Димитър Маринов: Осъзнах, че в малките градове живеят големите хора

Първият българин, стъпил на сцената на Оскарите – Димитър Маринов гостува през миналата седмица в Добрич. Нашият град е част от националното му турне под надслов „Идвам при Вас“, на което той представя своите две книги „Към сцената“ и „Към екрана“, на издателство „Аз-буки“.
Във вторник, 10 юни, холивудският актьор проведе мотивационна среща с млади хора, които се интересуват от кино и театър. Събитието, организирано от Превантивно-информационния център по наркотични вещества и Община Добрич, се състоя в Младежкия център.
На следващия ден Димитър Маринов се срещна с граждани и гости на града в Огледална зала „Нели Божкова“, където представи своите две книги – „Към сцената“ и „Към екрана“.
Между двете срещи с добричлии актьорът гостува и в студиото на медийна група „Добруджа“. Всички, които имаха щастието да се докоснат и да разговарят с Димитър Маринов, останаха очаровани и впечатлени от неговия чар, скромност и чувство за хумор.
 
- Г-н Маринов, звезда от вашия ранг не е идвала досега в студиото ни. Вие, усещате ли се голям?
Не, даже, когато ме наричат звезда, ми става малко неудобно. Звездите са на небето. Ние си ходим по земята. Голям съм за малкия ми син, но по принцип аз съм доволен и удовлетворен от това, което си бях поставил като цел, мечта. Мога да Ви кажа откровено, че аз доказах на себе си, че мога да бъда голяма риба в голяма вода. Това удовлетворение ми стига.
- Цел ли беше да покорите Холивуд, да излезете на сцената и да получите Оскар?
Не, това казвам и на младите таланти. Не може награда да е мотивация. Тя е резултат от добре свършена работа или не. За мен не беше целта да получа награда или да покоря Холивуд. Напротив, аз даже не исках да се пробвам в Холивуд. Аз работих много в театри в САЩ – близо 9 години, и за мен сцената е истинското удоволствие. Но на 45 една група прекрасни млади български актьори и съдружници започнаха да ме навиват. Тогава всичко просто си тръгна от само себе си. Да ви кажа честно, колкото и да ми е приятно и професионално да работя пред камера, кино, телевизия, сцената си ми липсва.
- В такъв случай, коя е по-добрата книга „Към сцената” или „Към екрана”?
И двете са добри, но винаги трябва да се започва към сцената. Един актьор израства, обработва се, тренира на сцена. След това киното вече е техника, където ти вече имаш таланта, обработил си го, вече си актьор, усещаш, че това е дарбата. То е като всеки друг актьорски бранш – и пантомима, и клоунада, и куклено майсторство. Това са различни техники, в основата на които стои онзи актьор на сцената.

- Разказахте много интересна история вчера за кастинга за Казанова. Това ли е голямата роля на Бродуей?
Това беше и най-голямата ми роля до момента, защото не само актьорски беше изключително предизвикателна и провокираща. Аз говорих на четири езика, отделно пеех опера, отделно пеех джаз интерпретации, танци, движение, пантомима имаше дори, едни „парцали” монолози. Това, все пак, беше животът на Казанова през една много интересна перспектива. Играех три различни възрасти на Казанова. Във възрастта му над 50, когато той се отделя в Бохемия да пише своите мемоари, аз играх неговия слуга. Цялата тази компилация от различни образи, които Казанова през цялото време се е опитвал да пресъздава в реалния живот, неговите интриги, неговите жени и не само. В нашия спектакъл той имаше среща с Волтер и водят един уникален диалог, спор. След това се среща с Маркиз дьо Сад – уникален момент. След това – с Дон Хуан, който е измислен герой. Той пише либретото за известната опера на Моцарт. Беше не само комедия, драма, трагедия, движение, танц. Това беше една мечтана роля за всеки един актьор.
- Но оставам с впечатлението, че цигулката е най-важна във Вашия живот. Тя е тази, която Ви повежда по света, тя е тази, която Ви дава този широк кръгозор.
Абсолютно. Благодарение на прекрасния, светла му памет, професор Влади Симеонов. Цигулката ми даде основата като човек, като професионалист, което е относително понятие, но и като човек, който трябва да си знае мястото – закон, дисциплина, чувство за отговорност, постоянство. Класическата музика ме научи точно на това, което ти трябва да имаш този усет, задължението. Симфоничната музика помага за работата на отбора, създава чувство и отворност за партньорство.
- Продължавате ли да свирите?
Всеки ден, щом имам възможност, аз свиря.
- Пред публика свирите ли?
Между другото, аз имах едно джаз трио в САЩ, близо 10 години. Свирихме по едни от най-класическите ресторанти на Южна Калифорния. Бяхме канени по частни партита, защото аз пеех на 16 езика. Отделно, ние свирихме стара хубава джаз музика и хората обожаваха факта, че можем да пеем на много езици и все популярни песни – италиански, испански, немски, руски и така нататък. Всички много се забавляваха, защото аз не само пеех, не само свирих и на цигулка и на китара. Аз пусках смешки, защото трябва да има такъв момент на забавление.
Така за два часа завладяхте и младежката публика вчера...Вижте, като родител разбрах, че детето има нужда от две неща – структура и любов. Тази „свобода”, която им се дава, тя не помага. Децата се радват за момент, когато са затрупани с телефони и телевизия. Защо? Защото родителите бягат от отговорност. Оставят децата да се „самогледат”...
- Вие, затова ли сега се посвещавате на младите хора? Отлагате снимки от 24 юни, за да бъдете в Хасково.
Абсолютно, цялата мисия, която аз съм имал в този свой период на живота, защото човек трябва винаги да има мисия и на всеки десет години трябва да се обръща палачинката и той отново да намира смисъл на това, което прави в този момент, е тази, поне за последните 10 години. Мисля, че в момента набира скорост и мощ. Аз, ако мога дори искра да дам на един млад талан, дори да го накарам поне за момента да се замисли, това ми стига, защото изтървахме вече две генерации.
- Какъв е този ангажимент, който поемате, на 14 юли ще започнете снимки?
Това беше един много смешен момент, в който моят мениджър, заедно с моите агенти, се обадиха една сутрин в 5:00 часа, за да ми кажат, че имам директно оферта за нов мегафилм на Universal Pictures, роля, която е писана специално за мен. Тя не е главна роля, но е подкрепяща ключова роля. Режисьорът е носител на Оскар. Ще си партнирам със Скарлет Йохансон, което за мен беше „уау”. Тогава ми казват, че всичко е уредено и на 24 юни снимам в Ню Йорк за две седмици. Тогава им казах, че имам ангажимент в Хасково и те изтръпнаха. Аз им обясних, че до първи юли съм в България. Това е един от най-големите фестивали в Хасково, където всички, завършващи актьорско майсторство от всички университети в България – НАТФИЗ, Театралния колеж „Любен Гройс“, Нов Български университет и така нататък, отиват на този фестивал. Там ще се покажат и ще демонстрират умения. Ще присъстват всички директори на театри, режисьори, продуценти и те са ме удостоили с тази чест да водя „Мастър уъркшоп” три дни, „Театралния актьор в обектив”, децата са се записали, аз съм раздал материали, защото това е много сериозна сесия, с камери, което означава, че не мога да го откажа това предложение. Не само, че не мога, но и не искам. Не мога да кажа на децата: „Съжалявам, аз ще ходя да снимам в Ню Йорк.”. Сигурно ще ме разберат, но няма никога да ме оправдаят. Поради тази причина им казах: „Ако Йохансон иска да дойде да снимаме в Хасково на 24-ти, аз нямам нищо против.”. Ако ли не – или го местят, или отказвам. Минаха пет дни и те се обадиха, а по думите им режисьорът се е просълзил и е казал: „За такъв човек местя продукцията, ако трябва.”. И ето – 14 юли.
- Ще може ли да имате среща на екрана с Мария Бакалова?
Това ще бъде истинско удоволствие. Ние съвсем скоро се видяхме на наградите на Българското национално радио. Вижте, то не зависи нито от мен, нито от нея. Това зависи от нашите агенти, зависи от проекти, там не е шуробаджаначеската история, там всеки си знае мястото, всеки си кандидатства за проектите. Разбира се, нейната агенция CAA, която е най-голямата агенция в света за актьори, тя си има договори, тя си има вече предначертани проекти, върху които работи. Ако се случи аз да попадна някъде в това, тоест да се получи роля, която е в един и същи филм заедно с нея, за мен ще бъде истинско удоволствие, защото това е мечтата ми – да работя с колеги, които са българи в САЩ. До сега не ми се е отдавала тази възможност, но съм имал малки такива участия с наши актьори, но не съм имал това партньорство, за което всеки един мечтае, но никога не се знае.
- В България имахте възможността да играете във филма „Гунди – легенда за любовта” бащата на Гунди и там се срещнахте с български актьори. Каква беше тази продукция за Вас?
Беше уникална. Това, което първо ми направи впечатление, беше организацията – на начина на снимане, професионализма, грижата за всеки един. Ние сме снимали на стадиона, на стария стадион в Пловдив при 42 градуса температура, 12 часа. Никой не се оплака, никой не претендира. Всички бяхме едно семейство. Това, което за мен беше най-трудно, е да се сработя с моите бългаски колеги, защото аз не съм работил с нито един от тях. Трябваше да внимавам, защото в САЩ манталитетът и начинът на работа са други. Този филм си беше американска продукция. Не познавах младия Павел, но той реално ме постави на място, на равностойно партньорство. За съжаление, филмът е единственият ненаграден, а самият Павел дори не беше номиниран.
- Играе ли ви се на Българска сцена, в кой театър, каква роля?
Във всички театри ми се играе. Аз умирам да се върна на сцена. В момента имам един план, който подготвяме, две неща. Едното е моноспектакъл, а другото е прекрасна пиеса. Всичко зависи от моята заетост. Вероятно, до края на август ще знам, защото очаквам предложение за шести сезон на „За цялото човечество”, което е на Apple TV, където в четвърти и пети сезон бях като титуляр. Сега очаквам шести и ако ме вземат, ще бъде прекрасно. Ако не се случи – планът е наесен да се върна в България, този път обратно на сцена. Не съм се качвал на сцена от 2011 г.
- Защо предприехте това национално турне из България?
Това се случи най-вече заради моите две книги, които написах. Едната се казва „Към сцената”, а другата – „Към екрана”. Те са вече на почетната полица на най-голямата библиотека в света – библиотеката на Конгреса в САЩ, на български език. В момента се превеждат и на английски. Целта на това турне е точно представянето на тези книги, но и срещата ми с българската народност. Няма нищо по-зареждащо да усетиш истинските хора, всекидневните, които не са част от нашата индустрия, които имат нужда да се докоснат до мен, но най-вече аз до тях. Осъзнах каква е разликата между големия и малкия град. В малките градове живеят големите хора.
- Защо Ви дават все роли на руски мафиоти?
Вижте, всеки професионалист в нашата индустрията знае много добре. Ние сме типажи от нашата физическа даденост. От там тръгва всичко. Цялата работа като актьор е такава. В САЩ нещата са строги, а всичко се опира на типаж. Там има много актьори и те винаги имат право на избор.

- В предварителния разговор ми казахте, че сте играли на една сцена с емблематичния за добричкия театър Валентин Андреев – Рафе. Къде и кога е било това?
С Рафе бяхме във Видинския театър от 1986 до 1989 година. За три години може би имам три или четири представления с него. Това беше моят ментор в театъра. Този луд Вальо Брадата, на когото казвахме всички. Той имаше безкрайни истории от неговия шантав живот. Това беше един човек, който ме обгрижи още от първия момент. Вальо беше този човек, който ми даде духът, осъзнаването какво всъщност е да си актьор. Не става въпрос за занаят, а става въпрос за човека зад актьора. С Рафе сме плакали заедно и сме се смяли до безумие заедно.

Коментирайте