1 март: Когато България избра да танцува с дявола

На 1 март празнуваме надеждата с бели и червени конци. Но на същата дата преди 85 години във виенския дворец Белведере българският министър-председател Богдан Филов сложи подписа си под Тристранния пакт – и макар днес често този акт да се оправдава като „неизбежен“, в историята ще е записан като формалното ни присъединяване към „оста на злото“.
 В деня на подписването официалните вестници в София преливат от възторг. Пропагандната машина работи безотказно и представя съюза с Хитлеристка Германия, Кралство Италия и Японската империя като „дипломатически шедьовър“.

 Вестник „Зора“ (1941 г.): „България намери своето естествено място. Великият германски райх ни подава ръка, за да поправим историческите неспраливости.“

Вестник „Утро“: „Новият ред в Европа гарантира нашето бъдеще. Ние вече не сме сами.“
Важно е да помним, че подписът във Виена не е приет единодушно. Докато официалната власт е в еуфория, в София се чува тихата, но твърда съпротива на опозиционни лидери и интелектуалци. Фигури като Никола Мушанов предупреждават от трибуната на Народното събрание, че обвързването с Оста е „скок в непознатото“.
„Вие ни водите към пропаст, от която няма връщане. Подписвате не съюз за мир, а полица, която българският народ ще плаща с кръв и територии години наред“, казва Никола Мушанов дни преди 1 март 1941 г.Тези хора са знаели, че Пактът не е щит, а капан, но гласовете им са удавени в шума на преминаващите германски танкове.


Докато Филов пие шампанско с Рибентроп, България доброволно се превръща в плацдарм за нацистките войски и плаща висока цена.Загубата на суверенитет: Още същия следобед Вермахтът пресича Дунав при Русе. България престава да бъде господар на територията си.


Моралните негативи: Макар да успяваме да спасим евреите в „старите предели“, подписът под Пакта ни прави съучастници в депортирането на над 11 000 души от Тракия и Македония. Тежък кръст, който държавата ни носи и до днес.


Илюзията за „неутралитет“: Филов вярва, че можем да бъдем „съюзник, без да воюваме“. Бомбардировките над София и последвалата съветска окупация обаче са само част от цената, която България плаща за загубата на войната.

 
Историята на 1 март ни учи, че няма „малък компромис“ със съвестта, когато става въпрос за съюз с тирания. Всеки опит на малка държава да „излъже“ дявола, като му се подпише, завършва по един и същи начин – дяволът взема всичко.

 Националното здраве зависи от паметта. Историята не прощава на тези, които бъркат временното надмощие на силата с вечната победа на правото. 1 март остава да ни напомня, че най-лесният път често води право към пропастта.

 

Констанца Илиева

Коментирайте