Петър Петров: Българинът загуби усмивката си

10 години бях състезател там. След като приключих със спортната кариера останахме там да живеем. Дъщеря ни порасна, започна да учи там и останахме. Вече станаха 22 години.

Като живееш на едно място дълго врем,е свикваш с всичко и вече е трудно да направиш някаква промяна. Например, живееш в един град, преместваш се в друг временно, но това временно като стане 10 години, после много трудно е да се върнеш. Харесва ни в Португалия. Там животът е по-спокоен. Няма го това напрежение. Последните години започна да се чувства някакво напрежение, но мисля, че в България е много по-голямо.

И това сигурно е оказало влияние. И там има безработица. Там, ако имаш някаква работа и двама души в семейството работят, е достатъчно, но не се печели. Това, което се говори, че се трупат пари и едва ли не ги събираме по дърветата - няма такова нещо. Свикнахме вече, научихме езика. Може някой ден да се върнем, но все още не смея да кажа нищо. Децата пораснаха, свикнаха там. Всяка година си идваме. Мило ми е като си дойда, при родителите, при братя и сестри, но като дойде моментът трябва да се приберем и да започнем пак работа.

Да, гледаме новините. Следим какво става, но не се интересувам от политика. Моето мнение си е едно, а и аз съм на 4000 км. от тук.

Почти всяка година си идваш със семейството си в България. Виждаш ли някаква промяна в Добрич.

Първите години не се забелязваше. Сега от няколко години виждам промяна. Например в центъра на града – има нови плочки. Входът на градския парк, всичко е озеленено и много ми харесва. За съжаление, като мръднах малко настрани – в Индустриалната зона, там сградите са изоставени, прозорците са изпочупени. Пак казвам аз от политика не разбирам и не се интересувам, но има неща, които ми правят неприятно впечатление.
Не знам защо не се получават нещата. Има доста голяма разлика в някои неща от тук и Португалия. Не казвам, че там всичко е наред. Аз работя като шофьор и обикалям цяла Европа и мога да направя сравнение. Например, като отида във Франция и видя нещо, се питам защо в Португалия не са го направили така. Като си дойда в България пък казвам: защо това е така. Много изоставени неща виждам. В селата виждам много пустеещи къщи. Може след 15-20 години там да останат само бурени и тук-там някой къща.
Трябва нещо да се направи, за да се променят самите хора. Виждам хората да вървят замислени и мрачни. Не виждам усмивки по лицата. Аз си идвам за по няколко седмици и усещам много голяма разлика в самите хора. В Португалия е по-различно.

Към 2000-та година започнаха да идват много българи и към 2003 г. вече станаха доста, но последните години започнаха да се връщат в България. Голяма част от тях останаха без работа. Преди, португалците можеха да избират какво да работят. Сега вече работят всичко и за българите е много по-трудно да си намерят работа. Преди, емигрантите вършеха всичко. В един момент започнаха да си избират. В Португалия ситуацията беше много по-добра, докато не влезе еврото. След това постепенно цените на всичко се вдигнаха, а заплатите останаха същите и от там всъщност дойде кризата.

Искам да видя хората по-весели, да бъдат по-позитивни ,по-усмихнати, защото като че ли са тъжни. Искам детските усмивки да се пренесат при възрастните.

Разбира се. Спомените си остават за цял живот. За мен това бяха хубави години.

Хубави години не само за теб, а като цяло за колоезденето. Сега нещата стоят по различен начин.

Мисля, че тогава колоезденето беше по-развито от сега. Говоря за България, не в световен мащаб. По онова време в България имаше доста отбори и то силни. Тогава тръгваш на състезание на вътрешното първенство и не се знае кои отбори как ще се наредят. А сега е обратното. Преди две години гледах Обиколката. Няма спонсори, състезателите, които са на професионално ниво, са малко. Много от тях се занимават с нещо друго, за да се прехранват, защото само от колоезденето не може. То няма и състезания, а те зависят от общините и общинските съвети, които трябва да заделят пари, за да се организира това състезание. За да постигнеш добра спортна форма, ти трябва да участваш в много състезания, а сега само тренират и се явяват на едно-две състезания в годината. Като няма състезания, няма как нивото на спортистите да се вдигне. Освен това нямаш участия в чужбина, а там имаш шанс да спечелиш премии, които макар и да не са много големи, дават някакъв стимул. Дори да се нареди на пето или шесто място, това на колоездача му дава кураж, дава му стимул. А само като тренират, без да се явяват на състезания, не се получава. Тези момчета на по 19 години, които са вече мъже, без спонсори, само с любов към спорта, не става. На някои от тях родителите им имат възможности и помагат, но не при всички е така. Освен това не от всяко момче става състезател. Трябва да имаш и дарба, независимо колко тренираш.

Да, следя го. Големите състезания ги следя по телевизията и по радиото.

За раздвижване – не мога да кажа, че има такова. В Добрич винаги е имало добри състезатели. Постоянно излизат нови момчета, но те стигат до 18-19 години и там са нужни по-сериозни спонсори, които да им осигуряват условия за работа, а там се къса нишката. Но това не е проблем само в колоезденето. Гледам и в другите спортове е така. Децата имат желание да тренират. Като деца им подсигуряват по едно колело, екипировка и транспорт да ходят по състезания, но като станат на една определена възраст, нишката се прекъсва и после няма мъже.

Краси си е тип колоездач, който може да кара до 40 години. Той беше състезател и в Португалия, аз го помня. Познаваме се добре. За съжаление той беше един само.

Да, и аз така чух, разбрах, че нещата са се получили благодарение на Изида и общината, но не можем всяка година да приемаме Обиколката, защото това са сериозни разходи да приемеш цялата колона, да ги настаниш, да им осигуриш храна и всичко останало.

Коментирайте