Писателят и музикант Константин Кацаров: Да пиша ме прави по-добър човек (ВИДЕО)

Константин Кацаров е от онези творци, които трудно се побират в определения. Писател, музикант, солист на рок група „Ренегат“, автор на книги като „Леден свят“, „Дрибъл“, „Мутра“ – първия български аудиороман, „Какавида“ (написана в необичайно съавторство с жена, с която се познават единствено от интернет), а днес и на най-новия си роман „Ничий“.
Екип на медийна група „Добруджа“ разговаря с Кацаров преди срещата му с добричлии в Регионална библиотека „Дора Габе“ на 15 януари. Но, както самият Кацаров призна, книгата бе по-скоро повод, отколкото център на събитието.

Срещите като смисъл, не като реклама
„Ние обикаляме много градове, но целта не е да говорим за книги“, казва той. „Целта е да се срещаме с хора, да се опознаваме, да се сприятеляваме.“ Според Кацаров, ако на някого му допадне стилът на разговора, диалогът, самото присъствие – тогава, евентуално, може да погледне и към книгите му. „Но това е на последно място. Не е задължително.“
Новата книга „Ничий“ все пак присъства като заглавие на срещата – „трябва да има някакъв повод“, усмихва се авторът. Но той не започва разговор за нея. „Ако някой попита – казвам нещо. Ако не – пак е добре.“
Писането като вътрешна работа
На въпроса, какво ще открият читателите в „Ничий“, Кацаров отказва гръмки обещания. „Няма да видят нищо от друга планета. Аз съм напълно обикновен човек.“ Амбицията му е обикновена и трудна едновременно – да става все по-добър в писането, но не като техника, а като средство за приближаване до хората. „Да говоря за обикновените неща по обикновен начин, който задържа вниманието.“
Писането за него не е начин да обяснява света, а да разбира себе си. „Аз не пиша, за да разбирам хората. Пиша, за да разбирам себе си. Аз съм част от тях.“
Това е процес на постоянно самонаблюдение, самокорекция, „оглаждане на пукнатините“. И той вярва, че работи. „Да, ставам по-добър човек. По мой вкус. И това ми е достатъчно.“
Музиката – препятствие и школа
Макар да е познат на широка публика като фронтмен на „Ренегат“, Кацаров говори за музиката с изненадваща дистанция. „Аз съм напълно обикновен певец. Никога не съм искал да пея.“ И въпреки това признава, че музиката му е дала много – не като слава, а като характер. „Сцената е препятствие. Преборване със страхове – физически и психически.“
Истинската му любов обаче остава създаването – моментът в студиото, интимният процес, в който думите и нотите се подреждат. „Писането е друго, то е строго индивидуално, дълбоко лично.“
Словото без поза
Стилът на Кацаров е лаконичен, ясен, лишен от показна сложност. Това не е търсен ефект, а естествен път. „Аз не ходя на курсове как се пише роман. Или го имаш, или го нямаш.“
Той не вярва в академичното натрупване на думи, които малцина разбират. „За мен изкуството е да бъдеш близо до хората. Когато кажа нещо – да се разбира.“
За добротата, животните и отговорността
В разговорите си Кацаров често стига до темата за добротата – не като слабост, а като съзнателен избор. „Да бъдеш добър не значи да бъдеш плах. Понякога добродетелта е в смелостта.“
Любовта му към животните е дълбока и осъзната. Той не я натрапва, но и не я крие. „За едно животно ти си всичко. Няма бариера, няма преструвка. Това е чиста емоция.“
За младите и „бездуховните поколения“
Кацаров отхвърля клишето за „изгубената младеж“. „Колкото бездуховни са младите, толкова бездуховни са и възрастните. Децата не са виновни – средата е.“ Технологиите не са враг, а инструмент. „Въпросът е как ги използваш – дали да те поробят, или да ти помогнат.“
Социалните мрежи – необходим компромис
Писателят има осезаемо присъствие в социалните мрежи, но онлайн активността му е съзнателна и премерена. „Не правя смешни клипчета. Говоря за литература, за доброто, за лошото.“
Цената понякога е висока, но изборът е ясен. „Ако загубя нещо – знам, че съм го направил с идеална цел.“
И макар да мечтае за деня, в който ще се оттегли от социалните мрежи, засега ги приема като мост към хората.
Срещата като приятелство
Срещите с почитатели по градове, включително в Добрич, не са някакви лекции, нито представяне в класическия смисъл. Те са разговор. Опит за близост.
„Не се срещам с хората, за да обяснявам колко съм велик и колко велика е книгата ми. Идвам, за да не сме безразлични един към друг.“
А може би точно в това е смисълът на „Ничий“ – не като книга, а като усещане: да принадлежиш не на етикети и роли, а на човешкия разговор.

Коментирайте