Д-р Кремена Митева завършва специалност „Български език и литература“ през 1990 година в Шуменски университет „Еп. К. Преславски”. От 1993 г. до сега е главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич.
От 1997 до закриването през 2001 г. на специалността в Добрич е хоноруван асистент по антична и западноевропейска литература на изнесеното в града обучение на Шуменски университет „Еп. К. Преславски“. На 9 март 2005 г. защитава дисертация по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“.
От 2002 г. е член на Съюза на учените в България – клон Добрич.
Автор на книги, на статии, съставител и редактор на научни сборници, вестници и други издания.
Д-р Кремена Митева получава тази година отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото наследство. То се връчва заедно с Националната литературна награда "Йордан Йовков" веднъж на пет години. Церемонията се провежда по традиция около рождената дата на писателя 21 ноември. Кремена Митева е номинирана и отличена за научната си и изследователска работа и заради активната си дейност като главен уредник на Дом-паметник "Йордан Йовков".
През 2015 година се честват 135 години от рождението на Йордан Йовков, а Добрич ще бъде центърът за отбелязване на тържествата.
Д-р Митева, защо решихте да посветите живота и научно-изследователската си дейност на Йордан Йовков?
Не само моите, но и на колегите, защото това са действително едни колективни усилия в продължение на десетилетия за изследване на Йовковото творчество. Усилия, положени още от първите, които са започнали събирането на архива, създаването на къщата-музей, на дом-паметника. Без тази натрупана информация в този архив изследванията са трудно възможни, така че трябва да благодарим на всички тези хора, които през годините са градили нещо, което в един момент няма как да не даде плодове. Ние сме щастливи, че сме имали възможността да попаднем на един до голяма степен оформен архив, който разбира се обогатяваме, допълваме, търсим новости. Радваме се на всяко попадение, но наистина тук става дума за един дългогодишен колективен труд.
А що се отнася до моите занимания с Йовков, те започнаха някак случайно. Аз преди това работих в друга област. Като председател на кръжока по стара българска литература в Шуменския университет, където съм завършила българска филология. Моята дипломна работа беше върху стара българска литература. Даже на самата защита проф. Надежда Драгова, председател на комисията, предложи и се взе решение от комисията, дипломната ми работа да бъде приета като зачисляване за дисертация. Стана така обаче, че година по-късно спечелих конкурс за редовен асистент по друга специалност „Антична и западноевропейска литература” към същия университет и се оказа, че не е уместно да пиша дисертация по стара българска литература, след като аз започвам да преподавам друга литература. Тази литература обаче ми беше обект на внимание около две години, за жалост, защото по семейни причини напуснах по собствено желание и се отказах от работата като асистент, тогава и така оставайки без работа, трябваше да потърся някакви възможности и се явих на един обявен конкурс от Историческия музией в Добрич за главен уредник на Дом-паметника. Имах късмета да спечеля този конкурс. И така от 1993 година до сега съм на тази длъжност. Затова, ако кажа, че примерно от студентски години Йовков ми е бил приоритет, ще излъжа, защото нагласите ми бяха в областта на медиавистиката. Дори имах научни публикации като студент в тази област. И участия в различни студентски форуми, научни, с проучвания най-вече върху „Шестоднев” и „Небеса” на Йоан Екзарх Български.
Откъде дойде изобщо любовта към литературата?
Трудно е да се каже. Може би от преподаватели по литература в училище, които са ни правили впечатление със своята ерудиция, с това, че в часовете по литература, може би поради собствената ми нагласа, ми е било най-интересно. Смятала съм, че това са хора, които имат досег с нещо красиво, с нещо обогатяващо. В един момент ти се приисква и твоето занимание да е свързано със същата хуманитарна проблематика. По всяка вероятност и нагласите в дома ми са повлияли. Да речем моят баща, макар и художник, е човек, който е пишещ. Има издадена книга. Тоест, нагласите в дома, моите собствени нагласи и онова, което съм имала късмет да срещна и в училище. С добри учители по литература. Аз съм завършила във Варна, в днешната гимназия, преименувана по стечение на обстоятелствата, „Йоан Екзарх”, 5-та гимназия. Учителите ни бяха наистина вдъхновяващи. Това ни е запалило по някакъв начин.
Направи ми впечатление, че по време на Националната научна конференция в края на септември, много от лекторите Ви цитираха: „Както казва д-р Кремена Митева” или „Както е написала д-р Кремена Митева”. Означава ли това, че сте се докоснали до всяко едно написано редче от Йордан Йовков? Успели ли сте да проследите всичко, което е писано от него?
Не. Това е невъзможно и едва ли е поне по моите сили. Не мога да обещавам за другите. Старала съм се, чела съм доста. Мисля, че доста съм успяла да науча, но няма как всичко да зная. И по всички въпроси да съм компетентна. Спомням си едно интервю на проф. Хаджикьосев, който отишъл в чужбина на един конгрес на шекспироведи и, когато го попитали той какъв точно специалист е, от кой период на Шекспир – ранния, зрелия или късния, той като обяснил, че преподава цялата западно-европейска литература, те не могли да повярват. Защото там те дори не са изцяло шекспироведи, а са специализирани в определен период от творчестото му. Действително, за да си много навътре в проблематиката, трябва да хванеш една много малка тема и в подробности да я изучиш. А Йовков все пак е един от авторите, които имат допирни точки не само с други български автори, но и с чужди автори, с живописта, с музиката, с какво ли не. Виждаме какви ли не интересни интерпретации от колегите, така че е трудно да се каже, че си обхванал Йовков като творчество. Немислимо самохвалство би било.
Тогава да потърсим произведение на Йовков, което Ви е любимо, което най-много сте изследвали и обичате да препрочитате.
Най-много съм се занимавала с повестта „Жетварят”, защото издадох книга за нея, така че да речем, че е логично, че това е текстът, които е бил най-сериозно предизвикателство, изследователско за мен. Но не бих казала, че непременно това е най-предпочитаният текст, тъй като се оказва, че текстове, които си пренебрегвал, са много по-благодатни за изследване, отколкото такива, които са много обичани. Защото за много обичаните и харесваните е писано доста и е трудно да се каже нещо ново. А за такива, които са останали в страни от изследователското внимание, обикновено е по-възможно да напишеш интересен текст, така че от изследователска гледна точка. Даже те са по-продуктивни, отколкото класическите разкази.
Имам в ръцете си вече най-новата Ви книга. „Йордан Йовков – щрихи към неговото творчество”, която се появи в края на септември. Какво представлява книгата?
Книгата е едно мое усилие да събера мои неща, които съм правила последните петнадесетина години. Не съм включила, разбира се, абсолютно всички текстове. Но се постарах да включа такива от тях, които показват как се е променяло мисленето ми и начина, по който интерпретирам една или друга тема. Старите текстове са сравнително малко, повечето са нови. Има един, който не е издаван. Има един, които излезе буквално месец преди книгата. И като цяло са сравнително нови теми за мен. Интересното беше да обединя на едно място различните посоки, по които съм се лутала. Виждаме тук текстове за преводи на Йовкови творби, книги. Виждаме текстове, които са свързани с връзката автор-литературен критик. Текстове за неговите военни разкази, които обикновено не са обект на изследване. За неговите ранни поетични опити. Нещо, за което много малко се говори. И един опит да се разчете началото на неговия незавършен роман „Старият бор”. Нещо, което за мен е предизвикателство. Дай Боже, да имам време, бих се опитала да разчета и по-нататък ръкописа. Но просто действително има незавършени думи.
Винаги ми е било любопитно дали разглеждате писмата на Йордан Йовков и личните му писма до Елин Пелин? Там има един много интересен период от техния живот, много любопитен, бих казала, който остава скрит за голямата публика.
Смятам, че в основи ние познаваме писмата на Йовков. Повечето от тях, за жалост, нямат литературен характер. Но така или иначе те са интересни. Дори да дават косвени данни за неговите литературни занимания, пак помагат на изследователите. Що се отнася до отношенията им с Елин Пелин, даже те се изострят през 1932 година. На 18 септември 1932 година Народният театър открива новия си сезон с премиера на Йовковата драма „Боряна”. Елин Пелин, впечатлен от успеха на тази премиера, буквално две седмици по-късно – на 1 октомври пише една статия във вестник „Литературен глас”, в която обвинява директно Йовков в плагиатство. Че всъщност „Боряна” е драматизация на „Гераците”. Провокиран, Йовков си позволява да му отговори малко по-остро, което не е типично за писателя. Така се завихря една полемика и започва в литературната преса един спор около това кой е прав. В крайна сметка обаче хубавото е, че отношенията им като цяло, въпреки този епизод, се запазват в рамките на приличния, добрия тон. В нашия архив имаме една книга от 1936 година на Елин Пелин с автограф до Йовков. Това е след прословутия скандал за „Боряна”, което означава, че те са се примирили и са влезли пак в добрия тон. Питали са често Йовков „Кой е най-добрият български разказвач?” и той не веднъж е отговарял: „Пелинко!” Искрено се възхищавал от неговото майсторство. Сега, аз поне не зная, дали Елин Пелин е имал такова високо мнение за Йовков, но той е имал за Елин Пелин. Така че това остава един епизод, който не трябва да се преекспонира. Да, интересен е, но той не помрачава като цяло самите добри отношения между двамата големи Майстори на разказа.
Има ли Йовков самооценка?
Има. Първо, що се отнася до поезията, предлага ли са му. В края на двадесетте години сключва с книгоиздателство „Хемус” договор да му бъдат преиздадени старите книги. И да бъдат издавани и новите му. От издателството му предлагат да му съберат стихотворенията, които са 33-34 на брой. Но Йовков отказва с думите, по спомен: „Те са слаби и подражателни, в никъкъв случай не трябва да излизат в книга!” Тоест виждаме една много жестока самооценка. Той си е давал сметка, че като цяло е подръжавал на поетите символисти. Даже има такива, макар и малко, текстове върху поезията му, където Йовков е представен като един от поетите символисти от началото на двадесети век. Знаем, че повечето му текстове са публикувани в елитното списание „Художник”. От друга страна той има оценка и за ранните си разкази, изказана пред Спиридон Казанджиев.
Казва му, че много е обичал на младини прилагателните и ги е трупал без мярка. Както и сравненията и отбелязва, че неговата цел е да изчисти максимално езика си от допълнителни украшения. И може би е стигнал почти до съвършенството в това отношение в сборника „Ако можеха да говорят”. Почти всички критици пишат това: „Силата на самата дума, без излишна украса.” Към това съзнателно се е стремял, сравнявайки по-новите с ранните си разкази.
Сетих се за тема, която е актуална към момента – учебниците по литератира. На Вас, ако Ви дадат тази възможност да препоръчате, какво да изучават в училище, какво бихте препоръчали от Йовков? Преподавали сте и в училище, и в Университет.
Първо, една дума по проблема, който се заражда. Според мен тук става дума за някакво недоразбиране. Да, има проекти, но според мен лично ние, които не сме чели проектите, няма как да ги познаваме. Още по-малко как да ги коментираме. Според това, което виждам, се създава едно настроение, без да се знаят фактите. Да, немислимо е да се посяга на класически текстове, на класически автори, без някакво логично обяснение. Но ние не познаваме нито проекта, нито аргументите, а виждаме коментари на хора.
Според мен коментират хора, които не са чели Ботев и Вазов. Тези, които са специалисти, едва ли ще си позволят острите коментари, които се появяват в интернет пространството, защото те знаят за какво става дума.
Що се отнася до Йовков, мисля, че представителни текстове от творчеството му, като „Серафим” и „По жицата” в съответно 6-ти и 7-ми клас и в 12-ти клас, разкази от най-известните му сборници – „Песента на колелетата”, „Вечери в Антимовския хан”, „Старопланински легенди”, „Женско сърце” са включени. Смятам, че като цяло добре е представен в момента, тъй като няма как да се настоява един автор да вземе превес над останалите. Все пак е нужно на учениците да бъде представена основната проблематика и те да схванат посланията. На мен обаче специално ми се струва, че разказа „Серафим” е сложен за 6-ти клас. Ние учихме „По-малката сестра”, което за мен беше по-близко до възрастта на шестокласниците. Може би разказ като „Серафим” е действително за 12-ти клас, защото там проблематиката е по-сериозна. Но това е лично мое мнение. Все пак учителите, които работят пряко, години наред с учениците, могат да кажат доколко те осмислят текста.
Предстои да Ви връчат отличието за изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство. Мислите ли какво ще кажете на аудиторията, на публиката, която ще присъства?
Честно казано, не съм мислила. Аз и предния път споменах, че все още не мога да го осъзная и да го приема като някакъв факт. Тъй като част от работата ми е да търся материали за тези, които са получили наградата и ми е непривично да се причисля към тях. Пък камо ли да мисля и за слово. Но може би ще се наложи, когато наближи моментът, с няколко думи да изразя отношението към тази награда. Тя е прекалено висока и аз, лично за себе си, смятам, че тя е по-скоро ангажираща. Задължаваща от тук нататък да работиш, отколкото да показва, че това, което си направил до този момент, заслужава чак толкова високо отличие. Трудно ми е да я приема и осмисля. Но такова е било решението им. Аз благодаря. Разбира се, всеки е щастлив, ако забележат труда му, ако го оценят. Пак казвам, трудно е да причислиш към себе си хората, за които си търсил сведения, изследваш ги, натрупваш данни. Някак си е неприемливо за този, който го прави.
От 1997 до закриването през 2001 г. на специалността в Добрич е хоноруван асистент по антична и западноевропейска литература на изнесеното в града обучение на Шуменски университет „Еп. К. Преславски“. На 9 март 2005 г. защитава дисертация по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“.
От 2002 г. е член на Съюза на учените в България – клон Добрич.
Автор на книги, на статии, съставител и редактор на научни сборници, вестници и други издания.
Д-р Кремена Митева получава тази година отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото наследство. То се връчва заедно с Националната литературна награда "Йордан Йовков" веднъж на пет години. Церемонията се провежда по традиция около рождената дата на писателя 21 ноември. Кремена Митева е номинирана и отличена за научната си и изследователска работа и заради активната си дейност като главен уредник на Дом-паметник "Йордан Йовков".
През 2015 година се честват 135 години от рождението на Йордан Йовков, а Добрич ще бъде центърът за отбелязване на тържествата.
Д-р Митева, защо решихте да посветите живота и научно-изследователската си дейност на Йордан Йовков?
Не само моите, но и на колегите, защото това са действително едни колективни усилия в продължение на десетилетия за изследване на Йовковото творчество. Усилия, положени още от първите, които са започнали събирането на архива, създаването на къщата-музей, на дом-паметника. Без тази натрупана информация в този архив изследванията са трудно възможни, така че трябва да благодарим на всички тези хора, които през годините са градили нещо, което в един момент няма как да не даде плодове. Ние сме щастливи, че сме имали възможността да попаднем на един до голяма степен оформен архив, който разбира се обогатяваме, допълваме, търсим новости. Радваме се на всяко попадение, но наистина тук става дума за един дългогодишен колективен труд.
А що се отнася до моите занимания с Йовков, те започнаха някак случайно. Аз преди това работих в друга област. Като председател на кръжока по стара българска литература в Шуменския университет, където съм завършила българска филология. Моята дипломна работа беше върху стара българска литература. Даже на самата защита проф. Надежда Драгова, председател на комисията, предложи и се взе решение от комисията, дипломната ми работа да бъде приета като зачисляване за дисертация. Стана така обаче, че година по-късно спечелих конкурс за редовен асистент по друга специалност „Антична и западноевропейска литература” към същия университет и се оказа, че не е уместно да пиша дисертация по стара българска литература, след като аз започвам да преподавам друга литература. Тази литература обаче ми беше обект на внимание около две години, за жалост, защото по семейни причини напуснах по собствено желание и се отказах от работата като асистент, тогава и така оставайки без работа, трябваше да потърся някакви възможности и се явих на един обявен конкурс от Историческия музией в Добрич за главен уредник на Дом-паметника. Имах късмета да спечеля този конкурс. И така от 1993 година до сега съм на тази длъжност. Затова, ако кажа, че примерно от студентски години Йовков ми е бил приоритет, ще излъжа, защото нагласите ми бяха в областта на медиавистиката. Дори имах научни публикации като студент в тази област. И участия в различни студентски форуми, научни, с проучвания най-вече върху „Шестоднев” и „Небеса” на Йоан Екзарх Български.
Откъде дойде изобщо любовта към литературата?
Трудно е да се каже. Може би от преподаватели по литература в училище, които са ни правили впечатление със своята ерудиция, с това, че в часовете по литература, може би поради собствената ми нагласа, ми е било най-интересно. Смятала съм, че това са хора, които имат досег с нещо красиво, с нещо обогатяващо. В един момент ти се приисква и твоето занимание да е свързано със същата хуманитарна проблематика. По всяка вероятност и нагласите в дома ми са повлияли. Да речем моят баща, макар и художник, е човек, който е пишещ. Има издадена книга. Тоест, нагласите в дома, моите собствени нагласи и онова, което съм имала късмет да срещна и в училище. С добри учители по литература. Аз съм завършила във Варна, в днешната гимназия, преименувана по стечение на обстоятелствата, „Йоан Екзарх”, 5-та гимназия. Учителите ни бяха наистина вдъхновяващи. Това ни е запалило по някакъв начин.
Направи ми впечатление, че по време на Националната научна конференция в края на септември, много от лекторите Ви цитираха: „Както казва д-р Кремена Митева” или „Както е написала д-р Кремена Митева”. Означава ли това, че сте се докоснали до всяко едно написано редче от Йордан Йовков? Успели ли сте да проследите всичко, което е писано от него?
Не. Това е невъзможно и едва ли е поне по моите сили. Не мога да обещавам за другите. Старала съм се, чела съм доста. Мисля, че доста съм успяла да науча, но няма как всичко да зная. И по всички въпроси да съм компетентна. Спомням си едно интервю на проф. Хаджикьосев, който отишъл в чужбина на един конгрес на шекспироведи и, когато го попитали той какъв точно специалист е, от кой период на Шекспир – ранния, зрелия или късния, той като обяснил, че преподава цялата западно-европейска литература, те не могли да повярват. Защото там те дори не са изцяло шекспироведи, а са специализирани в определен период от творчестото му. Действително, за да си много навътре в проблематиката, трябва да хванеш една много малка тема и в подробности да я изучиш. А Йовков все пак е един от авторите, които имат допирни точки не само с други български автори, но и с чужди автори, с живописта, с музиката, с какво ли не. Виждаме какви ли не интересни интерпретации от колегите, така че е трудно да се каже, че си обхванал Йовков като творчество. Немислимо самохвалство би било.
Тогава да потърсим произведение на Йовков, което Ви е любимо, което най-много сте изследвали и обичате да препрочитате.
Най-много съм се занимавала с повестта „Жетварят”, защото издадох книга за нея, така че да речем, че е логично, че това е текстът, които е бил най-сериозно предизвикателство, изследователско за мен. Но не бих казала, че непременно това е най-предпочитаният текст, тъй като се оказва, че текстове, които си пренебрегвал, са много по-благодатни за изследване, отколкото такива, които са много обичани. Защото за много обичаните и харесваните е писано доста и е трудно да се каже нещо ново. А за такива, които са останали в страни от изследователското внимание, обикновено е по-възможно да напишеш интересен текст, така че от изследователска гледна точка. Даже те са по-продуктивни, отколкото класическите разкази.
Имам в ръцете си вече най-новата Ви книга. „Йордан Йовков – щрихи към неговото творчество”, която се появи в края на септември. Какво представлява книгата?
Книгата е едно мое усилие да събера мои неща, които съм правила последните петнадесетина години. Не съм включила, разбира се, абсолютно всички текстове. Но се постарах да включа такива от тях, които показват как се е променяло мисленето ми и начина, по който интерпретирам една или друга тема. Старите текстове са сравнително малко, повечето са нови. Има един, който не е издаван. Има един, които излезе буквално месец преди книгата. И като цяло са сравнително нови теми за мен. Интересното беше да обединя на едно място различните посоки, по които съм се лутала. Виждаме тук текстове за преводи на Йовкови творби, книги. Виждаме текстове, които са свързани с връзката автор-литературен критик. Текстове за неговите военни разкази, които обикновено не са обект на изследване. За неговите ранни поетични опити. Нещо, за което много малко се говори. И един опит да се разчете началото на неговия незавършен роман „Старият бор”. Нещо, което за мен е предизвикателство. Дай Боже, да имам време, бих се опитала да разчета и по-нататък ръкописа. Но просто действително има незавършени думи.
Винаги ми е било любопитно дали разглеждате писмата на Йордан Йовков и личните му писма до Елин Пелин? Там има един много интересен период от техния живот, много любопитен, бих казала, който остава скрит за голямата публика.
Смятам, че в основи ние познаваме писмата на Йовков. Повечето от тях, за жалост, нямат литературен характер. Но така или иначе те са интересни. Дори да дават косвени данни за неговите литературни занимания, пак помагат на изследователите. Що се отнася до отношенията им с Елин Пелин, даже те се изострят през 1932 година. На 18 септември 1932 година Народният театър открива новия си сезон с премиера на Йовковата драма „Боряна”. Елин Пелин, впечатлен от успеха на тази премиера, буквално две седмици по-късно – на 1 октомври пише една статия във вестник „Литературен глас”, в която обвинява директно Йовков в плагиатство. Че всъщност „Боряна” е драматизация на „Гераците”. Провокиран, Йовков си позволява да му отговори малко по-остро, което не е типично за писателя. Така се завихря една полемика и започва в литературната преса един спор около това кой е прав. В крайна сметка обаче хубавото е, че отношенията им като цяло, въпреки този епизод, се запазват в рамките на приличния, добрия тон. В нашия архив имаме една книга от 1936 година на Елин Пелин с автограф до Йовков. Това е след прословутия скандал за „Боряна”, което означава, че те са се примирили и са влезли пак в добрия тон. Питали са често Йовков „Кой е най-добрият български разказвач?” и той не веднъж е отговарял: „Пелинко!” Искрено се възхищавал от неговото майсторство. Сега, аз поне не зная, дали Елин Пелин е имал такова високо мнение за Йовков, но той е имал за Елин Пелин. Така че това остава един епизод, който не трябва да се преекспонира. Да, интересен е, но той не помрачава като цяло самите добри отношения между двамата големи Майстори на разказа.
Има ли Йовков самооценка?
Има. Първо, що се отнася до поезията, предлага ли са му. В края на двадесетте години сключва с книгоиздателство „Хемус” договор да му бъдат преиздадени старите книги. И да бъдат издавани и новите му. От издателството му предлагат да му съберат стихотворенията, които са 33-34 на брой. Но Йовков отказва с думите, по спомен: „Те са слаби и подражателни, в никъкъв случай не трябва да излизат в книга!” Тоест виждаме една много жестока самооценка. Той си е давал сметка, че като цяло е подръжавал на поетите символисти. Даже има такива, макар и малко, текстове върху поезията му, където Йовков е представен като един от поетите символисти от началото на двадесети век. Знаем, че повечето му текстове са публикувани в елитното списание „Художник”. От друга страна той има оценка и за ранните си разкази, изказана пред Спиридон Казанджиев.
Казва му, че много е обичал на младини прилагателните и ги е трупал без мярка. Както и сравненията и отбелязва, че неговата цел е да изчисти максимално езика си от допълнителни украшения. И може би е стигнал почти до съвършенството в това отношение в сборника „Ако можеха да говорят”. Почти всички критици пишат това: „Силата на самата дума, без излишна украса.” Към това съзнателно се е стремял, сравнявайки по-новите с ранните си разкази.
Сетих се за тема, която е актуална към момента – учебниците по литератира. На Вас, ако Ви дадат тази възможност да препоръчате, какво да изучават в училище, какво бихте препоръчали от Йовков? Преподавали сте и в училище, и в Университет.
Първо, една дума по проблема, който се заражда. Според мен тук става дума за някакво недоразбиране. Да, има проекти, но според мен лично ние, които не сме чели проектите, няма как да ги познаваме. Още по-малко как да ги коментираме. Според това, което виждам, се създава едно настроение, без да се знаят фактите. Да, немислимо е да се посяга на класически текстове, на класически автори, без някакво логично обяснение. Но ние не познаваме нито проекта, нито аргументите, а виждаме коментари на хора.
Според мен коментират хора, които не са чели Ботев и Вазов. Тези, които са специалисти, едва ли ще си позволят острите коментари, които се появяват в интернет пространството, защото те знаят за какво става дума.
Що се отнася до Йовков, мисля, че представителни текстове от творчеството му, като „Серафим” и „По жицата” в съответно 6-ти и 7-ми клас и в 12-ти клас, разкази от най-известните му сборници – „Песента на колелетата”, „Вечери в Антимовския хан”, „Старопланински легенди”, „Женско сърце” са включени. Смятам, че като цяло добре е представен в момента, тъй като няма как да се настоява един автор да вземе превес над останалите. Все пак е нужно на учениците да бъде представена основната проблематика и те да схванат посланията. На мен обаче специално ми се струва, че разказа „Серафим” е сложен за 6-ти клас. Ние учихме „По-малката сестра”, което за мен беше по-близко до възрастта на шестокласниците. Може би разказ като „Серафим” е действително за 12-ти клас, защото там проблематиката е по-сериозна. Но това е лично мое мнение. Все пак учителите, които работят пряко, години наред с учениците, могат да кажат доколко те осмислят текста.
Предстои да Ви връчат отличието за изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство. Мислите ли какво ще кажете на аудиторията, на публиката, която ще присъства?
Честно казано, не съм мислила. Аз и предния път споменах, че все още не мога да го осъзная и да го приема като някакъв факт. Тъй като част от работата ми е да търся материали за тези, които са получили наградата и ми е непривично да се причисля към тях. Пък камо ли да мисля и за слово. Но може би ще се наложи, когато наближи моментът, с няколко думи да изразя отношението към тази награда. Тя е прекалено висока и аз, лично за себе си, смятам, че тя е по-скоро ангажираща. Задължаваща от тук нататък да работиш, отколкото да показва, че това, което си направил до този момент, заслужава чак толкова високо отличие. Трудно ми е да я приема и осмисля. Но такова е било решението им. Аз благодаря. Разбира се, всеки е щастлив, ако забележат труда му, ако го оценят. Пак казвам, трудно е да причислиш към себе си хората, за които си търсил сведения, изследваш ги, натрупваш данни. Някак си е неприемливо за този, който го прави.
Коментирайте
1 USD = 1.82822 BGN
1 GBP = 2.2865 BGN
1 CHF = 2.00413 BGN
