов, К. Стоилов и др. започват да сключват преки търговски договори с европейските държави, пренебрегвайки васалното положение на България. Български дипломатически представители участват самостоятелно в няколко международни конференции в края на ХІХ и началото на ХХ век, българската държава сключва консулски и др. конвенции.Повечето български правителства ясно показват с действията си, че васалитетът към Османската империя е несправедливо ограничение, което рано или късно трябва да отпадне.Подходящи условия за обявяване на българската държавна независимост настъпват през лятото и есента на 1908 г.
На 11 юли в османската столица младотурците извършват преврат. Провежданата от тях нова политика не дава почти никакви шансове за успешно прилагане на чл. 23 от Берлинския договор, предвиждащ реформи и автономия на европейските части от Турция, т.е. на Македония и Южна Тракия, населени преобладаващо с българи.
Още през лятото на 1908 г. дипломатическият представител на България в Цариград Иван Ст. Гешов предлага решителни действия за прекъсване на зависимостта от Османската империя. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на султана (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъства на тези приеми. Реакцията на българското правителство е бърза и категорична - Гешов е отзован от Цариград.
Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат "Австрия да започне първа", т.е. да анексира Босна и Херцеговина и по този начин тя първа да наруши Берлинския договор.
Още едно събитие по същото време насочва българските действия в посока към обявяване на независимостта. Това е стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски фирми. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация.Стига се дотам, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за българска държавна собственост. Великите сили протестират, но безрезултатно.Княз Фердинанд не одобрява стореното с железниците, а отговорността за него изцяло се поема от правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов.
Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за пълен държавен суверенитет
На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина след три дни. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов е решено тържественото провъзгласяване на независимостта да изпревари това събитие и да се проведе в старата българска престолнина Търново, обявена за историческа столица на България още от Учредителното събрание на 22 март 1879 г.
Независимостта е прокламирана на 22 септември (нов стил 5 октомври) 1908 г. в тържествена обстановка на старопрестолния хълм Царевец и в църквата "Св. Четиридесет мъченици". От името на монарха министър-председателят Малинов прочита "Манифест", с който държавният глава Фердинанд І обявява България за "независимо царство":
Знае се, че манифестът е написан от министър-председателя Александър Малинов - мъдър и отговорен български държавник - по пътя от Русе към Търново на 22 септември. Текстът е кратък, но много съдържателен. И макар да е в тон с дипломатическата мяра, носи доста ясни послания. Някои от тях и днес звучат актуално и си струва да бъдат припомнени.
Осъзнавайки много добре, че с обявяването на независимостта и поредното нарушение от страна на българите на Берлинския договор (след Съединението от 1885 г.) ще се отвори поредна криза в международните отношения, авторът на манифеста предварително се опитва да благоразположи балканските държави, наречени "добрите ни съседи", както и Русия, за това, че са помогнали на "юначните българи" да сломят "робските вериги" и България да бъде отново свободна.
Вярна е и констатацията, че към 1908 г. българската държава е "фактически независима". България е наясно с истинските цели на промяната, осъществена в Турция през юли 1908 г., пресилено наричана "младотурска революция". Тя заплашва да "замрази" надеждите на българското мнозинство в Македония и Южна Тракия за придобиване на реална автономия.
Тъй като новото положение в Цариград силно и негативно засяга българските интереси, а новите власти демонстративно показват унизително отношение към България като реално васална провинция, каквато тя не е отдавна, деликатният премиер слага в устата на монарха приемливото предложение към младотурците: ние ви желаем успех в "политическото възраждане на Турция" и за да си партнираме още по-добре като съседи, обявяваме, че от днес, 22 септември 1908 г., вече сме напълно равноправни, сиреч отстраняваме отдавна ръждясалите вериги (в текста неслучайно "узи") на зависимостта от сюзерена, спъващи и българския просперитет, но и добрите перспективи за благотворно сътрудничество между две фактически независими държави.
Основание за проявената смелост в тази историческа декларация освен реалното самочувствие на фактически независима България дават и проведените разговори и постигнатите договорености между Фердинанд І и управляващите в Австро-Унгария, които насърчават българите първи да нарушат Берлинския договор, за да го направи и Виена по силата на прецедента, но с обещанието за подкрепа в предстоящите сложни преговори за признаване на българската независимост.
Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише:
Така 30 години след Берлинския конгрес България заема полагащото ѝ се място сред независимите държави в Европа. С това решително действие е завършен дългият процес на изграждане на независимата българска държава - един от политическите идеали на Възраждането.
Източник:Dnevnik.bg
Коментирайте
