По повод 110-годишнината от Добруджанската епопея и военните действия на Българската армия през 1916 г. в Тутракан се проведе Национална научна конференция с международно участие „Добруджанската епопея в българската историческа памет“.
Научен ръководител на конференцията е акад. Георги Марков. В проявата участваха учени, университетски преподаватели, музейни специалисти и краеведи от България, Румъния и Сърбия.
Радослав Симеонов, главен експерт в Министерството на отбраната, е сред участниците в Националната научна конференция с международно участие „Добруджанската епопея в българската историческа памет“. В рамките на второто пленарно заседание Радослав Симеонов ще представи съвместно с Петър Бойчев от Исторически музей – Тутракан научния доклад „Един забравен топоним на българската бойна слава в Добруджа“, посветен на малко известни страници от военната история на региона.
Д-р Кремена Митева от Регионалния исторически музей в Добрич се включи с доклад "Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов".
Д-р Митева предостави на Медийна група „Добруджа“ доклада в резюме, който публикуваме тук:
Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов
Преглеждайки дигиталната колекция на Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ в София, в „Библиотека на проф. Боян Пенев – заглавни страници“ попаднах на книгата „Добруджанската епопея“ от Г. Пернов, отпечатана в София през 1918 г., с автограф на заглавната страница: „На добрия ми другар от студентчеството д-р Боян Пенев. От автора. 23.V.18, София“. Автографът обяснява присъствието на книгата в библиотеката на учения, но за нейния автор не ни беше известно нищо. Затова започнахме да търсим сведения, но открихме съвсем оскъдна информация.
Георги Константинов Пернов е български лекар и поет, роден в Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) вероятно през 1882 или 1884 г. Учи медицина в Москва и като студент участва в Октомврийската революция (1917 г.) на страната на болшевиките. Завръща се в България, където практикува като лекар. Автор е на няколко книги. Умира през 1961 г. в София. Според нас има вероятност специфичната фамилия на лекаря да указва неговия произход. Без да разполагаме с конкретни данни, предполагаме, че Георги Пернов може да е потомък на преселници от Руската империя. По-специално от град Пернов – днес град Пярну в Естония. Възможно е именно това да го води да следва медицина в Москва, а не, да речем, на Запад. Успяхме да открием няколко издадени стихотворни книги от Георги Пернов: „Бежанци. Поема“ (1926 г.); „Пейо Яворов. Един живот – една поема“ (1933); „Ти – светлата жена“ (1936); „Обичам те. Песни на любовта“ (1936). Изданията са малки по обем, подобни на брошури. Забелязва се движение от патриотична, през литературна, към любовна тематика. Предпочитан от автора жанр е поемата. Вероятно след 1944 г. Георги Пернов спира да печата стихотворни творби.
Книгата „Добруджанската епопея“ е издадена в печатница „Пряпорец“. Едноименният вестник (1898 – 1932 г.) е орган на Демократическата партия в България. Възможно е македонецът и почти връстник на Георги Пернов Данаил Крапчев, който редактира вестника след Междусъюзническата война и му сътрудничи с военни дописки по време на Първата световна война, да е помогнал да се издаде книгата на лекаря, възпяваща Добруджанската епопея. Ако е вярна информацията, че Георги Пернов е студент по медицина в Москва по време на Голямата война, той само ще е чел и слушал за подвизите на българската войска на Добруджанския фронт. Ако действително е участвал в Октомврийската революция през 1917 г., то се е върнал в България в края на същата или по-вероятно през следващата година. Оказва се, че току-що дошъл в родината си, дипломираният лекар не възпява революцията, в която лично е участвал, а се възторгва именно от славните победи в Добруджа през есента и зимата на 1916 г., като така пише може би първата си книга, излязла вероятно през пролетта на 1918 г.
Георги Пернов създава тържествена поема с одичен характер за боевете на Добруджанския фронт. „Добруджанската епопея“ е малка книжка от 32 страници, джобен формат. Заглавието съдържа жанрово указващата дума „епопея“: „монументално по форма епическо произведение с проблематика, значима за цялата общност“. Известно е, че жанрът води началото си от древния героически епос. Според Михаил Бахтин епопеята има три неизменни черти: изобразява „абсолютното минало“, основава се на национално предание, а не на личния опит и съществува „абсолютна епическа дистанция“ между изобразения епически свят, от една страна, и автора и слушателя/читателя, от друга. Поемата на Георги Пернов явно не отговаря на посочените характеристики, а е и съвсем малка по обем. Поетът не е участвал в описваните сражения и следователно няма личен опит, но и те все още не са станали абсолютно минало и не са се превърнали в национално предание, а липсва и необходимата епическа дистанция. Всъщност главната цел на творбата му според нас е именно такава – той да е един от авторите, които ще допринесат да се създаде митът за Добруджанската епопея още в неговото настояще.
Прилагателното име („добруджанската“) в заглавието е членувано, което освен че конкретизира епопеята, насочва към нейната единственост и неповторимост. Георги Пернов представя герои и ситуации, които би следвало да служат на бъдещите поколения като пример за подражание. Има нещо много вазовско в намеренията на младия лекар. По примера на лирическия цикъл „Епопея на забравените“ и на други патриотични творби на народния поет едва прохождащият автор иска да възпее епопеята на своето настояще, за да не бъде никога забравена.
Поемата на Георги Пернов се състои от 30 шестстишни строфи, по една на страница, шахматно разположени. Творбата е разделена от автора си на три части, разграничени в текста с по три звездички. Първата се състои от 14 строфи, втората – от 11 строфи, а третата – от 5 строфи. Основният лирически герой в поемата е колективен – „на Българйя синовете“, сражаващи се за свободата на Добруджа по време на Първата световна война срещу „вражеските орди“. Още в началото на творбата е очертана опозицията „наши“ – „чужди“, „българи“ – „врагове“. Макар че в Добруджа Трета българска армия се сражава основно срещу румънските войски, в текста не присъстват думата „румънец“ или производните ѝ. Посочени са румънски топоси, места на кървави сражения, но обликът и „гласът“ на врага са руски. Това определено е нестандартна гледна точка към този военен сблъсък. Руският възпитаник Георги Пернов явно иска да покаже, че на Добруджанския фронт българите не само се бият срещу доскорошните си освободители, но и категорично ги побеждават.
В първата част на поемата лирическият говорител, „летописец“ на българската бойна слава, ни води по стъпките на Трета армия в Добруджа. В най-общи линии той следва хронологията на историческите събития. Самата война символично е представена като буря, вихър, но и като дълго чакано възмездие за мъките, като възтържествуване на правдата, като Апокалипсис. Може би и затова подобно на апокалиптичните конници още в първите строфи творбата рисува хвърковатата българска конница, предвождана от единствения персонализиран, но не и индивидуализиран български герой. Разбира се, зад образа на генерала не е трудно да разпознаем легендарния ген. Иван Колев (макар името му да не е споменато никъде в текста), командвал Конната дивизия в Добруджа. Нашата конница лети напред по „златната земята-градина“ Добруджа. Лирическият говорител се опитва да представи не само личното си, но и всеобщото възхищение от подвига на воините ни. С неговия глас се сливат още няколко гласа, всички ведно възпяващи безпримерния героизъм на българите в Добруджанската епопея. Така поемата зазвучава не само одично, но и полифонично.
Лирическият „сюжет“ проследява хронологията на бойните действия. Всъщност в центъра на Добруджанската епопея стои Добричката епопея, на която са посветени цели 7 строфи, тоест половината от първата част на творбата. Спасението-възкресение на „страдалний“ Добрич е оповестено чрез риторични възклицания. На срамно бягащия противник са противопоставени смелите български юнаци. Така над града възсиява светлината на свободата. Това е само началото на победоносния поход на армията ни. Не само „нашият“ Добрич е освободен, пада и непревземаемият Тутракан:
И радостта се увенчава
със бърза вест за нова слава
на воина-титан,
кой с вихреното устремлене,
в нечуто кърваво сражене,
превзема Тутракан.
„Скъпата“ Силистра също пада. Врагът безчинства – в изстъпление коли жени и деца, но победите не спират. „Вихърът юнашки“ стига чак до Кубадин. Превзети са и „крепостите влашки“. „Храбреците мощни“ спечелват „победа не една“. Така завършва първата част на поемата. Стъпка по стъпка текстът създава един колкото исторически конкретен, толкова и легендарен хронотоп. Защото тези боеве действително са записани в златните страници на голямата българска военна история.
Във втората част времепространството се разширява: от историята то прехожда в митологията. В сегашността на битките „се събуждат“ реални и фикционални образи от миналото: един римски поет (Овидий), един български революционер (Караджата) и една богиня (на свободата). Линейното време от първата част постепенно се трансформира в митологичното време вечност на безсмъртието. Ражда се една нова легенда – за боевете на Добруджанския фронт, още от съвременниците наречени „епопея“. В тази, бихме я нарекли баладична, втора част на поемата е заличена границата между минало и настояще, тукашно и отвъдно, реално и фантастично. Затова на въпросите на римския поет с „тържествена“ реч отговаря самата богиня на свободата, която с „венци и стяг“ слиза от небесата на черноморския бряг да увенчае бойците ни.
Финалните 5 строфи са епилогът на поемата, където одичният тържествен тон достига своята поанта. Те са изцяло в бъдеще време. Проспективно лирическият говорител поглежда към бъдните дни. „Вижда“, че и тогава подвигът на българските юнаци ще продължава да бъде прославян. Идните поколения ще помнят и възпяват вечно безпримерната им храброст:
И в тишина, и в буря бясна
там вечно ще се чува песня
как падна Тутракан;
вълшебна ще се чува ода,
омайна песен за народа,
народа-великан.
Чрез своята поема „Добруджанската епопея“ Георги Пернов конструира образа на настоящето най-вече от гледна точка на бъдещето. Авторът поема отговорността като съвременник на описваните събития да съхрани завинаги спомена за безпримерната храброст на българите в боевете за освобождението на Добруджа по време на Първата световна война. Той вероятно пожелава да бъде един нов Овидий, възпяващ героизма на сънародниците си в сюблимен момент от своето настояще. Топосите в творбата са не толкова географски, колкото исторически места, истински актанти в легендарния разказ за „епопеята наша“. По-точно те са „местата на паметта“ – символни пространства за националната памет, консолидиращи нейната идентичност. Георги Пернов съзнателно митологизира победоносните битки на Добруджанския фронт. Не само художественото пространство в поемата е свързано с идеята за съхраняването на паметта за изключителното в историята. Времето също се движи от хронос към кайрос: от хронологичното към „качественото“ време, към „разпознаване на онези уникални случаи, в които обстоятелствата или съдбата се подреждат по начин, който предоставя възможност“ – възможността да извоюваш свободата на родния си край.
В полифоничната ода на поета лекар звучат много гласове. Чува се победоносното „Ура!“ и „На нож!“ на нашите юнаци. Звучи песента „О, Добруджански край“, с която те се хвърлят в сраженията. Чува се руската реч на врага, ужасен, но и удивен от храбрстта на българите. Разнася се възторжената песен на Овидий – поне в представите ни на латински език. А на какъв ли език богинята на свободата възпява подвига на нашите храбреци? Вероятно на езика на безсмъртието. Разбира се, най-силният, обединяващият глас е този на лирическия говорител, който е едновременно солист, но и диригент на хора, пеещ тържествената ода за българската воинска храброст.
Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов е видяна предимно като българо-руски, а не толкова като българо-румънски военен сблъсък. Без в текста да откриваме открит упрек към нашите освободители, явно ляво настроеният автор не е съгласен с политиката на Руската империя. В неговата поема българските юнаци, защитаващи справедливата кауза за освобождението на златната земя-градина Добруджа, помитат като вихър по пътя си враговете. Затова ще живеят вечно в сияние и увенчани с лаври в песните и преданията на своя народ. Тържественият апотеоз на подвига в творбата настоява за победата на паметта над забравата.
Кремена Митева
Научен ръководител на конференцията е акад. Георги Марков. В проявата участваха учени, университетски преподаватели, музейни специалисти и краеведи от България, Румъния и Сърбия.
Радослав Симеонов, главен експерт в Министерството на отбраната, е сред участниците в Националната научна конференция с международно участие „Добруджанската епопея в българската историческа памет“. В рамките на второто пленарно заседание Радослав Симеонов ще представи съвместно с Петър Бойчев от Исторически музей – Тутракан научния доклад „Един забравен топоним на българската бойна слава в Добруджа“, посветен на малко известни страници от военната история на региона.
Д-р Кремена Митева от Регионалния исторически музей в Добрич се включи с доклад "Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов".
Д-р Митева предостави на Медийна група „Добруджа“ доклада в резюме, който публикуваме тук:
Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов
Преглеждайки дигиталната колекция на Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ в София, в „Библиотека на проф. Боян Пенев – заглавни страници“ попаднах на книгата „Добруджанската епопея“ от Г. Пернов, отпечатана в София през 1918 г., с автограф на заглавната страница: „На добрия ми другар от студентчеството д-р Боян Пенев. От автора. 23.V.18, София“. Автографът обяснява присъствието на книгата в библиотеката на учения, но за нейния автор не ни беше известно нищо. Затова започнахме да търсим сведения, но открихме съвсем оскъдна информация.
Георги Константинов Пернов е български лекар и поет, роден в Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) вероятно през 1882 или 1884 г. Учи медицина в Москва и като студент участва в Октомврийската революция (1917 г.) на страната на болшевиките. Завръща се в България, където практикува като лекар. Автор е на няколко книги. Умира през 1961 г. в София. Според нас има вероятност специфичната фамилия на лекаря да указва неговия произход. Без да разполагаме с конкретни данни, предполагаме, че Георги Пернов може да е потомък на преселници от Руската империя. По-специално от град Пернов – днес град Пярну в Естония. Възможно е именно това да го води да следва медицина в Москва, а не, да речем, на Запад. Успяхме да открием няколко издадени стихотворни книги от Георги Пернов: „Бежанци. Поема“ (1926 г.); „Пейо Яворов. Един живот – една поема“ (1933); „Ти – светлата жена“ (1936); „Обичам те. Песни на любовта“ (1936). Изданията са малки по обем, подобни на брошури. Забелязва се движение от патриотична, през литературна, към любовна тематика. Предпочитан от автора жанр е поемата. Вероятно след 1944 г. Георги Пернов спира да печата стихотворни творби.
Книгата „Добруджанската епопея“ е издадена в печатница „Пряпорец“. Едноименният вестник (1898 – 1932 г.) е орган на Демократическата партия в България. Възможно е македонецът и почти връстник на Георги Пернов Данаил Крапчев, който редактира вестника след Междусъюзническата война и му сътрудничи с военни дописки по време на Първата световна война, да е помогнал да се издаде книгата на лекаря, възпяваща Добруджанската епопея. Ако е вярна информацията, че Георги Пернов е студент по медицина в Москва по време на Голямата война, той само ще е чел и слушал за подвизите на българската войска на Добруджанския фронт. Ако действително е участвал в Октомврийската революция през 1917 г., то се е върнал в България в края на същата или по-вероятно през следващата година. Оказва се, че току-що дошъл в родината си, дипломираният лекар не възпява революцията, в която лично е участвал, а се възторгва именно от славните победи в Добруджа през есента и зимата на 1916 г., като така пише може би първата си книга, излязла вероятно през пролетта на 1918 г.
Георги Пернов създава тържествена поема с одичен характер за боевете на Добруджанския фронт. „Добруджанската епопея“ е малка книжка от 32 страници, джобен формат. Заглавието съдържа жанрово указващата дума „епопея“: „монументално по форма епическо произведение с проблематика, значима за цялата общност“. Известно е, че жанрът води началото си от древния героически епос. Според Михаил Бахтин епопеята има три неизменни черти: изобразява „абсолютното минало“, основава се на национално предание, а не на личния опит и съществува „абсолютна епическа дистанция“ между изобразения епически свят, от една страна, и автора и слушателя/читателя, от друга. Поемата на Георги Пернов явно не отговаря на посочените характеристики, а е и съвсем малка по обем. Поетът не е участвал в описваните сражения и следователно няма личен опит, но и те все още не са станали абсолютно минало и не са се превърнали в национално предание, а липсва и необходимата епическа дистанция. Всъщност главната цел на творбата му според нас е именно такава – той да е един от авторите, които ще допринесат да се създаде митът за Добруджанската епопея още в неговото настояще.
Прилагателното име („добруджанската“) в заглавието е членувано, което освен че конкретизира епопеята, насочва към нейната единственост и неповторимост. Георги Пернов представя герои и ситуации, които би следвало да служат на бъдещите поколения като пример за подражание. Има нещо много вазовско в намеренията на младия лекар. По примера на лирическия цикъл „Епопея на забравените“ и на други патриотични творби на народния поет едва прохождащият автор иска да възпее епопеята на своето настояще, за да не бъде никога забравена.
Поемата на Георги Пернов се състои от 30 шестстишни строфи, по една на страница, шахматно разположени. Творбата е разделена от автора си на три части, разграничени в текста с по три звездички. Първата се състои от 14 строфи, втората – от 11 строфи, а третата – от 5 строфи. Основният лирически герой в поемата е колективен – „на Българйя синовете“, сражаващи се за свободата на Добруджа по време на Първата световна война срещу „вражеските орди“. Още в началото на творбата е очертана опозицията „наши“ – „чужди“, „българи“ – „врагове“. Макар че в Добруджа Трета българска армия се сражава основно срещу румънските войски, в текста не присъстват думата „румънец“ или производните ѝ. Посочени са румънски топоси, места на кървави сражения, но обликът и „гласът“ на врага са руски. Това определено е нестандартна гледна точка към този военен сблъсък. Руският възпитаник Георги Пернов явно иска да покаже, че на Добруджанския фронт българите не само се бият срещу доскорошните си освободители, но и категорично ги побеждават.
В първата част на поемата лирическият говорител, „летописец“ на българската бойна слава, ни води по стъпките на Трета армия в Добруджа. В най-общи линии той следва хронологията на историческите събития. Самата война символично е представена като буря, вихър, но и като дълго чакано възмездие за мъките, като възтържествуване на правдата, като Апокалипсис. Може би и затова подобно на апокалиптичните конници още в първите строфи творбата рисува хвърковатата българска конница, предвождана от единствения персонализиран, но не и индивидуализиран български герой. Разбира се, зад образа на генерала не е трудно да разпознаем легендарния ген. Иван Колев (макар името му да не е споменато никъде в текста), командвал Конната дивизия в Добруджа. Нашата конница лети напред по „златната земята-градина“ Добруджа. Лирическият говорител се опитва да представи не само личното си, но и всеобщото възхищение от подвига на воините ни. С неговия глас се сливат още няколко гласа, всички ведно възпяващи безпримерния героизъм на българите в Добруджанската епопея. Така поемата зазвучава не само одично, но и полифонично.
Лирическият „сюжет“ проследява хронологията на бойните действия. Всъщност в центъра на Добруджанската епопея стои Добричката епопея, на която са посветени цели 7 строфи, тоест половината от първата част на творбата. Спасението-възкресение на „страдалний“ Добрич е оповестено чрез риторични възклицания. На срамно бягащия противник са противопоставени смелите български юнаци. Така над града възсиява светлината на свободата. Това е само началото на победоносния поход на армията ни. Не само „нашият“ Добрич е освободен, пада и непревземаемият Тутракан:
И радостта се увенчава
със бърза вест за нова слава
на воина-титан,
кой с вихреното устремлене,
в нечуто кърваво сражене,
превзема Тутракан.
„Скъпата“ Силистра също пада. Врагът безчинства – в изстъпление коли жени и деца, но победите не спират. „Вихърът юнашки“ стига чак до Кубадин. Превзети са и „крепостите влашки“. „Храбреците мощни“ спечелват „победа не една“. Така завършва първата част на поемата. Стъпка по стъпка текстът създава един колкото исторически конкретен, толкова и легендарен хронотоп. Защото тези боеве действително са записани в златните страници на голямата българска военна история.
Във втората част времепространството се разширява: от историята то прехожда в митологията. В сегашността на битките „се събуждат“ реални и фикционални образи от миналото: един римски поет (Овидий), един български революционер (Караджата) и една богиня (на свободата). Линейното време от първата част постепенно се трансформира в митологичното време вечност на безсмъртието. Ражда се една нова легенда – за боевете на Добруджанския фронт, още от съвременниците наречени „епопея“. В тази, бихме я нарекли баладична, втора част на поемата е заличена границата между минало и настояще, тукашно и отвъдно, реално и фантастично. Затова на въпросите на римския поет с „тържествена“ реч отговаря самата богиня на свободата, която с „венци и стяг“ слиза от небесата на черноморския бряг да увенчае бойците ни.
Финалните 5 строфи са епилогът на поемата, където одичният тържествен тон достига своята поанта. Те са изцяло в бъдеще време. Проспективно лирическият говорител поглежда към бъдните дни. „Вижда“, че и тогава подвигът на българските юнаци ще продължава да бъде прославян. Идните поколения ще помнят и възпяват вечно безпримерната им храброст:
И в тишина, и в буря бясна
там вечно ще се чува песня
как падна Тутракан;
вълшебна ще се чува ода,
омайна песен за народа,
народа-великан.
Чрез своята поема „Добруджанската епопея“ Георги Пернов конструира образа на настоящето най-вече от гледна точка на бъдещето. Авторът поема отговорността като съвременник на описваните събития да съхрани завинаги спомена за безпримерната храброст на българите в боевете за освобождението на Добруджа по време на Първата световна война. Той вероятно пожелава да бъде един нов Овидий, възпяващ героизма на сънародниците си в сюблимен момент от своето настояще. Топосите в творбата са не толкова географски, колкото исторически места, истински актанти в легендарния разказ за „епопеята наша“. По-точно те са „местата на паметта“ – символни пространства за националната памет, консолидиращи нейната идентичност. Георги Пернов съзнателно митологизира победоносните битки на Добруджанския фронт. Не само художественото пространство в поемата е свързано с идеята за съхраняването на паметта за изключителното в историята. Времето също се движи от хронос към кайрос: от хронологичното към „качественото“ време, към „разпознаване на онези уникални случаи, в които обстоятелствата или съдбата се подреждат по начин, който предоставя възможност“ – възможността да извоюваш свободата на родния си край.
В полифоничната ода на поета лекар звучат много гласове. Чува се победоносното „Ура!“ и „На нож!“ на нашите юнаци. Звучи песента „О, Добруджански край“, с която те се хвърлят в сраженията. Чува се руската реч на врага, ужасен, но и удивен от храбрстта на българите. Разнася се възторжената песен на Овидий – поне в представите ни на латински език. А на какъв ли език богинята на свободата възпява подвига на нашите храбреци? Вероятно на езика на безсмъртието. Разбира се, най-силният, обединяващият глас е този на лирическия говорител, който е едновременно солист, но и диригент на хора, пеещ тържествената ода за българската воинска храброст.
Добруджанската епопея през погледа на лекаря поет Георги Пернов е видяна предимно като българо-руски, а не толкова като българо-румънски военен сблъсък. Без в текста да откриваме открит упрек към нашите освободители, явно ляво настроеният автор не е съгласен с политиката на Руската империя. В неговата поема българските юнаци, защитаващи справедливата кауза за освобождението на златната земя-градина Добруджа, помитат като вихър по пътя си враговете. Затова ще живеят вечно в сияние и увенчани с лаври в песните и преданията на своя народ. Тържественият апотеоз на подвига в творбата настоява за победата на паметта над забравата.
Кремена Митева
Коментирайте
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
