Днес се навършват 3 години от началото на войната на Русия срещу независима Украйна. Войната промени всичко - огромни загуби на човешки живот, разрушения и милиони украински бежанци. Една част от тях потърсиха убежище в България и по-конкретно в област Добрич. Именно ГКПП Дуранкулак беше „вратата“ на България за бягащите от войната украински граждани.
Във връзка с годишнината Център Европа Директно – Добрич, в партньорство с медийна група „Добруджа“, подготви репортаж с цел запознаване на обществеността с трудностите и предизвикателствата, с които са се сблъсквали украинските граждани, какво е било и как продължава съдействието от страна на българските институции и граждани.
Три години по-късно все още над 1200 украинци живеят в област Добрич. Повечето от тях са се адаптирали към живота тук – много от тях са започнали работа, други дори имат вече собствен бизнес. Децата им учат в български училища.
Срещаме Ви с три жени от Украйна, дошли от различни градове, с различни съдби, но и трите успели, благодарение на желанието си да продължат напред и подкрепата, която са получи от българи, да се интегрират тук.
Оксана Сопова е от град Славянск, където се водят военни действия. Пред медийна група „Добруджа“ тя сподели, че живее тук от март 2022 г., като е получила покана от приятел, който живее в Добрич. През април миналата година е отворила малък салон за маникюр и педикюр. Не беше много трудно да започна свой бизнес. Имах нужните сертификати, благодарение на БЧК, разказа Оксана. Първите две години от престоя ѝ в България са били отдадени на борбата ѝ с онкологично заболяване, заради което се налага много често да пътува до Украйна, за да получава нужното лечение от лекарите, които са се грижили за нея преди това и да получава медикаментите, които са жизнено важни за нея, а в България въпросните лекарства не са сертифицирани.
Казва, че лесно се е интегрирала, защото хората са много добри и много ѝ помагат, получава подкрепа и от клиентите си в салона. Много съм доволна, че имам приятелки българки както млади, така и по-възрастни, добавя още украинката.
Наталия Токменинова е родом от град в близост до Одеса. Тя е в Добрич от 1 март 2022 г. Пристигнах с две деца, като си мислех, че ще е за две седмици, но съм тук вече трета година.
Благодаря на хората, които срещнах тук, като Юлияна Демирова, която е мой ангел хранител. Аз ще ѝ бъда благодарна за цял живот, защото тя приюти абсолютно чужди хора в дома си. Благодаря и на всички българи, които ми помогнаха да се адаптирам в новия живот, който започнах тук, казва Наталия.
От повече от година тя живее с двете си деца самостоятелно, в апартамент под наем. Децата ѝ ходят на училище още от 1 април 2022, за което благодари на Нели Николаева – директор на Частното училище „Леонардо да Винчи. Момичето е на 16, а момчето на 13 години, като и двамата се занимават с множество извънкласни дейности. Аз също работя и водя много активен живот тук в Добрич, казва Наталия. Тя е педиатър, но не работи по специалността си в България заради многото документи, които е нужно да си изкара, за да получи право да практикува. В началото е работила в хотелски комплекс в Кранево като рехабилитатор, за което също има лиценз. Сега е част от „Стандарт Здраве“, където работи заедно със Силвия Димитрова. Има вече собствен кабинет, като работи и за украинска организация „Академия за здраве и дълголетие“. Има амбиции да разшири дейността и се надява да сбъдне своите мечти тук.
Сърцето ми е в Украйна, но съм много благодарна на България, защото усещам, че тук имам мисия да предавам своите умения, казва Наталия. Тя е радостна, че преди броени дни официално са получили „регистрационна карта на чужденец с временна закрила“ – документ, който се издава за една година. Вече си се адаптирал тук. Имаш цели и мечти, но го има притеснението, ако нямаш официален документ за живот тук, споделя Наталия Токменинова. Тя е категорична, че без значение как ще се развие войната, иска да остане със семейството си тук и в бъдеще.
Вероника Воденицка е пенсионер. Тя пристига от Харков на 9 март 2022 г. Споделя, че много харесва живота си тук, защото е имала роднини и приятели от детството тук. Това е родината на моята майка и затова дойдох тук. Вероника живее в общинско жилище, което е получила от Община град Добрич.
Имам къде да живея, помагат ми и от БЧК, и приятели. Живея спокойно. От червения кръст ми помогнаха да науча български език, да видя много красиви места в България, които съм искала преди. Не изпитвам никакви трудности. Понякога имам проблеми със здравето, които се опитвам да решавам с помощта на лекарите, казва украинката.
Още с пристигането са получили всички необходими документи, включително здравна книжка. За възникнали правни проблеми, тя е получавала съдействие от юриста на червения кръст. Всички приятели много ми помагат, общуването ми не е много голямо, защото не работя, посочва Вероника. Тя обаче предполага, че вероятно скоро ще се върне в Украйна. Там имам жилище, там са децата ми, каза Вероника Воденицка.
Всички, които работят в БЧК имат мисия и тя е да помагаме, без значение какви са хората, казва д-р Артюн Еринозов - директор на Областния съвет на БЧК. В случая за нас това беше нещо съвсем неочаквано, но успяхме да направим много бърза организация и още в първите дни на месец март 2022 г. бяхме мобилизирани с нашите служители и доброволци, за да можем да посрещнем всички жени и деца, които бяха успели да си вземат само най-важното и пристигаха на горещата точка Дуранкулак. На денонощие трябваше да посрещаме между 1000 – 1500 души, които имаха нужда на първо място от посрещане и психологична помощ. Те трябваше да бъдат успокоявани, защото стресът от войната е голям. Наложи се да осигурим храна, чай кафе, дрехи, лекарства на пункта и тогава срещнахме подкрепата на обществеността и на други организации, на хора, които бяха чули, че трябва да се помага не толкова на Червения кръст, колкото на бежанци. На 1 юли нашият пункт за посрещане на бежанци се премести в град Добрич. Оттук нататък трябваше да направим последващото настаняване – приютените в нашата област трябваше да бъдат подпомагани и този процес продължава и в момента.
За тези три годни физическото подпомагане, наред с подпомагането с храни и дрехи и други нужни, ние трябваше да се погрижим и за тяхното интегриране. Интеграцията не е толкова лесна. Не винаги срещахме подкрепа. За нас беше трудно, защото в нашата практика не сме имали опит с толкова много хора, които трябваше да се интегрират. За този процес имахме подкрепата на Световната организация на червения кръст и червения полумесец, на БЧК, на Върховния комисариат за бежанците към ООН в България, както и на УНИЦЕФ. Финансирането идваше от тези източници, но през това време срещнахме и добротата на българския народ.
Голяма част от задачите, които бяха пред нас, ги изпълнихме и това стана факт благодарение както на нашите служители и доброволци, така и на привлечените украински граждани, защото една от важните точки от нашата дейност, бе да привлечем хора от общността, които да помагат в пунктовете на червения кръст. Имаме много голям успех в това отношение, защото за тези три години част от тези хора станаха и наши служители.
Трудно е да се каже дали България даде достатъчно за интегрирането на украинските бежанци, защото винаги може да се иска повече, но със сигурност беше предоставена помощ и хората, които имаха желание, се възползваха от нея. Това заяви Галина Галицка, която работи в Центъра за подкрепа на бежански общности „Компас“ към БЧК.
Разбира се, че срещаха и трудности в живота тук – някои от тях са същите, които изпитват и българите, но някои са специфични заради статута им. Българските майки могат да подават документи за социална помощ за ученик от 1 до 4 клас, докато на украинските майки на деца, които учат в училищата тук, масово им бе отказано заради липсата на постоянен адрес. Има и други подобни случаи, свързани с данъчните облекчения. Дори и жени, които работят вече три години тук и плащат данъци, нямат право на такива по същата причина, посочи тя.
В Центъра за подкрепа на бежански общности работим с юристи, които ни помагат с такива казуси. Естествено има и позитивни неща. Виждате, че има хора, които за тези три години са продължили напред – намерили са си работа и дори започнали самостоятелен бизнес, започнали са да учат български, децата им ходят на училище. Този процес е дълъг. За всеки е индивидуално - някои успяват да стъпят по-бързо на крака, други по-бавно. Ние помагаме, но можем да го направим за хора, които имат желание. Има хора, които три години са в изчакване да се върнат обратно в Украйна. За тях е по-трудно да се движат напред. Животът им е „на пауза“, казва Галицка.
Според нея има промяна в отношението на българите към украинските граждани. Някои от българите успяха да се запознаят лично и по този начин може би отношението им се адаптира към това какъв човек са срещнали. Не знам защо, когато се каже „бежанец“, се разбира човек, който няма пари, има нужда от основни неща като храна и подслон. Това е така, но хората, които са дошли тук, не са избягали, защото животът им е бил лош. Напротив – те са имали работа, дом, кола – дори и скъпа, но са избягали, защото там не е било безопасно за тях.
Българите могат да харесват или да не харесват украинци, могат да харесват политиката или не, но бих помолила всички за едно – да се отнасят с разбиране и толерантност. Това рефлектира най-вече на децата. Има вече доста деца, които учат тук и е много неприятно да чуят от българските си съученици какво говорят техните родители по геополитически въпроси. Дали харесваш или не даден политик, децата ти го чуват и те разказват на украинските си връстници тези неща, което за тях не е никак приятно, защото те са жертви на тази ситуация. Те са деца и не са виновни за нищо, каза Галина Галицка.
Репортаж на Михаил Добромиров и Стефан Калев
.gif)
Във връзка с годишнината Център Европа Директно – Добрич, в партньорство с медийна група „Добруджа“, подготви репортаж с цел запознаване на обществеността с трудностите и предизвикателствата, с които са се сблъсквали украинските граждани, какво е било и как продължава съдействието от страна на българските институции и граждани.
Три години по-късно все още над 1200 украинци живеят в област Добрич. Повечето от тях са се адаптирали към живота тук – много от тях са започнали работа, други дори имат вече собствен бизнес. Децата им учат в български училища.
Срещаме Ви с три жени от Украйна, дошли от различни градове, с различни съдби, но и трите успели, благодарение на желанието си да продължат напред и подкрепата, която са получи от българи, да се интегрират тук.
Оксана Сопова е от град Славянск, където се водят военни действия. Пред медийна група „Добруджа“ тя сподели, че живее тук от март 2022 г., като е получила покана от приятел, който живее в Добрич. През април миналата година е отворила малък салон за маникюр и педикюр. Не беше много трудно да започна свой бизнес. Имах нужните сертификати, благодарение на БЧК, разказа Оксана. Първите две години от престоя ѝ в България са били отдадени на борбата ѝ с онкологично заболяване, заради което се налага много често да пътува до Украйна, за да получава нужното лечение от лекарите, които са се грижили за нея преди това и да получава медикаментите, които са жизнено важни за нея, а в България въпросните лекарства не са сертифицирани.
Казва, че лесно се е интегрирала, защото хората са много добри и много ѝ помагат, получава подкрепа и от клиентите си в салона. Много съм доволна, че имам приятелки българки както млади, така и по-възрастни, добавя още украинката.
Наталия Токменинова е родом от град в близост до Одеса. Тя е в Добрич от 1 март 2022 г. Пристигнах с две деца, като си мислех, че ще е за две седмици, но съм тук вече трета година.
Благодаря на хората, които срещнах тук, като Юлияна Демирова, която е мой ангел хранител. Аз ще ѝ бъда благодарна за цял живот, защото тя приюти абсолютно чужди хора в дома си. Благодаря и на всички българи, които ми помогнаха да се адаптирам в новия живот, който започнах тук, казва Наталия.
От повече от година тя живее с двете си деца самостоятелно, в апартамент под наем. Децата ѝ ходят на училище още от 1 април 2022, за което благодари на Нели Николаева – директор на Частното училище „Леонардо да Винчи. Момичето е на 16, а момчето на 13 години, като и двамата се занимават с множество извънкласни дейности. Аз също работя и водя много активен живот тук в Добрич, казва Наталия. Тя е педиатър, но не работи по специалността си в България заради многото документи, които е нужно да си изкара, за да получи право да практикува. В началото е работила в хотелски комплекс в Кранево като рехабилитатор, за което също има лиценз. Сега е част от „Стандарт Здраве“, където работи заедно със Силвия Димитрова. Има вече собствен кабинет, като работи и за украинска организация „Академия за здраве и дълголетие“. Има амбиции да разшири дейността и се надява да сбъдне своите мечти тук.
Сърцето ми е в Украйна, но съм много благодарна на България, защото усещам, че тук имам мисия да предавам своите умения, казва Наталия. Тя е радостна, че преди броени дни официално са получили „регистрационна карта на чужденец с временна закрила“ – документ, който се издава за една година. Вече си се адаптирал тук. Имаш цели и мечти, но го има притеснението, ако нямаш официален документ за живот тук, споделя Наталия Токменинова. Тя е категорична, че без значение как ще се развие войната, иска да остане със семейството си тук и в бъдеще.
Вероника Воденицка е пенсионер. Тя пристига от Харков на 9 март 2022 г. Споделя, че много харесва живота си тук, защото е имала роднини и приятели от детството тук. Това е родината на моята майка и затова дойдох тук. Вероника живее в общинско жилище, което е получила от Община град Добрич.
Имам къде да живея, помагат ми и от БЧК, и приятели. Живея спокойно. От червения кръст ми помогнаха да науча български език, да видя много красиви места в България, които съм искала преди. Не изпитвам никакви трудности. Понякога имам проблеми със здравето, които се опитвам да решавам с помощта на лекарите, казва украинката.
Още с пристигането са получили всички необходими документи, включително здравна книжка. За възникнали правни проблеми, тя е получавала съдействие от юриста на червения кръст. Всички приятели много ми помагат, общуването ми не е много голямо, защото не работя, посочва Вероника. Тя обаче предполага, че вероятно скоро ще се върне в Украйна. Там имам жилище, там са децата ми, каза Вероника Воденицка.
Всички, които работят в БЧК имат мисия и тя е да помагаме, без значение какви са хората, казва д-р Артюн Еринозов - директор на Областния съвет на БЧК. В случая за нас това беше нещо съвсем неочаквано, но успяхме да направим много бърза организация и още в първите дни на месец март 2022 г. бяхме мобилизирани с нашите служители и доброволци, за да можем да посрещнем всички жени и деца, които бяха успели да си вземат само най-важното и пристигаха на горещата точка Дуранкулак. На денонощие трябваше да посрещаме между 1000 – 1500 души, които имаха нужда на първо място от посрещане и психологична помощ. Те трябваше да бъдат успокоявани, защото стресът от войната е голям. Наложи се да осигурим храна, чай кафе, дрехи, лекарства на пункта и тогава срещнахме подкрепата на обществеността и на други организации, на хора, които бяха чули, че трябва да се помага не толкова на Червения кръст, колкото на бежанци. На 1 юли нашият пункт за посрещане на бежанци се премести в град Добрич. Оттук нататък трябваше да направим последващото настаняване – приютените в нашата област трябваше да бъдат подпомагани и този процес продължава и в момента.
За тези три годни физическото подпомагане, наред с подпомагането с храни и дрехи и други нужни, ние трябваше да се погрижим и за тяхното интегриране. Интеграцията не е толкова лесна. Не винаги срещахме подкрепа. За нас беше трудно, защото в нашата практика не сме имали опит с толкова много хора, които трябваше да се интегрират. За този процес имахме подкрепата на Световната организация на червения кръст и червения полумесец, на БЧК, на Върховния комисариат за бежанците към ООН в България, както и на УНИЦЕФ. Финансирането идваше от тези източници, но през това време срещнахме и добротата на българския народ.
Голяма част от задачите, които бяха пред нас, ги изпълнихме и това стана факт благодарение както на нашите служители и доброволци, така и на привлечените украински граждани, защото една от важните точки от нашата дейност, бе да привлечем хора от общността, които да помагат в пунктовете на червения кръст. Имаме много голям успех в това отношение, защото за тези три години част от тези хора станаха и наши служители.
Трудно е да се каже дали България даде достатъчно за интегрирането на украинските бежанци, защото винаги може да се иска повече, но със сигурност беше предоставена помощ и хората, които имаха желание, се възползваха от нея. Това заяви Галина Галицка, която работи в Центъра за подкрепа на бежански общности „Компас“ към БЧК.
Разбира се, че срещаха и трудности в живота тук – някои от тях са същите, които изпитват и българите, но някои са специфични заради статута им. Българските майки могат да подават документи за социална помощ за ученик от 1 до 4 клас, докато на украинските майки на деца, които учат в училищата тук, масово им бе отказано заради липсата на постоянен адрес. Има и други подобни случаи, свързани с данъчните облекчения. Дори и жени, които работят вече три години тук и плащат данъци, нямат право на такива по същата причина, посочи тя.
В Центъра за подкрепа на бежански общности работим с юристи, които ни помагат с такива казуси. Естествено има и позитивни неща. Виждате, че има хора, които за тези три години са продължили напред – намерили са си работа и дори започнали самостоятелен бизнес, започнали са да учат български, децата им ходят на училище. Този процес е дълъг. За всеки е индивидуално - някои успяват да стъпят по-бързо на крака, други по-бавно. Ние помагаме, но можем да го направим за хора, които имат желание. Има хора, които три години са в изчакване да се върнат обратно в Украйна. За тях е по-трудно да се движат напред. Животът им е „на пауза“, казва Галицка.
Според нея има промяна в отношението на българите към украинските граждани. Някои от българите успяха да се запознаят лично и по този начин може би отношението им се адаптира към това какъв човек са срещнали. Не знам защо, когато се каже „бежанец“, се разбира човек, който няма пари, има нужда от основни неща като храна и подслон. Това е така, но хората, които са дошли тук, не са избягали, защото животът им е бил лош. Напротив – те са имали работа, дом, кола – дори и скъпа, но са избягали, защото там не е било безопасно за тях.
Българите могат да харесват или да не харесват украинци, могат да харесват политиката или не, но бих помолила всички за едно – да се отнасят с разбиране и толерантност. Това рефлектира най-вече на децата. Има вече доста деца, които учат тук и е много неприятно да чуят от българските си съученици какво говорят техните родители по геополитически въпроси. Дали харесваш или не даден политик, децата ти го чуват и те разказват на украинските си връстници тези неща, което за тях не е никак приятно, защото те са жертви на тази ситуация. Те са деца и не са виновни за нищо, каза Галина Галицка.
Репортаж на Михаил Добромиров и Стефан Калев
Коментирайте
.gif)
1 USD = 1.66823 BGN
1 GBP = 2.24421 BGN
1 CHF = 2.09336 BGN
